Сандра Браун
Смъртоносно (15)

Четиринадесета глава

Онър притисна здраво длани върху устата си, за да възпре вика си, докато гледаше с ужас как тялото на Фред пада по очи на пода.

Кобърн го прекрачи и тръгна към нея.

Усетила прилив на адреналин, тя се завъртя и хукна по коридора. Той сграбчи ръката й отзад. Когато я завъртя към себе си, тя замахна със свободната си ръка към главата му.

Той изруга гръмогласно, хвана я в мечешка прегръдка, стиснал ръцете й отстрани на тялото й, и я вдигна от пода. Залепи я с гръб към стената с такава сила, че изкара въздуха от дробовете й, после се вклини между краката й, така че яростното й ритане да не го засегне.

— Слушай! Чуй ме! — каза той и горещият му дъх опари лицето й.

Тя се бореше като дива котка, за да се освободи, и когато осъзна, че ръцете и краката й са безполезни, се опита да удари челото си в неговото. Той рязко дръпна глава в последния момент.

— Аз съм федерален агент!

Тя замръзна и го зяпна смаяно.

— Хокинс… нали така се казва?

Тя леко кимна.

— Той застреля онези хора в склада. Той и неговият брат-близнак. Разбра ли? Той е лошият, а не аз.

Онър го гледаше с неприкрито недоверие, докато си поемаше въздух с усилие.

— Фред е полицай.

— Вече не.

— Той беше…

— Убиец. Видях го как застреля Сам Марсет в главата.

— Аз видях как ти застреля Фред!

— Нямах избор. Той вече бе стиснал пистолет, за да…

— Дори не знаеше, че си тук!

— … да убие теб.

Тя рязко си пое въздух, задържа го няколко мига, после издиша шумно. Гърлото й бе пресъхнало.

— Това е невъзможно.

— Видях го да се отправя насам с лодката. Върнах се. Ако не бях го направил, сега щеше да си мъртва, както и детето ти. Мен щяха да ме обвинят в още две убийства.

— Но защо… защо да…

— По-късно. Ще ти разкажа всичко. Но не точно сега, просто ми повярвай, като ти казвам, че той щеше да те убие, ако не бях го застрелял пръв. Ясно?

Тя бавно поклати глава.

— Не ти вярвам. Не може да си ченге.

— Не съм.

— Федерален агент?

— От ФБР.

— Още по-невероятно звучи.

— Джей Едгар^[1] всеки ден се обръща в гроба си, но това е истината.

— Покажи ми служебната си карта.

— Под прикритие съм. Дълбоко прикритие. Нямам служебна карта. Ще трябва да ми се довериш.

Тя се взира няколко секунди в суровите му и студени сини очи, после едва произнесе през сълзи:

— През тези двайсет и четири часа едва не полудях от ужас.

— Част от ролята. Трябваше да съм убедителен.

— Е, аз съм напълно убедена. Ти си престъпник.

— Помисли малко — ядоса се той. — Ако бях избягал убиец, щеше да си мъртва още вчера. Фред щеше да намери само тялото ти тази сутрин. Както и на момиченцето ти. Досега щяхте да сте нахранили рибите или алигаторите, ако са успели да ги изпреварят.

Тя изхлипа задавено и с отвращение извърна очи от него.

— По-лош си и от престъпник.

— И преди съм го чувал. Но в близкото бъдеще аз съм единственият ви шанс да останете живи.

Сълзи на объркване и страх замъгляваха зрението й.

— Не разбирам какво общо имам аз с всичко това.

— Не ти. Починалият ти съпруг. — Той я пусна с едната си ръка и бръкна в предния джоб на джинсите, откъдето измъкна сгънатото листче, което бе забелязала предния ден.

— Какво е това?

— Съпругът ти е бил свързан по някакъв начин с убийството в склада.

— Невъзможно.

— Това може да те убеди. — Той разгъна листчето, после го обърна към нея, за да прочете тя написаното. — Името на мъжа ти, оградено и подчертано, с въпросителен знак до него.

— Откъде го взе?

— От кабинета на Марсет. Промъкнах се там една вечер. Намерих това записано в стар бележник.

— Може да означава какво ли не.

— Погледни датата.

— Два дни преди да загине Еди — измърмори тя. Погледна объркано Кобърн, после се опита да изтръгне листчето от ръката му.

— А, не. — Дръпна го извън обсега й, после отново го напъха в джоба си. — Може да ми потрябва като доказателство. Заедно с всичко, което би могла да дадеш като показания.

— Не знам нищо.

— Ще поговорим за това по-късно. Сега трябва да се измъкнем оттук възможно най-бързо.

— Но…

— Без възражения — отсече той и поклати глава за повече убедителност. — Вземаш хлапето и тръгваш с мен, преди Хокинс номер две да се появи.

— Доръл?

— Както и да се казва. Обзалагам се, че вече се носи насам с максимална скорост.

— Полицията идва насам. Фред ги уведоми, че си бил тук. Чух го.

Пусна я толкова рязко, че тя едва не се свлече надолу по стената. Само след секунди се бе върнал и във всяка ръка държеше по един мобилен телефон.

— Служебният му телефон — показа й го той. — Последен разговор, преди час. — Захвърли този телефон на пода. — Виж този. С предплатени минути в карта за еднократно ползване. — Пръстите му пъргаво натискаха копчетата. — Последен набран номер преди три минути. Не е на полицията.

Той натисна бутона за повторно избиране на същия номер и тя разпозна гласа на Доръл, когато заговори отсреща:

— Наред ли е всичко?

Кобърн моментално затвори.

— Сега вече знае, че не е наред. — Телефонът започна да звъни почти мигновено. Кобърн го изключи, натъпка го в джоба на джинсите и кимна към стаята на Емили. — Вземи хлапето.

— Не мога просто да…

— Искаш ли да умреш?

— Не.

— Искаш ли момиченцето ти да пострада? Няма да му отнеме много време да я задуши, като притисне възглавница върху лицето й.

Тя потръпна от кошмарната картина.

— Ти ще ни защитиш. Ако онова, което казваш, е истина, защо не арестуваш Доръл?

— Още не мога да разкрия самоличността си. И не мога да ви предам на полицията, защото цялото проклето управление е корумпирано. Не бих могъл да ви защитя.

— Познавам близнаците Хокинс от години. Бяха най-добрите приятели на мъжа ми. Стан им е като втори баща. Нямат причина да ме убиват.

Той опря ръце на хълбоците си. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше бързо от напрежението.

— Каза ли на Фред, че съм дошъл тук да търся нещо?

Тя се поколеба, после кимна.

— Именно затова щеше да те убие. Счетоводителя сигурно е наредил на Фред да те убие.

— Спомена този Счетоводител и снощи. Кой е той?

— Ще ми се да знаех. Но сега нямам време да ти обяснявам. Просто трябва да ми повярваш, че след като Фред вече не може да те застреля, Доръл ще го направи.

— Не може да е вярно.

— Вярно е.

Заяви го като факт, без да увърта. Вярно е. Въпреки това тя се колебаеше.

— Виж какво — заяви той, — искаш да стоиш тук и да кършиш ръце, чудейки се на кого да повярваш? Чудесно. Но аз тръгвам. Имам работа за вършене. Ти ще си ми от полза, но не и крайно необходима. Само се опитвам да ти спася кожата. Ако останеш, оставаш на милостта на Доръл. Желая ти късмет.

— Той няма да ме нарани.

— И още как. Ако смята, че имаш информация, ще те нарани, и то много, както и хлапето ти. Не се заблуждавай. А после, независимо дали е успял да измъкне нещо от теб, или не, ще те убие. Така че остани и умри, или ела с мен. Имаш време, докато преброя до пет, да решиш. Едно.

— Може и да не ме лъжеш, но грешиш.

— Не греша. Две.

— Не мога просто да тръгна с теб.

— Когато Хокинс пристигне, мен няма да ме има, а ти можеш да му обясниш — или поне да опиташ — как любимият му брат близнак се е оказал с дупка от куршум в главата. Вероятно няма да е много отзивчив. Три.

— Доръл не би ме докоснал и с пръст. Ами Емили? Детето на Еди? Изключено. Познавам го.

— Както си мислеше, че познаваш и брат му — полицая.

— Грешиш и за Фред.

— Четири.

— Казваш ми, че ти си от добрите и трябва да ти повярвам само защото ти го твърдиш, така ли? — Гласът й бе станал дрезгав и пресекнал от вълнение. — Познавам тези мъже. Вярвам им. Но не познавам теб!

Той остана взрян в очите й няколко мига, после сложи длан на шията й и повдигна брадичката й. Приближи лицето си до нейното и прошепна:

— Познаваш ме. Знаеш, че съм този, който казвам, че съм.

Пулсът й се ускори под натиска на силните му пръсти, но това, което я държеше приковано за стената, бе пронизващият му поглед.

— Защото ако не бях, щях да правя секс с теб снощи. — Задържа я така още няколко секунди, после отпусна ръка и се дръпна назад. — Пет. Идваш или не?

 

 

Доръл Хокинс запрати едно кресло в стената и разярен, че не стана на трески като във филмите, продължи да го блъска, докато дървото се натроши. Метна дебелия телефонен указател на Ню Орлиънс през прозореца на всекидневната. След това, застанал сред натрошените стъкла, той сграбчи цели снопове от оредялата си коса и ги задърпа, сякаш искаше да ги изтръгне от скалпа.

Беше изпаднал в транс. Агонизиращата болка се редуваше с изблици на животинска ярост.

Близнакът му лежеше на пода в къщата на Онър с дупка от куршум в средата на челото. Доръл бе виждал и по-страшни рани. Сам бе нанасял такива. Като на онзи тип, който умря в адски мъки, след като Доръл го бе изкормил с ловджийския си нож.

Но смъртоносната рана на брат му бе най-ужасяващото нещо, което бе виждал някога, защото сякаш се взираше в собствената си смъртна маска. Кръвта дори още не се бе съсирила.

Онър не би могла да го убие. Трябва да е бил онзи кучи син, Кобърн.

В последния им телефонен разговор Фред, говорейки приглушено, за да не го чуе Онър, му бе казал, че плячката им, Лий Кобърн, си е прекарвал приятно в компанията й, докато те бяха гонили вятъра из пълните с комари блата.

— Там ли е сега? — възбудено бе попитал Доръл.

— Де такъв късмет. Избягал е.

— Каква преднина има?

— Минути, а може би часове. Онър твърди, че като се събудила, него вече го нямало. Взел колата й.

— Тя добре ли е?

— Трепери. Говори несвързано.

— Какво е правил там Кобърн?

— Цялата къща е обърната с главата надолу.

— Знаел е за Еди?

— Още като заподозрях, че е тръгнал по този канал, усетих как ми призлява. Да, изглежда, е знаел.

— Как е разбрал?

— Не знам.

— Какво казва Онър?

— Че е търсел нещо, което Еди пазел до смъртта си.

— По дяволите.

— И аз това казах.

След кратка пауза Доръл бе попитал тихо:

— Какво ще правиш?

— Ще тръгна след него.

— Имам предвид с Онър.

Долови въздишката на Фред.

— Счетоводителя не ми остави никакъв избор. Когато му се обадих да кажа, че ще проверя къщата на Еди… Ами, знаеш какъв е.

Да, Доръл знаеше. Счетоводителя отказваше да взема пленници, без значение дали става дума за стар семеен приятел, жена или дете. Никакви свидетели. Никаква милост.

Фред бе разкъсан от угризения вътрешно, но щеше да направи каквото трябваше, защото знаеше, че е необходимо. Освен това бе наясно с тежките последици за всеки, който не изпълнеше заповедта.

Бяха приключили разговора си с уговорката, че той ще се погрижи за проблема и когато Доръл пристигне в къщата на Жилет, двамата ще се обадят на шерифа да докладват за двойното убийство на Онър и Емили.

Щяха да припишат убийствата на Кобърн, който несъмнено бе оставил свои отпечатъци из цялата къща. Служителите на закона щяха да се мобилизират. Фред знаеше какви думи да използва пред медиите, за да подхванат историята и да я раздуят. Скоро целият щат щеше да иска кожата на Лий Кобърн, единствен заподозрян за масовото убийство в склада, убиец на жена и дете.

Беше отличен план, но вече бе отишъл по дяволите.

Доръл преживя десет критични минути, раздиран от скръб и ярост. Но когато първоначалният пристъп отмина, той избърса носа и очите си и се постара да остави настрана личните чувства, докато дойде момент, в който можеше да им отдаде дължимото, и се опита да прецени настоящата ситуация. А тя бе скапана. Тотално.

Най-тревожното бе, че в къщата завари единствено тялото на Фред. Нямаше и следа от Онър и Емили, нито от останките им, в или близо до къщата. Ако брат му ги беше убил, явно добре бе скрил телата им.

Или пък — и това бе крайно притеснителна възможност — Кобърн бе застрелял Фред, преди той да успее да се отърве от Онър и дъщеря й. В такъв случай къде бяха те сега? Криеха се, докато някой им дойде на помощ? Вероятно. Но това означаваше, че веднага щом ги намери, ще трябва да ги убие, а от тази мисъл му призляваше.

Имаше и трета възможност, която бе най-лошият възможен сценарий: Кобърн и Онър са избягали заедно.

Замисли се върху този вариант. Той вещаеше всевъзможни неприятности и Доръл не знаеше какво да предприеме. Той беше ловец, а не детектив, не беше и стратег, освен когато ставаше дума за преследване. Освен това не бе негова работа да решава какви да бъдат следващите действия. Щеше да остави това на Счетоводителя.

Също като Кръстника в прословутия филм Счетоводителя настояваше лошите новини да му се съобщават веднага. Доръл позвъни и отсреща моментално вдигнаха.

— Намери ли Кобърн?

— Фред е мъртъв.

Направи пауза в очакване на някаква реакция, но както очакваше, нищо не се случи. Нямаше шокирано възклицание, нито израз на съчувствие. Счетоводителя се интересуваше само от фактите и искаше да ги чуе незабавно.

Колкото и да не му се щеше да е вестителят с лошите новини, Доръл описа сцената в дома на Онър и предаде дословно всичко, което Фред му бе казал, преди да бъде застрелян.

— Получих още едно обаждане от мобилния му телефон, но веднага щом отговорих, някой затвори. Не знам кой се е обадил, а когато набера номера сега, няма сигнал. Телефонът липсва. Намерих полицейския му телефон в коридора. Не знам какво е станало с Онър и Емили. Няма и следи от тях. Пистолетът на Фред също го няма. И… и…

— Още лоши новини? Изплюй камъчето, Доръл.

— Къщата е обърната с хастара навън. Онър е казала на Фред, че Кобърн е дошъл тук, за да търси нещо, което според него Еди бил скрил.

Последва оглушителна тишина. И двамата мислеха за ужасяващото значение на факта, че Кобърн е претърсвал къщата на Еди. Нямаше как да го сметнат за странно съвпадение.

Доръл мъдро запази мълчание и се постара да не обръща очи към трупа на брат си. Но не можеше да се въздържи и всеки път, щом го погледнеше, изпитваше изгаряща ярост. Никой не бе унижавал така един Хокинс. Кобърн щеше да плати скъпо и прескъпо.

— Кобърн намерил ли е каквото е търсил?

От този въпрос Доръл се страхуваше най-много, защото нямаше отговор.

— Кой може да каже?

— Ти трябва да кажеш, Доръл. Намери ги. Разбери какво знаят или вземи онова, с което разполагат, и после се отърви от тях.

— Няма нужда да ми го казваш.

— Наистина ли? Казах на теб и брат ти, че никой не бива да напуска жив онзи склад.

Доръл усети как пламва.

— И трябва да подчертая — продължи Счетоводителя, — че няма място за друга грешка. Не и когато сме на път да отворим един съвсем нов пазар за нас.

Месеци наред Счетоводителя се мъчеше да сключи сделка с един нов картел от Мексико, който се нуждаеше от изпитана и сигурна мрежа, от гарантирана защита, докато прекарват нелегално стоката си през щата Луизиана. Наркотици и момичета в едната посока, оръжие — в другата. Бяха големи играчи, склонни да плащат значителни суми за спокойствието си.

Счетоводителя бе твърдо решен да прави бизнес с тях. Но това нямаше да се случи, ако не им гарантираха стопроцентова сигурност. Убийството на Сам Марсет трябваше да е светкавично и кърваво, за да доведе до разрешение на определен проблем. „Направете го показно“, нареди им Счетоводителя тайно.

Но макар и да не го признаваха, масовото убийство бе разбунило кошера. Сега се налагаше да действат, за да спасят положението и за да защитят личните си интереси, Доръл щеше да се съобрази с това. Нямаше избор.

— Следващият път, когато ти се обадя, Доръл, ще бъде от друг телефон. Ако Кобърн е взел телефона на Фред…

— Ще има номера ти.

— Надявам се, че брат ти е действал както му е наредено и всеки път е изчиствал информацията от апарата си. Но за всеки случай ще използвам нов номер.

— Ясно.

— Намери Кобърн.

— Естествено.

Двамата с Фред си бяха избрали изкупителна жертва, на която да припишат убийствата в склада. Но работникът, който бе успял да избяга от кървавата баня, този Лий Кобърн, се бе превърнал в още по-подходящ „заподозрян“.

Смятаха, че ще го намерят в рамките на час след убийствата, скрит в някоя дупка, целият разтреперан, да се моли на Създателя да го спаси от злото. След това планираха да докладват, че е бил застрелян, защото е оказал съпротива при арест.

Но Кобърн се бе оказал по-умен от очакваното. Бе се измъкнал от двамата братя. И макар че го преследваха въоръжени мъже и специално обучени кучета, той бе дотичал в къщата на Онър Жилет и бе изгубил много от безкрайно скъпото си време в претърсване. Нямаше нужда да си професор, за да…

— Знаеш ли, мисля…

— Не ти плащам, за да мислиш, Доръл.

Обидата го жегна, но въпреки това реши да продължи.

— Този тип Кобърн се появява на сцената преди около година и постепенно печели доверието на Сам Марсет. Започвам да мисля, че той съвсем не е обикновен пристанищен докер, който случайно е забелязал по-доходната страна на бизнеса на Марсет и е решил да се възползва. Той изглежда… какъв е терминът? Свръхквалифициран. Не прилича на средностатистически работник в транспортна компания.

След нова многозначителна пауза Счетоводителя произнесе язвително:

— Всичко това сам ли го измисли, Доръл?