Сандра Браун
Смъртоносно (11)

Десета глава

Тъмнината щеше да възпрепятства издирването на Кобърн.

Това бе причината, поради която Счетоводителя наблюдаваше с недоволство залязващото слънце.

Екзекуцията на Сам Марсет му бе отнела цяла седмица обмисляне и планиране, но бе подготвен за последиците. Бурната обществена реакция бе напълно очаквана и дори желана, защото колкото по-силно бе недоволството в обществото от кървавото деяние, толкова по-силно въздействие щеше да има върху онези, които трябваше да получат урок.

Доказваше го случаят с патрулния полицай на магистралата. Неговото погребално шествие се бе проточило цели мили. Униформени полицаи от няколко щата се бяха стекли да му отдадат почит, без да знаят или без да ги е грижа, че той беше продажно копеле и вземаше подкупи, за да си затваря очите всеки път, когато по неговия участък от магистралата минаваше камион, натоварен с наркотици, оръжия и дори хора.

Счетоводителя дори бе осведомен, че понякога патрулният полицай се възползвал от някое от момичетата, преди да го върне в адския товарен фургон или в каквото там го транспортират. Говореше се, че предпочитал девици и съвсем не ги връщал в състоянието, в което ги намирал.

Когато тялото му бе намерено зад лявата задна гума на патрулната му кола с почти отрязана глава, редакторите на вестниците и телевизионни светила бяха порицали бурно насилието и бяха настояли убиецът на достойния полицай да бъде заловен и да получи максимално наказание за жестокото убийство. Но само след няколко дни общественото възмущение се бе прехвърлило към новината за предсрочното излизане на поредната холивудска звезда от рехабилитационния център.

Ето какви размери беше придобил моралният упадък на модерното общество. Ако не можеш да го победиш, можеш поне да се възползваш. След като бе стигнал до този извод преди няколко години, Счетоводителя се бе заел да създаде собствена империя. Не в областта на индустрията или изкуството, нито в сферата на финансите и недвижимата собственост, неговата империя се градеше върху корупцията. Това бе разменната стока на Счетоводителя. Боравеше само с нея и бизнесът му бе процъфтял.

За да успее в каквото и да било начинание, човек трябваше да е безскрупулен. Да действа смело и решително, да не оставя недовършена работа и да не проявява милост към конкурентите си или предателите. Последният, който бе научил основните принципи на Счетоводителя по трудния начин, бе Сам Марсет. Но той бе любимият син на град Тамбур.

И сега, докато слънцето се спускаше зад хоризонта и тъмнината обгръщаше света, Счетоводителя си даде сметка, че малките вълнички на повърхността, последвали потъването му, се бяха превърнали в истинско цунами.

И всичко това заради Лий Кобърн.

Който трябваше да бъде намерен. Заловен. Ликвидиран.

Счетоводителя бе уверен, че именно така ще стане. Независимо за колко умен се смяташе този тип, нямаше как да избяга от всеобхватната и ефикасна мрежа на Счетоводителя. Беше много вероятно да бъде убит от ентусиазираните, но неумели преследвачи. Ако ли не, ако бъдеше заловен и арестуван, то тогава щеше да дойде ред на Диего да се отърве от проблема. Диего действаше безшумно и изключително ефикасно. Щеше да намери начин да се добере до Кобърн в момент, когато не е толкова добре охраняван. Щеше ловко да използва бръснача си и да усети как горещата кръв на Кобърн бликва върху ръцете му.

Счетоводителя му завиждаше за това.

 

 

До залез-слънце къщата на Онър приличаше на пострадала от ураган.

Емили се бе събудила от следобедния си сън както обичайно. Кутия сок, пакетче бисквити и неограничен достъп до телевизора я бяха укротили достатъчно. Но дори и любимите й филмчета на „Дисни“ не можеха напълно да откъснат вниманието й от госта.

Тя се опита да поддържа непрекъснат диалог с Кобърн, като го засипваше с въпроси, докато накрая Онър не й се скара с необичайна строгост.

— Остави го на мира, Емили. — Опасяваше се, че бъбренето на дъщеря й, да не говорим за песничката на Елмо, можеше да го вбеси и да го накара да прибегне до драстични мерки, за да ги спре.

Докато той преравяше всяка книга във всекидневната, Онър обясни на Емили, че мъжът е зает да търси съкровище и не иска да го притесняват. Момиченцето прие обяснението с голяма доза недоверие, но без да спори, се върна към анимационното филмче.

Следобедът се точеше бавно. Беше най-дългият в живота на Онър, по-дълъг дори и от дните след смъртта на Еди, които й се струваха като ужасен сън, от който не можеше да се събуди. Времето бе изгубило значението си. Всеки час се сливаше със следващия. Докато бе в онова вцепенение, бяха изминали няколко дни, без изобщо да ги забележи.

Но днес времето бе от изключително значение. Всяка секунда бе важна. Защото всичко си имаше край.

И тогава той щеше да ги убие.

През целия ден се стараеше да не приема това като възможен изход, опасявайки се, че ако го приеме, то може да стане реалност. Но денят постепенно вървеше към своя край и тя не можеше повече да се заблуждава. Времето им, нейното и на Емили — неумолимо изтичаше.

Докато Кобърн обръщаше мебелите с краката нагоре, за да претърси долната им страна, тя се бе вкопчила в единствения лъч надежда — той не ги беше убил веднага, което би било много по-ефикасно, отколкото да се налага да се съобразява с тях. Предполагаше, че са избегнали мигновената смърт само защото той е смятал, че тя може да му е полезна за претърсването. Но щом се убедеше, че не знае нищо и полезността й се изчерпеше, тогава какво следваше?

Здрачът погълна и последните слънчеви лъчи и с тях си отиде и сетната надежда на Онър.

Кобърн включи лампата на ниската масичка и огледа хаоса, който бе сътворил в подредената й къща. Когато погледът му се спря върху нея, тя забеляза, че очите му се бяха налели с кръв и сините ириси, вперени неподвижно в нея от потъналите в сенки ямки, приличаха на очите на диво животно. Той беше беглец, дошъл в къщата й с мисия, която не бе успял да осъществи, и разочарованието му бе достигнало крайната си точка.

— Ела тук.

Сърцето на Онър заби болезнено силно и бързо. Дали да не се хвърли към Емили в опит да я защити, или да му се нахвърли, или да го моли за милост?

— Ела тук.

Тя се приближи, стараейки се да не издава паниката си.

— След малко ще започна да къртя стените и таваните, да ровя под дъските на пода. Това ли искаш?

За малко да припадне от облекчение. Той не беше приключил. Двете с Емили имаха още време. Още имаше надежда за спасение.

Колкото и да бе отричала, че в къщата й има съкровище, не бе успяла да го разколебае, затова сега предприе друга тактика.

— Това ще ти отнеме много време. Вече почти се стъмни, по-добре си тръгни.

— Не и преди да взема онова, за което съм дошъл.

— Толкова ли е важно?

— Нямаше да си правя труда, ако не беше.

— Каквото и да е то, изгуби ценно време да го търсиш на място, където не е.

— Не мисля.

— Знам, че е така. Не е тук. Защо не си тръгнеш сега, докато все още имаш шанс да се измъкнеш?

— Безпокоиш се за кожата ми?

— Ти не се ли боиш?

— Какво е най-лошото, което може да ме сполети?

— Може да загинеш.

Той повдигна рамо.

— Тогава ще съм мъртъв и всичко това ще е без значение за мен. Но точно сега съм жив и това е много важно.

Онър се питаше дали наистина е толкова безразличен към собствения си живот, но преди да го попита, Емили се обади:

— Мамо, кога ще дойде дядо?

Филмчето беше свършило и сега на екрана имаше само избухващи фойерверки. Емили стоеше до нея, притиснала Елмо с лакът. Онър коленичи и погали с ръка гръбчето й.

— Дядо няма да дойде тази вечер, миличка. Ще направим партито утре. Което е много добре — побърза да допълни тя, за да предотврати протеста, който напираше у Емили. — Защото, виж само каква глупачка съм, забравих да взема парти шапки. Не можем да направим тържество за дядо без тях. Видях една, която приличаше на коронка.

— Като на Бел ли? — попита дъщеря й, като имаше предвид героинята от филмчето.

— Точно като на Бел. И блестяща. — Снижи гласа си до шепот и заговорнически й каза: — И дядо ти ми каза, че има подарък изненада за теб.

— Какъв?

— Не знам. Няма да е изненада, ако ми каже, нали?

Очичките на Емили заблестяха.

— Може ли пак да ям пица за вечеря?

— Разбира се. А също и тарталетка.

— Ура! — Емили хукна към кухнята.

Онър се изправи и погледна Кобърн.

— Отдавна трябваше да е вечеряла.

Той захапа долната си устна, погледна към кухнята, после посочи с брадичка в същата посока.

— Побързай.

Това нямаше да е трудно, защото докато влязат в кухнята, Емили вече бе извадила пицата си от фризера.

— Искам пеперони.

Онър приготви малката пица в микровълновата фурна. Докато я сервираше на Емили, Кобърн попита:

— Имаш ли още такива?

Тя му стопли пица и когато му я поднесе, той я изяде също толкова лакомо, колкото и на обяд.

— Ти какво ще ядеш, мамо?

— Не съм гладна.

Кобърн я погледна и вдигна вежда.

— Стомашно неразположение?

— Липса на апетит.

Той сви рамене с безразличие, отиде до фризера и си взе още една пица.

Когато дойде време за кексчето на Емили, тя настоя и Онър да изяде едно.

— За да стане като истинско парти — изчурулика тя.

Онър сложи по едно кексче върху хартиени чинийки с анимационни герои и за да угоди на Емили, ги поднесе тържествено.

— Не забравяй захарните пръчици.

Онър взе буркана от кухненския плот и го подаде на дъщеря си. Кобърн тъкмо щеше да захапе своето кексче, когато Емили го потупа по ръката, която лежеше отпусната на масата. Той я дръпна рязко, сякаш бе ухапан от кобра.

— Първо гостите. Трябва да си сложиш захарни пръчици.

Той изгледа буркана, който Емили му подаваше, сякаш бе лунен камък, после измърмори едно мрачно „благодаря“, взе го и си поръси захарни пръчици, преди да й го върне.

Беше раздразнителен, нервите му бяха опънати от изтощение, чиито признаци ставаха все по-явни. Лампата на тавана над масата осветяваше добре изразените му скули и хвърляше сянка върху долната половина на лицето му, от което придобиваше още по-изпит и измъчен вид. Приведените рамене и тежкото дишане издаваха умората му. Онър забеляза, че на няколко пъти примига бързо-бързо, сякаш да прогони сънливостта си.

Съзнавайки, че умората ще забави реакциите му и ще притъпи сетивата му, Онър реши да го наблюдава и да изчака удобния момент да действа. Трябваше й само една нищожна част от секундата, в която да прояви слабост, едно мигване, когато е свалил гарда си.

Проблемът бе, че и тя беше изтощена. Силните емоции, които бе преживяла през деня, сякаш бяха изсмукали цялата й енергия. Часът за лягане на Емили бе истинско облекчение за нея. Онър я преоблече в пижамата и след като я изпрати в банята, се обърна към Кобърн:

— Тя може да спи в моето легло.

— Може да спи в своето легло.

— Но ако е с мен, можеш да наблюдаваш и двете ни едновременно.

Той категорично поклати глава в знак на отказ. Би било безсмислено да спори. Тя нямаше да напусне къщата без Емили и той го знаеше. Разделянето им бе гаранция, че няма да се опита да избяга.

Докато Онър четеше задължителната приказка за лека нощ, Кобърн претърси гардеробчето на Емили, като разбутваше закачалките и почукваше по задната му стена. Махна обувките от пода и потропа по дъските с тока на каубойския си ботуш, като се ослушваше дали не кънти на кухо.

Стисна всяка плюшена играчка в менажерията на Емили, което накара момиченцето да се засмее.

— Не забравяй да гушнеш и Елмо — каза тя и доверчиво му подаде играчката.

Той я обърна и рязко дръпна лепенката на гърба й.

— Недей! — викна Онър.

Той я изгледа подозрително.

— Там е мястото на батериите — обясни Онър с пълното съзнание, че Емили ще бъде наранена от гледката на изкормения Елмо. — Моля те.

Той разгледа вътрешността на играчката, дори извади батериите и погледна под тях. Накрая, уверен, че играчката не крие нищо, я затвори и я подаде на Емили.

Онър продължи да чете. Приказката стигна до щастливия си край. Онър изслуша вечерната молитва на дъщеря си, целуна я и по двете бузки, а после я прегърна силно и удължи прегръдката максимално, защото си помисли, че може би за последен път слага дъщеря си в леглото.

Опита се да задържи момента, да го запечата в сърцето и ума си, да запомни уханието и усещането за телцето на Емили, което й се стори невероятно малко, крехко и уязвимо. Майчината любов разкъсваше сърцето й.

Но накрая трябваше да я пусне. Намести Емили върху възглавницата и се насили да излезе от стаята. Кобърн се навърташе в коридора точно пред вратата. Когато я затвори, тя вдигна поглед към безчувствената маска на лицето му.

— Ако… ако ми направиш нещо, моля те, не я оставяй да види. Тя не е заплаха за теб. Нищо няма да постигнеш, като я нараниш. Тя…

Звънна мобилен телефон.

Кобърн осъзна, че е нейният, извади го от джоба си и след като погледна дисплея, й го подаде.

— Същото като преди. Остави го на високоговорител. Разбери каквото можеш за издирването, но гледай да не е прекалено очевидно.

Тя вдигна слушалката с думите:

— Здрасти, Стан.

— Как се чувстваш? Как е Емили?

— Знаеш какви са децата. Съвземат се от тези неща по-бързо от възрастните.

— Партито остава за утре, нали?

— Разбира се. — Взряна в зачервените очи на Кобърн, тя попита: — Някакви новини за беглеца?

— Още е на свобода, но е въпрос на време. Вече е навън близо двайсет и четири часа. Или е мъртъв, или е толкова изтощен, че се е превърнал в лесна плячка.

Разказа й за откраднатата лодка и за мястото, откъдето Кобърн бе потеглил по вода.

— Десетки лодки претърсват каналите и ще обикалят цяла нощ. Целият район гъмжи от полицаи.

— Но ако има лодка…

— Не особено надеждна, доколкото разбирам. Никой не вярва, че ще стигне далеч с нея.

— Може вече да е потънала — предположи Онър.

— Ако не е потънал с нея, ще намерят дирите му. Имат отлични следотърсачи, както и кучета, които обикалят по сушата.

Той я посъветва настоятелно да си почива, после й пожела лека нощ и прекъсна връзката. Когато Кобърн взе телефона от ръцете й, тя посърна. Новините на Стан не вещаеха нищо добро за нея и Емили. Колкото повече намаляваха шансовете на Кобърн за бягство, толкова по-малка бе вероятността да оцелеят. Но вместо да даде израз на отчаянието, което изпитваше, тя реши да се възползва от безнадеждността на положението си.

— Вместо да събаряш стените на дома ми, защо не се измъкнеш от района, докато още можеш? Вземи колата ми. Ако тръгнеш сега, на разсъмване може би ще си стигнал до…

Прекъсна репликата по средата, защото чу гърленото ръмжене на малка моторница, което долиташе все по-отблизо. Онър се извърна и хукна към всекидневната.

Но ако рефлексите на мъжа бяха забавени от изтощението, сега светкавично се събудиха от звука на моторницата. Настигна я, преди да прекоси и половината коридор. Едната му ръка я хвана през талията като менгеме и я притисна към тялото му, а дланта на другата запуши устата й.

— Не ставай глупава точно сега, Онър — прошепна той в ухото й. — Излез навън, преди да са стигнали до верандата. Говори достатъчно високо, че да те чувам. Ако усетя, че се опитваш да им дадеш някакъв сигнал, няма да се поколебая да действам. Не забравяй, че за тях съм само „плячка“, така че нямам какво да губя. Преди да решиш да се правиш на много хитра, представи си как стоя над леглото на дъщеря ти.

Моторът на лодката вече бе изключен. Тя видя светлини на фенери да се полюшват сред дърветата, чу мъжки гласове.

— Схвана ли? — повтори той и леко я разтърси.

Тя кимна.

Той бавно я пусна и махна ръката си от устата й. Тя се обърна с лице към него. Едва прошепна, останала без дъх:

— Умолявам те, не я наранявай.

— От теб зависи.

Завъртя я обратно и я побутна в кръста с дулото на пистолета си.

— Върви.

Краката й трепереха. Стисна дръжката на вратата и си пое дълбоко въздух, после отвори и излезе на верандата.

Двама мъже се приближаваха откъм кея и оглеждаха къщата и градината на светлината на прожекторите си, чиито ярки лъчи проникваха дълбоко в храстите. Носеха значки на униформените ризи. Пистолетите им бяха затъкнати в коланите. Единият вдигна ръка за поздрав.

— Вие ли сте госпожа Жилет?

— Да.

— Не се плашете, госпожо. Ние сме хора на шерифа.

Спомнила си инструкциите на Кобърн, тя слезе по стъпалата. Знаеше, че я наблюдава през прозореца на стаята на Емили. Заплахата му отекна в главата й и стомахът й се преобърна.

Опитвайки се да маскира страха си като любопитство, тя попита:

— Случило ли се е нещо? Какво мога да направя за вас?

Те й се представиха поименно и показаха служебните си карти.

— Издирваме заподозрения в снощното масово убийство в Тамбур.

— Чух за това. Ужасна трагедия.

— Да, госпожо. Имаме основания да смятаме, че заподозреният все още се намира в района.

— О, наистина ли?

Униформеният уверено махна с ръка.

— Може да е на десетки километри оттук, но проверяваме всички къщи по този ръкав с надеждата, че някой може да ни даде полезна информация. — Той набързо изрецитира грубо физическо описание на мъжа, който се криеше в дома й. Онър си го представи застанал над Емили с пистолет в ръка.

Затова, когато вторият полицай я попита дали е виждала човек, който да отговаря на това описание, тя побърза да отрече.

— Някой да е минавал оттук днес с малка лодка?

Тя поклати глава.

— Но не съм обръщала особено внимание. Двете с дъщеря ми сме хванали някакъв стомашен вирус.

— Съжалявам.

Онър прие това с кимване на глава.

— Сама ли сте тук, госпожо?

— Само двете с дъщеря ми сме.

— Е, бъдете нащрек, госпожо Жилет, и ако видите нещо необичайно, незабавно се обадете на деветстотин и единайсет.

— Разбира се.

— Най-добре дръжте затворени вратите и прозорците на къщата.

— Винаги са затворени.

Единият от униформените служители вече наместваше фуражката си. Другият направи крачка назад.

Щяха да си тръгнат! Какво би могла да направи? Трябваше да направи нещо! Сигнал с ръка?

За тях съм „плячка“, затова нямам какво да губя.

— Няма да ви притесняваме повече. Приятна вечер.

Обърнаха се и си тръгнаха.

Не можеше да ги остави така! За бога, направи нещо, Онър! Но какво можеше да стори, без да застраши живота на Емили?

От теб зависи.

Да, тъкмо от нея зависеше. Да спаси живота на дъщеря си. Но как? Как?

Внезапно единият от полицаите сякаш се сети за нещо.

— О, госпожо Жилет?

Тя спря да диша.

— Познавах съпруга ви — каза той. — Беше много добър полицай.

Сърцето й помръкна, а заедно с него и надеждата й да им даде знак за смъртната опасност, в която се намираха. Измърмори само:

— Благодаря.

После той отново докосна козирката на фуражката си, обърна се и продължи надолу по склона към кея.

Тя се обърна, качи се по стъпалата и отново влезе в къщата. Кобърн стоеше на вратата между всекидневната и коридора, между нея и Емили.

— Светни лампата на верандата. Застани така, че да те виждат, и им махни за довиждане.

Тя изпълни нарежданията му, макар да се съмняваше, че полицаите гледат назад към нея, а дори и да бе така, едва ли можеха да видят сълзите, които се стичаха по бузите й.

Полицаите се качиха на моторницата си, форсираха двигателя и направиха широк обратен завой. След секунди изчезнаха от погледа й. Шумът от мотора заглъхна и изчезна.

Онър затвори вратата. Облегна се на нея и притисна чело до гладкото дърво. Усети как Кобърн се приближава зад нея.

— Браво на теб. Емили е на сигурно място и спи сладко като бебе.

Самодоволният му тон бе последната капка. Емоциите, които цял ден се бяха насъбирали в нея, стигнаха до точката на кипене. Без да се замисля и без да претегли мислено последиците, тя се извърна рязко и го изгледа яростно.

— Писна ми от теб и от заплахите ти. Не знам защо си дошъл тук, нито какво искаш, но нямам никакво намерение да се съобразявам повече с теб. Ако смяташ да ме убиваш, предпочитам да го направиш още сега. Ако не… — Пресегна се зад гърба си, завъртя дръжката на вратата и я отвори широко. — Ако не, млъкни и напусни къщата ми!

Той се пресегна да затвори вратата. Възползвайки се от шанса, Онър измъкна пистолета от колана на джинсите му, но едва не го изпусна, изненадана от тежестта му. Кобърн я удари силно по китката. Тя извика от болка, пистолетът се изплъзна от пръстите й и падна на пода, хлъзгайки се по гладките дъски.

И двамата се хвърлиха към него едновременно. В мига, в който Онър се добра до пистолета, той го изрита далеч от ръцете й. Тя отново се устреми към него. Трябваше да го достигне и да го задържи достатъчно дълго за едно дръпване на спусъка. Полицаите щяха да чуят изстрела.

Коленете и лактите й болезнено се удряха в дъсчения под, докато пълзеше към пистолета. Докосна студения метал, но вместо да го хване, само го избута със сантиметър по-далеч.

Кобърн се бе хвърлил върху нея, притискаше я с тялото си и се пресягаше към пистолета, за да го докопа преди нея.

Напрегнала всеки мускул в тялото си, тя се протегна максимално. Пръстите й се свиха около дулото.

Но преди да успее да го хване по-здраво, той притисна китката й към пода.

— Пусни го.

— Върви по дяволите.

Опитвайки се да го отхвърли от гърба си, тя се изви под тялото му. Той само я притисна още по-силно и я остави без дъх.

— Пусни го.

Вместо това, тя силно и рязко дръпна ръката си и я изтръгна от хватката му.

Кобърн изруга цветисто, когато тя пъхна пистолета под тялото си и го пристисна здраво до гърдите си.

После двамата се сборичкаха.

Онър се притискаше плътно към пода, но той промуши ръцете си под нея и се опита да издърпа пистолета от ръката й. Борбата помежду им бе на живот и смърт и той се оказа победител. Тя едва си поемаше въздух, когато той успя да докопа пистолета и полека го измъкна от изнемощелите й пръсти.

Рязко го издърпа изпод нея. Онър простена победена, после се отпусна и заплака.

Той я обърна по гръб. Беше на колене, разкрачен над тялото й. Ръцете му, едната от които стискаше пистолета, бяха опрени на бедрата му. Дишаше тежко и лицето му бе изкривено от ярост.

И тя си помисли: „Това е. Мигът, в който ще умра“.

Но за нейна изненада той метна пистолета встрани, постави длани на раменете й и се наведе над нея.

— Защо, по дяволите, го направи? Можеше да гръмне и да направи дупка в гърдите ти. Това беше глупава, идиотска постъпка, жено. Не знаеш ли, че… — Явно останал без думи, той здраво разтърси раменете й. — Защо го направи?

Причината за действията й би трябвало да е очевидна. Бореше се за живота си. Защо й задаваше толкова тъп въпрос?

Дишаше накъсано и само попита:

— Просто ми кажи — и моля те, нека е истината — ще ни убиеш ли?

— Не. — Очите му се впиха в нейните и с малко по-груб глас той повтори: — Не.

Тя отчаяно искаше да му повярва и може би именно затова почти му вярваше.

— Тогава защо трябва да обръщам някакво внимание на заплахите ти? Защо да правя каквото ми кажеш?

— Защото и ти си заинтересована.

— Аз ли? Дори не знам какво търсиш! Каквото и да е това, което търсиш…

— Това е същото нещо, заради което е загинал съпругът ти.