Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (27)

I.
Последната нощ

— Ти си любимка на боговете — каза старият тъмничар. — Ако аз, бедният роб, бях извършил сто пъти по-малко престъпление от тебе, щяха да ме завържат за колесница, да ме обесят с главата надолу, да разкъсат тялото ми, да ме одерат с клещи. Щяха да ми сипят оцет в носа, да ме натоварят с тухли до задушаване и тялото ми би нахранило чакалите в обгорените от слънцето равнини. А за тебе, която си извършила най-голямата кражба, най-голямото убийство и най-голямото светотатство, отреждат сладката отрова и те държат в хубава стая в преддверието на тъмницата. Зевс да ме гръмне, ако зная защо е това. Ти трябва да имаш някой познайник в палата на царицата.

— Дай ми фурми — каза Хризис, — устата ми пресъхнаха.

Старият роб й донесе в една зелена кошничка дванадесетина малко презрели фурми.

Хризис остана сама.

Тя седна, след това веднага стана, заобиколи стаята, потупа стената с ръка, без сама да знае защо прави това. Тя отпусна косата си, за да я поразхлади, и почти веднага я нави отново.

Бяха й дали да облече дълга дреха от бял вълнен плат, която беше дебела и държеше топло. Хризис потъна цяла в пот. Тя протегна ръце, прозина се и се облегна на високия прозорец.

Светла луна блестеше навън. Небето беше тъй бистро и чисто, тъй бледно и ясно, че не се виждаше нито една звезда.

През такава нощ, преди седем години, Хризис беше напуснала Генисаретската земя.

Тя си припомни… Те бяха петима. Караха за продан слонова кост… Те яздеха коне с дълги опашки, по които имаше пъстри пискюли. Детето ги беше настигнало край една кръгла щерна…

А преди това — синкавото езеро, прозрачното небе, лекият въздух на Галилеевата земя.

Къщата беше обкръжена от розовоцветен лен и тамарини. Бодливите копарови храсти убождаха пръстите, които посмяваха да посегнат към цветовете им. Във вълненията на житните нивя сякаш можеше да се съзре цветът на вятъра…

Малки момичета се къпеха в един бистър поток край брега на който, под навесите на цъфналите лаври, имаше червени охлювени черупки; имаше цветя по водата, цветя по цялата лъка, големи кринове по планината; а очертанието на планината приличаше на очертанието на млада женска гръд…

Хризис склопи очи със слаба усмивка на уста, което изведнъж угасна. Мисълта за смъртта я обзе. И я почувства, че няма да се отдели вече от тая мисъл.

— Ах — каза си тя, — какво направих аз? Защо срещнах тоя човек. Защо ме послуша той? Защо се оставих да ме увлече? Защо и сега аз за нищо не съжалявам?

„Да любя или да не живея — такъв избор ми предложи Бог? Какво направих аз, за да заслужавам сега такова наказание?“

И в паметта й въстанаха откъси от свещени стихове, които беше слушала още в детинство. Седем години тя не беше помисляла за тях. Ала те се възвръщаха един по друг с непогрешима точност, да се свържат с нейния живот и да предрекат скръбния й край.

Тя промълви:

— Писано е:

„Припомням си за твоята любов,

когато беше млада…

Отдавна игото си ти свали,

Оковите разкъса

И каза: аз не искам да робувам.

Ала на всеки хълм висок:

Под всякое дърво зелено

Ти като блудница се ви.“^[1]

— Писано е:

„След своите любовници ще тръгна

Принасят ми те хляба и водата,

Одеждите от лен и вълна,

Виното и маслата благовонни.“^[2]

— Писано е:

„Ще кажеш ли: не съм се осквернила?

Виж своите стъпки в долината

И помисли какво направи ти,

Жребица скитна и ослица бързонога,

Задъхана и знойнострастна,

Кой от желанието ти ще те възпре?“^[3]

— Писано е:

„Тя беше куртизанка в Египет

На нечестивите се тя отдаде.

Които са в страстта си кат осли

И в похотите си като жребци.

Спомни си свойте блудства ти в Египет,

Когато стискаха съсците ти, защото бяха млади.“^[4]

— Ах — извика тя. — Аз съм! Аз съм!

Писано е още:

„И ето: блудства с мнозина ти,

Но ще се върнеш пак при мен, говори Бог.“^[5]

— Но и наказанието ми също е предписано!

„Подигам срещу теб любовниците твои.

Те по закона свой ще те осъдят.

Ушите и носа ти ще отрежат,

И с меч на части ще те насекат.“^[6]

— Още:

„Решено е: и ето я — разгалена и запленена.

Прислужниците й кат гълъбици стенат

И бият се в гърдите.“^[7]

— Но знае ли се какво казва Писанието — прибави тя, — за да се утеши. Не е ли писано другаде: „Не ще накажа дъщерите ви за тяхното блудство“.^[8]

— Не съветва ли ни Писанието: „Иди, яж и пий, защото отдавна ти помага Бог. Да бъдат винаги бели твоите одежди и напоена с благовонни масла косата ти. Наслади се от живота с жената, която обичаш, през всички дни на суетния живот, които ти е отредил Бог под слънцето, защото няма труд, ни разум, ни знание, ни мъдрост в жилището на мъртвите, където отиваш ти“.^[9]

Тя потрепера и повтори с нисък глас:

— Защото няма ни труд, ни разум, ни знание, ни мъдрост в жилището на мъртвите, където отиваш ти.

„Сладка е светлината. Ах, колко е приятно за очите да гледат слънцето“.^[10]

„Радвай се, о, юноша, в младостта си, отдай сърцето си на веселието, ходи по пътищата на сърцето си и след виденията на очите си, преди да тръгнеш към своя вечен дом, преди оплакваните да минат по улицата, преди да се скъса сребърната струна, преди да се разбие златната лампада, преди да се строши кърчагът при извора, преди да се счупи колелото на кладенеца, преди да се върне прахът на земята, отдето е бил взет.“^[11]

Тя потрепера пак и повтори бавно на себе си:

— … Преди да се върне прахът на земята, отдето е бил взет.

И като хвана главата си с ръце, за да възпре страшната мисъл, тя изведнъж ненадейно почувства през живата кожа формата на мъртвешкия си череп: празните очни вдлъбнатини, лишения от хрущелната си част нос и изхвръкналите напред челюсти.

О, ужас! Значи такава ще стане тя! Изгледът на собствения й труп предстана пред нея с ужасна яснота и тя прокара ръце по тялото си, за да изчувства до дъно тая тъй проста мисъл, която дотогава не беше я спохождала — че тя носи скелета със себе си, че той не е някакво последствие от умирането, някакво превращение, а нещо, което тя носи като неразделена сянка на човешкото тяло, — и че самата скеля на живота е символ на смъртта.

Внезапно я обзе буйно желание да живее, да види пак всичко, което е виждала, да направи пак всичко, което е правила. То беше бунт на живота пред лицето на смъртта, поради невъзможността да се разбере как тъй тя няма да види вечерта на тоя ден, който се раждала пред очите й, как красотата й, тялото й, живата й мисъл, сладострастната живост на плътта й ще престанат да съществуват, ще изгният още в пълния свой разцвет.

Вратата бавно се отвори.

Влезе Деметриос.