Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (25)

IV.
Градината на Хермес-Анубис

Първото движение на Хризис беше да свие рамене. Тя не беше дотам наивна да сдържи клетвата си.

Второто беше да отиде да види.

Все повече растящо любопитство я тласкаше към тайнственото място, дето Деметриос беше скрил трите трофея на своите престъпления. Тя искаше да ги види, да ги попипа, да види как блестят на слънцето, да ги обладае, макар за миг. Струваше й се, че победата не би била пълна, ако не вземе на ръка даровете, които бяха цел на самолюбивото й желание.

Колкото за Деметриос, тя ще успее да го завладее отново чрез една последна маневра. Как можеше да се повярва, че той е отделен от нея завинаги! Страстта, която тя беше възбудила у него, не беше от ония, които угасват безследно в човешкото сърце. Жените, които са били силно любени, живеят в паметта и срещата с някоя стара любовница, даже намразена, даже забравена, пробужда в душата неочаквана тревога, от която може да се породи нова любов. Хризис знаеше това. Колкото и да беше буйна, колкото и да искаше да завладее първия мъж, когото беше възлюбила, тя не беше толкова неблагоразумна да го купи с цената на живота си, когато имаше на разположение толкова други средства, за да го съблазни по-лесно.

И все пак… Какъв честит край беше й предложил той!

Пред очите на безбройната тълпа да понесе огледалото, в което се е оглеждала Сафо, да сложи на главата си гребена, който е обхващал косата на Нитаукри, да окачи на шията си огърлицата от бисерите, които са се отронвали в раковината на богиня Анадиомена… След това от вечерта до сутринта да пие сладостта, която най-изтънчената любов може да даде на жената… и към средата на деня да умре без всякакви мъчения… Какъв несравним дял!

Тя склопи очи.

Но не, тя не искаше да се съблазни. Тя тръгна направо през Ракотис, по улицата, която водеше към великия Серапейон. Тая улица, прокарана от гърците, съвсем не приличаше на ъглестите улички, които кръстосваха целия квартал. Двете населения — туземното и гръцкото — образуваха една своеобразна сбирщина, в която не заглъхваше напълно неприязънта между едните и другите. Между облечените в сини ризи египтяни белите туники на елините образуваха бели ивици. Хризис вървеше с бързи стъпки, без да се вслушва в разговорите, които се водеха между народа върху трите престъпления, извършени заради нея.

Пред стъпалата на паметника тя възви надясно, тръгна по една тъмна улица, след това по друга, къщите от двете страни на която почти се допираха с терасите си, прекоси един звездообразен площад, дето в един огрян от слънцето кутел се къпеха две мургави момичета, и се спря.

Градината на Хермес-Анубис беше всъщност малко, отдавна запуснато гробище, опасно място, дето никой не идваше да прелива с вино мъртвите, а минувачите се бояха да се доближават до него. Хризис влезе вътре, между продънените гробове, стряскана на всяка стъпка от пукота на надгробните плочи. Вятърът, понесъл както винаги със себе си ситен пясъчен прах, развяваше косата й на слепите очи и повдигаше аленото й копринено було към белите листа на смоковниците.

Тя намери статуята, притулена от три надгробни паметника, които образуваха триъгълник. Мястото беше много удобно за скриване в него на една гибелна тайна.

Хризис се промъкна едва между тясната междина на двата паметника. Като видя статуята, тя леко пребледня.

Богът беше с глава на чакал, прав, с издаден напред десен крак, със спусната надолу коса, през която се подаваха ръцете. Тялото беше грубо, главата беше приведена напред, а ръцете — протегнати като на балсамировач. Левият крак не беше изваян от мрамора.

Хризис се огледа бавно и плахо, за да се увери, че е сама. Лек шум я накара да изтръпне; но като се изви, тя видя, че един зелен гущер бягаше през една мраморна пукнатина.

Тогава тя се осмели и хвана счупения крак на статуята.

Тя го наклони настрана и не особено лесно го измъкна, защото той беше скачен с една част от подставката.

И под камъка пред нея блеснаха изведнъж едрите бисери.

Тя измъкна цялата огърлица. Колко тежка беше тя!

Тя не беше и помисляла, че бисерите, които почти нямат тежест, могат да тежат толкова, когато се вземат на ръка. Бисерните топчета бяха извънредно добре изгладени и светеха почти толкова, колкото и луната. Седемте реда бяха поставени един до друг и приличаха на концентрични кръгове върху пълна със звезди вода.

Тя окачи огърлицата на шията си.

С едната си ръка тя я намести, замижала, за да чувства по-ясно допирането на студените бисери до кожата си. Тя нареди седемте реда правилно и спусна последния, най-едър бисер в топлата междина на двете си гърди.

След това тя взе гребена, полюбува му се малко, помилва бялата фигурка, която беше изваяна в малкия лотосов венец, и го забожда няколко пъти в косата си, докато да го намести добре.

Подир гребена тя измъкна сребърното огледало, огледа в него своя възторг, озарените си от гордост очи и раменете си, украсени с останките на боговете…

И като се загърна презглава с аленото копринено було, тя излезе из гробищата, понесла със себе си ужасните скъпоценности.