Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (8)

VII.
Косата на Хризис

— Виж — каза Родис, — някой иде насам.

Певицата се вгледа: далеч от тях една жена бързо вървеше по кея.

— Познах я — подзе детето. — Тя е Хризис. Тя има жълта роба.

— Как, нима тя вече е облечена?

— Не мога да разбера. Обикновено тя не става преди пладне. А сега едва е изгряло слънцето. Нещо е добила тя. Безсъмнено — щастие; тя има голям успех.

Те тръгнаха към нея и й казаха:

— Здравей, Хризис.

— Здравейте. От колко време сте тука?

— Не знам. Развиделяло се беше вече, когато дойдохме.

— Нямаше ли никого на вълнолома?

— Никого.

— Някой мъж? Уверени ли сте?

— О, напълно уверени. Защо питаш?

Хризис нищо не отвърна. Родис подзе:

— Да не искаше да срещнеш някого?

— Да… може би… струва ми се, че би било по-добре да не бях го виждала. Всичко е наред. Аз сгреших, че се върнах пак, но не можех да се възпра.

— Но какво става с тебе, Хризис, ще ни кажеш ли?

— О, не!

— Даже нам, даже нам, твоите приятелки?

— Вие ще го узнаете по-после, заедно с целия град.

— Това е много любезно, наистина.

— Може и по-рано, ако настоявате; но тази сутрин е невъзможно. Стават неща необикновени, деца мои. Аз умирам от желание да ви кажа всичко, но трябва да мълча. Вие връщате ли се? Елате да спите при мене. Аз съм съвсем сама.

— О, Хризея, Хризидион, ние сме тъй уморени! Ние се връщаме, наистина, но се връщаме да спим.

— Добре, после ще спите пак. Днес е навечерието на Афродизиите. Нима такъв ден е ден за почивка? Ако искате богинята да ви закриля и да ви направи щастливи догодина, трябва да отидете в нейния храм с ресници, клюмнали като теменуги, и устни, бели като лилии. Но ние пак ще помислим; вървете с мене.

Тя прихвана и двете по-горе от кръста, и като сключи ръце, сложени върху малките им, почти голи гърди, с бързи стъпки ги поведе.

Родис обаче остана озадачена.

— А когато легнем при тебе — подзе тя, — пак ли няма да ни кажеш какво е станало, какво очакваш?

— Ще ви кажа много неща, всичко, каквото ви е угодно, но за това — аз ще замълча.

— Даже и тогава ли, когато бъдем в обятията ти голи и в мрачина?

— Не упорствай, Родея! Всичко ще знаеш утре. Почакай дотогава.

— Много щастлива ли ще станеш, или много могъща?

— Много могъща.

Родис широко разтвори очи и извика:

— Ще спиш заедно с царицата!

— Не — каза Хризис през смях, — но аз ще бъда могъща като нея. Имаш ли нужда от помощта ми? Би ли желала нещо?

— Да, да!

И детето се замисли отново.

— Е добре, какво е то? — попита Хризис.

— То е невъзможно. Защо да го искам?

Миртоклея отговори зарад нея:

— В Ефес, нашата родина, когато две връстни и девствени девойки, като Родис и мене, са влюбени една в друга, законът им позволява да се съчетаят. Те и двете отиват в храма на Атина, за да посветят ней своя двоен пояс на девствеността; след това в светилището на Ифиноя — за да й отдадат сплитка смес от косите си, и най-после под перистила на Дионис, дето дават на по-младата едно остро златно ножче и една бяла линия, за да спира кръвта. Вечерта оная от тях, която е невестата, бива отвеждана в новото жилище, седнала в цветна кола между своя мъж и паранимфата, заобиколена с факлоносци и флейтистки. И след това те имат вече всички права на бракосъчетани; те могат да осиновяват малки момичета и да ги посвещават в частния си живот. Другите ги почитат. Те имат свое семейство. Ето бляна на Родис. Но тук няма тоя обичай…

— Законът ще бъде изменен — каза Хризис, — да, вие ще се бракосъчетаете, аз ще наредя това.

— О, наистина ли! — извика малката, поруменяла от радост.

— Да, и аз ви не питам коя от вас ще бъде мъжът. Аз зная, че Мирто има всичко, което напомня мъж. Ти си щастлива с такава приятелка, Родис. Каквото и да казват, такива приятелки са рядкост.

Те бяха стигнали до вратата, дето Джала, седнала на прага, тъчеше ленен презръчник. Тя стана, за да минат, и влезе подире им.

Несетно почти, двете флейтистки отмахнаха простите си облекла. Те старателно си направиха умивания една на друга в един купел от зелен мрамор, водата от който се оттичаше в басейна. След това се търколиха на леглото.

Хризис ги гледаше, без да ги вижда. Най-малките думи на Деметриос непрестанно се повтаряха в паметта й слог по слог. Тя не усещаше как Джала мълком развиваше и размотаваше дългото й шафраново було, откопчаваше пояса, разтваряше гривните, отмахваше скъпоценните накити, печатите, пръстените, сребърните змии, златните игли; но приятното гъделичкане на отпадналата й коса я пробуди като от сън.

Тя поиска огледалото си.

Убояла ли беше се тя да не би да не е тъй хубава, за да може да задържи тоя нов свой любовник — защото трябваше да го задържи, — след безумните откупи, които беше му поискала? Или пък искаше, чрез разглеждане на всяка своя красота, да умири някакви безпокойства и да оправдае своята увереност?

Тя приближи огледалото до всички части на тялото си, като ги пипаше една по друга. Тя разгледа белината на кожата си, прецени сладостта й чрез продължителни милувки, топлотата й — чрез самопрегръщания. Тя опита пълнотата на гърдите си, твърдостта на корема си, теснотата на кръста си. Тя премери косите си и провери блясъка им. Тя опита блясъка на очите си, огнеността на своя дъх и бавно проведе една целувка надлъж по голата си ръка — от рамото до лакътните гънки.

Едно необикновено чувство, изтъкано от изненада и гордост, от увереност и нетърпение, я обзе, когато тя допря собствените си устни. Тя се обърна, като че търсеше някого, и като откри с това двете забравени ефесиянки на леглото, тя скочи помежду им, раздели ги, прегърна ги като в любовна беснота и дългата й златна коса застла трите млади глави.