Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (28)

II.
Прахът се връща на земята

— Деметриос! — извика тя.

И се спусна към него.

Но след като грижливо завъртя дървената ключалка, младият човек не се помръдна и в погледа му имаше такова дълбоко спокойствие, че Хризис внезапно се вледени.

Тя се надяваше, че той ще се спусне, ще направи някакво движение с ръцете, с устните или нещо друго, ще протегне ръка…

Деметриос не се помръдна.

Той почака малко, мълчалив, безстрастно практичен, като че искаше ясно да покаже с това правото си да разполага с нея.

След това, като видя, че от него нищо не се иска, той направи четири крачки към прозореца, облегна се на отвора и се загледа в изгряващия ден.

Хризис, седнала на твърде ниското легло, гледаше вторачено и почти тъпо.

Тогава Деметриос заговори сам на себе си.

— Много по-хубаво е, че стана именно тъй. Да си играя в самия ден на смъртта, би било нещо твърде злокобно. Възхищава ме само това, че тя не предусети още в началото това, което стана, и че ме прие с такъв възторг. За мене всичко това е едно приключение, доведено до своя край. Съжалявам само, че именно тъй се свърши, защото, каквото и да се мисли, едничката грешка на Хризис е тая, че тя много прямо изрази една своя амбиция, каквато, без съмнение, имат повечето жени, и ако не трябваше да се задоволи с някаква жертва възмущението на народа, аз с удоволствие бих спасил тая млада и много буйна девойка, за да мога да се освободя от нея, в замяна на живота, който ще й подаря.

Но стана скандал вече и никой нищо не може да направи. Такива са последиците на страстта. Сладострастието, непридружено с мисъл, или, обратното, мисълта, непридружена с наслада, нямат такива зловещи последици. Мъжът трябва да има много любовници, но да се пази, с помощта на боговете, да не забрави, че устата си приличат.

Резюмирал в такъв дързък афоризъм една от своите морални теории, той лесно подзе пак нормалния ход на своите мисли.

Той смътно си спомни, че вечерта бяха го поканили на едно угощение и той беше приел да отиде. Но понеже беше забравил посред цяла вихрушка случката през деня, той си обеща да се извини.

Той помисли върху въпроса, дали да продаде своя стар роб шивач, който си оставаше привързан на по-предишната мода и не можеше да прави хубаво гънките на новите туники.

Той беше даже дотам свободен душевно, че начерта на стената с върха на длетото си един вариант на групата Загреус и Титаните, в който положението на ръката у главното лице беше друго.

Едва беше привършил скицата, на вратата тихо се почука.

Деметриос отвори, без да бърза.

Влезе старият палач, последван от двамина тежковъоръжени войници с шлемове на главите.

— Нося чашката — каза той на царициния любовник с цинична усмивка на уста.

Деметриос нищо не продума.

 

 

Хризис слисано дигна глава.

— Хайде, дъще моя — подзе тъмничарят. — Настъпи часът. Отровата е съвсем стрита. Трябва да я изпиеш. Не бой се. Никакви мъки няма.

Хризис погледна Деметриос и той не отвърна лице.

Не преставайки да го гледа с широките си очи, заобиколени със зелена светлина, тя простря ръка надясно, взе чашата и бавно я поднесе към устата си.

Тя накваси устните си. Горчивината на отровата беше отслабена с помощта на едно опивателно средство, размесено с мед.

Тя изпи половината и след това, било, че беше виждала да се прави същото в театъра, в Агатоновия Тиестес, било, че наистина беше обзета от едно самозародено чувство, тя поднесе остатъка на Деметриос… Но младият човек отклони с ръка това нескромно предложение.

Тогава галилеянката изпи чашата до капка. И на устните й се появи една сърцераздирателна усмивка, в която имаше все пак малко презрение.

— Какво трябва да правя? — каза тя на тъмничаря.

— Разхождай се из стаята, дъще моя, докато усетиш, че нозете ти натежават. След това ще легнеш по и отровата сама ще подейства.

Хризис се доближи до прозореца, облакъти глава и хвърли към теменужената зора последен поглед на изгубена младост.

Изтокът тънеше в езеро от краски. Дълга синкава тасма, бистра като вода, опоясваше хоризонта. Над нея се редяха и преливаха една в друга тъмнозелени, сини и лилави ивици, които се губеха незабелязано в оловния цвят на небосвода. След малко оттенъците бавно се разляха, появи се една златна черта, която се издигна, разшири. Тънка пурпурна ивица озари тая печална предутрина и всред една кървава вълна се роди слънцето.

— Писано е:

„Светлината е сладка…“

 

 

Тя стоя така, докато я държеха нозете й. Войниците се принудиха да я отнесат на леглото, когато тя направи знак, че ще политне.

Тогава старецът оправи гънките на робата й. След това я попипа по нозете и каза:

— Усети ли?

Тя отговори:

— Не.

Той допря ръка до коляното й и пак попита:

— Усети ли?

Тя направи знак, че не е усетила, и изведнъж, с едно движение на устните и на раменете, защото даже и ръцете й бяха мъртви, обзета от буйна страст и може би от съжаление за тоя безплодно прекаран час, тя се извърна към Деметриос. Но преди да може той да й отговори, тя падна безжизнена, със закрити завинаги очи.

Тогава палачът метна връз лицето й горния край на одеждата. А единият от войниците, предполагайки, че някакво по-нежно минало е събрало нявга тоя млад човек и тая млада жена, отряза с върха на меча си една къдрица от края на низпадналата връз плочите коса.

 

 

Деметриос взе в ръка къдрицата и наистина — в нея беше цялата Хризис. Тя беше надживялото я злато на красотата й, поводът да я нарекат така…

Той хвана марната къдрица между палеца и двата първи пръста на ръката си, разнищи я бавно, спусна я на земята и с обувката си я размеси с праха.