Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (23)

II.
Тълпата

Сутринта, когато се свърши вакханалията у Бакхис, в Александрия стана едно събитие: валя дъжд.

Веднага, наместо да се изпокрият, както става в другите по неафрикански страни, всички излязоха на открито, за да ги навали дъждът.

Той не беше нито пороен, нито бурен. Ронеха се едри марни капки от един теменужен облак. Жените чувстваха как те мокрят набързо покритите им гърди и коси. Мъжете с любопитство изглеждаха небето. Малките деца буйно се смееха и влачеха босите си нозе из калта.

Наскоро облакът изчезна в светлината. Небето стана неумолимо ясно, а малко след пладнята слънцето превърна калта в прах.

Но този кратковременен росилек беше достатъчен. Градът беше развеселен. Мъжете останаха по плочите на Агора, а жените, разпръснати на групи, запреплитаха своите буйни гласове.

Там имаше само куртизанки, защото омъжените жени, на които изключително беше посветен третият ден на Афродизиите, бяха се събрали на пътя към Астардейон, и на площада се мяркаха само цветни роби и изписани с черни багрила очи.

Мина Миртоклея. Една млада девойка по име Филотис, която разговаряше с една друга, я дръпна за ръкава.

— Ей, мъничка моя, игра ли ти нощес у Бакхис? Как излезе, какво правиха? Бакхис беше ли си турила още една огърлица, за да прикрие долините по шията си? Медни или дървени гърди носи тя? Беше ли забравила да начерни косите си при слепите очи, преди да надене перуката си. Хайде, говори, пържена рибо!

— Не съм я и погледнала, ако вярваш! Аз отидох след вечерята, изсвирих си песента, получих заплатата си и тичешком се върнах у дома.

— О, зная, че ти не пиршествуваш!

— Но защо? Само да изцапам робата си и да ме бият ли? Не, Филотис, само богатите жени могат да устройват оргии. Малките флейтистки там печелят само сълзи.

— Когато някоя жена не иска да изцапа робата си, оставя я в притвора. Когато я набият с пръчка, двойно й плащат. Това си е тъй. Значи ти нищо не можеш ни каза, нито за някакво събитие, станало там, нито за някакво особено развлечение, нито за някакъв скандал. Ние ще мълчим като ибиси. Измисли нещо, ако наистина нищо не знаеш.

— Приятелката ти Теано остана след мене там. Когато преди малко се събудих, тя още не беше се завърнала. Може би пиршеството още продължава.

— Свършено — каза една друга жена. — Теано е при Стената на Керамикона.

Куртизанките се завтекоха натам, но след малко спряха със съжалителни усмивки на уста.

Теано, зашеметена от виното, добродушно ухилена, упорито дърпаше една роза, която беше се заплела с бодлите си в косата й. Жълтата й туника беше изпоцапана с червено и бяло, като че цялата оргия беше минала отгоре й. Бронзовата игла, която придържаше на лявото й рамо набраните дипли на робата, беше се смъкнала чак под пояса и откриваше подвижното връхче на една доста назряла вече ненка, на която имаше два пурпурни белега.

Щом съгледа Миртоклея, тя като всякога се завтече към нея с този буен и своеобразен смях, който всички в Александрия знаеха и който беше станал повод да я прякоросват Кокошката. Той се състоеше от непрекъснато кудкудякане на квачка, поток от весели звуци, които се запъхтяваха, след това внезапно се издигаха, елени в един пронизлив вик, след това пак се запъхтяваха и тъй продължаваха докрай, като радостния крясък на ликуваща птица.

— Яйце! Яйце! — каза Филотис.

Но Миртоклея махна с ръка:

— Ела, Теано. Ти трябва да си легнеш. Тебе не ти е добре. Ела с мене!

— Ах-ха!… Ах-ха! — смееше се Теано.

Тя сграбчи едната си ненка в ръка и завика със завален глас:

— Ах-ха!… Огледалото…

— Ела — нетърпеливо повтаряше Миртоклея.

— Огледалото… То е откраднато, откраднато, откраднато! Ах-хааа! Не бих се радвала така даже и когато бих научила, че ще живея повече от Кронос. Откраднато, откраднато сребърното огледало!

Певицата искаше да я отведе, но Филотис беше вече разбрала.

— Е-хей — извика тя към другите, дигнала и двете си ръце нагоре. — Тичайте насам. Има новини! Огледалото на Бакхис е откраднато!

И всички възкликнаха:

— О! Огледалото на Бакхис!

В един миг тридесет жени се струпаха около флейтистката.

— Какво има?

— Как?

— Откраднали огледалото на Бакхис. Теано ни каза сега.

— Ама кога?

— Кой го е взел?

Детето сви рамене:

— Отде да зная?

— Ти нощес си била там. Ти трябва да знаеш. Това е невъзможно. Кой е влязъл в дома й? Сигурно са ти казали. Спомни си, Теано.

— Отде да зная? Бяха повече от двадесет души в залата. Бяха ме наели като флейтистка, но не ми дадоха да свиря, защото не обичат музиката. Накараха ме да им представя образа на Даная и хвърляха златни монети отгоре ми, а Бакхис ги прибираше до една. Какво друго? Всичките бяха луди. Накараха ме да пия с главата надолу из една делва, пълна догоре с размес от седем вина, защото на трапезата имаше от седем различни вина. Цялото ми лице се измокри. Гледайте, и розите ми даже са наквасени с вино.

— Да — прекъсна я Мирто, — ти си много мръсно момиче. Но огледалото? Кой го е взел?

— Наистина! Когато стъпих на нозете си, в главата ми беше нахлула кръв и чак до ушите бях измокрена. Ха! Ха! Всички се разсмяха. Бакхис прати да донесат огледалото… Ха! Ха! Нямаше го. Някой го е откраднал.

— Кой — питат те, — кой го е откраднал?

— Не съм аз, само това зная. Не могат ме обвини. Аз бях досущ гола. Не мога да скрия като драхма под клепките си цяло огледало. Не съм аз, сто, само това зная. Разпнаха една робиня, може би затова… Като видях, че ме гледат, аз събрах парите, дадени за Даная. Дръж, Мирто, тук са пет, ще купиш роби и на трите ни.

* * *

Новината за кражбата се разпространи лека-полека по целия площад. Куртизанките не прикриваха завистническото си задоволство. Шумно любопитство огласяше двете групи.

— Жена е — казваше Филотис, — жена е направила това.

— Да, огледалото беше добре скрито. Ако крадецът беше мъж, той щеше всичко да извлече и да разбърка, без да може да намери камъка, под който е било то.

— Бакхис имаше неприятелки; старите и приятелки особено силно я ненавиждаха. Те знаят всичките й тайни. Някоя от тях що да я е извела из къщи и след това е влязла да го вземе през най-голямата горещина на деня, когато улиците са почти съвсем пусти.

— А! Може би тя сама го е продала, за да си изплати дълговете.

Да не е някой от любовниците й? Казват, че сега ходила и с преносвачи.

Тако ми двете богини, това е чудесно!

Изведнъж към един кът на Агора се завтекохо рояк жени с още по-силни крясъци. Всички се спуснаха подире им.

— Какво има? Какво има?

Един остър глас се разнесе над мъчително издигнатите глави:

— Убита е жената на великия жрец!

Буйно вълнение обзе цялата тълпа. Никой не искаше да вярва. Не можеше и да се помисли даже, че всред Афродизиите ще стане такова убийство, което да навлече връз града немилостта на боговете. Но отвред се повтаряха от уста на уста същите думи:

„Убита е жената на великия жрец. Празникът в храма е прекъснат“.

Бързо пристигаха нови известия. Тялото било намерено; сложено било на едно седалище от розов мрамор, в един отстранен кът, на върха на градината. Дълга златна игла пронизвала лявата гръд. Из раната не текла кръв. Убиецът отрязал косите на младата жена и отнесъл античния гребен от слонова кост, който е носела нявга царица Нитаукри.

След първите болезнени викове настана дълбоко смущение. Множеството растеше от миг на миг. Целият град беше там — цяло море от голи глави и женски пребрадки, грамаден рояк, който се втичаше из пълните със сини сенки улици в блестящата от светлина александрийска Агора. Такова стечение на народ не беше запомнено от деня, когато Птолемей Аулет биде свален от престола от привържениците на Берениса. Даже политическите революции не бяха толкова страшни, колкото това престъпление от религиозен характер, което можеше да се отрази зле върху благоденствието на града. Мъжете се гнетяха около очевидците. Питаха за нови подробности. Правеха се най-различни догадки. Жените казваха на новодошлите за открадването на чутовното огледало. Най-осведомените твърдяха, че тия две престъпления са извършени от една и съща ръка. Но коя беше тя? Ония, които бяха поднесли вечерта даровете си на богинята, се страхуваха, че тя не ще ги послуша, и плачеха, закрили лица с робите си.

Според едно старо суеверие, след две такива престъпления следва трето, още по-голямо от тях. Тълпата очакваше известието за третото престъпление. Какво е задигнал тайнственият обирник след огледалото и гребена? Задушлива атмосфера, разжарена от южния вятър и изпълнена с прах, тежеше над неподвижната тълпа.

Неусетно, като че ли цялата тая човешка маса беше само едно същество, всички сърца бидоха обзети от лек трепет, който постепенно се усилваше и се превръщаше в панически ужас; внезапно всички очи се устремиха към една и съща точка на хоризонта.

Всички се взираха далече по правата улица, която прекосяваше Александрия от Канопското пристанище до Агора. Там, на най-високата точка на улицата, дето тя се губеше в небето, се виждаше, че друго едно изплашено множество тича към първото.

— Куртизанките! Свещените куртизанки!

Никой не се помръдна. Не смееха да ги пресрещнат, защото знаеха, че ще научат за още едно злощастие. А те се приближаваха като жива вълна през време на наводнение, предхождани от шума на своите стъпки по пясъка. Те дигаха ръце нагоре и се блъскаха като разбягала се войска. Най-после те се приближиха дотолкова, че можеха вече да се разпознават. Виждаха се робите им, поясите им, косите им. Слънчевите лъчи се отразяваха в скъпите украшения по ръцете им. Те бяха вече наблизо. Отвориха уста… Настана тишина.

— Открадната е огърлицата на богинята, истинските бисери на Анадиомена!

Един отчаян рев придружи съдбовните думи. Тълпата се отдръпна отначало като вълна, след това се устреми неудържимо напред, удряйки се о стените, изпълвайки широкия път, тъпчейки изплашените жени към Дрома, към погубената света безсмъртница.