Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (13)

V.
Поканата

Към полунощ Хризис биде пробудена от трикратно похлопване на вратата. През целия ден тя беше спала между двете ефесианки и ако леглото не беше тъй разхвърляно, човек би ги взел за три сестри, легнали една до друга. Родис беше се притиснала о галилеянката и потното бедро на последната тежеше върху й. Миртоклея спеше ничком, с разголен гръб, сложила очи на ръцете си.

Хризис се измъкна предпазливо, направи три стъпки по леглото, слезе и открехна вратата.

Шум от гласове долиташе откъм входа.

— Кой е, Джала? Кой е? — попита тя.

— Наукратес иска да ти каже нещо. Аз му казах, че не си свободна.

— Каква глупост, нека влезе. Аз съм свободна. Влез, Наукратес. Аз съм в стаята си.

Тя се върна на леглото.

Наукратес постоя малко на прага, като че се боеше да не би да се покаже нескромен. Двете музикантки отвориха пълните си още със сън очи, но не можеха да се събудят съвсем.

— Седни — каза Хризис. — Няма да кокетираме един към други. Аз зная, че не идеш за мене. Какво искаш?

Наукратес беше знаен философ, който от двадесет години беше любовник на Бакхис и не изневеряваше, по-скоро от студенина, отколкото от вярност, към нея. Сивата му коса беше остригана ниско, брадата му заострена като на Демостен, а мустаците му — подстригани наравно с горната устна. Облечен беше в широка одежда от прост ленен плат с пришит към нея пояс.

— Ида да те поканя — каза той. — Бакхис дава утре угощение, след което ще има пиршество. Ще бъдем седмина с тебе. Не отказвай да дойдеш.

— Пир ли? По какъв случай?

— Тя освобождава най-хубавата си робиня, Афродизиа. Ще има танцувачки и флейтистки. Мисля, че и твоите две приятелки са повикани и те не би трябвало да са тука сега. У Бакхис сега репетират за утре.

— О, наистина — извика Родис. — Ние се и не сещахме. Ставай, Мирто, закъснели сме.

Но Хризис се развика.

— Не, не! Чакайте малко. Колко лошо правиш ти, като ми отнемаш жените! Ако знаех, че ще направиш такова нещо, нямаше да те приема. О, я гледай, те са вече готови!

— Нашите дрехи са прости — каза детето. — Пък и ние не сме дотам хубави, за да се обличаме дълго време.

— Ще се видим ли в храма поне?

— Да, утре сутринта ние ще занесем гълъби. Вземам една драхма от твойта каса, Хризис. Нямаме с какво да купим гълъбите. Довиждане до утре!

Те излязоха тичешком. Наукратес гледа дълго време затворената подире им врата. После скръсти ръце и каза с нисък глас, като се обърна към Хризис.

— Добре, много добре правиш ти.

— Как?

— Една не ти стига вече. Трябват ти вече по две. Ти и от улицата ги вземаш даже. Много хубав пример даваш. Но тогава кажи ми какво остава нам, на мъжете? Вие всички си имате приятелки, и след като се измъкнете из техните изнурителни прегръдки, давате на мъжете оная малка част от страстта си, която те са благоволили да ви оставят. Смяташ ли, че това може да трае още задълго? Ако върви така, ние ще бъдем принудени да ходим у Батила, момъка…

— О, не! — извика Хризис. — Това аз никога не ще допусна. Аз много добре зная, че ни сравняват с Батила. Това сравнение е безсмислено. И аз се чудя, че ти, комуто размишляването е занятие, не виждаш колко е нелепо това.

— Но каква разлика намираш ти?

— Не е думата за разлика. Между едното и другото няма никаква връзка. Това е много ясно.

— Не казвам, че се мамиш. Но аз искам да зная твоите основания.

— О, то може да се каже в две думи. Жената е най-съвършеното оръдие за любовта. От главата до петите тя е нагласена единствено, чудесно, за любов. Само тя умее да люби. Само тя умее да бъде любена Следователно, ако една любовна двойка се състои от две жени, тя е съвършена. Ако в нея влиза само една жена, тя стои два пъти по-ниско; ако ли в нея не влиза нито една жена, тя е чисто идиотска. Това е то.

— За Платон това е много грубо, дъще моя.

— Великите хора, както и боговете, не са велики във всичко. Палада не отбира от търговия, Софокъл не знаеше да рисува, Платон не знаеше да люби, Философите, поетите или риторите, които се позовават на неговото име, не стоят по-горе от него, и колкото и чудесни да са в своето изкуство, в любовта те са невежи. Нали, Наукратес, аз чувствам, че съм права.

Философът махна с ръка.

— Ти си малко непочтителна — каза той, — но аз съвсем не мисля, че ти грешиш. Моето възмущение не беше истинско. Има нещо очарователно в съчетанието на две млади жени, които запазват женствеността си, дългата си коса, не закриват гърдите си и не си служат с прибавни оръдия, защото, вследствие на това, те бяха възжелали грубия пол, когото тъй красиво презират. Да, тяхното съчетаване е особено красиво, защото всичките им ласки са изкуствени и следователно, сладострастието им по-изтънчено. Те не се натискат една друга, те само слабо се одраскват, за да вкусят върховната наслада. Тяхната брачна нощ не е кървава. Те са девственици, Хризис. Те не познават грубото обладаване; и затова те стоят по-горе от Батила, който претендира, че дава същото удоволствие на мъжа, като забравя, че и вие, даже в неговата окаяност, можете да му съперничите. Човешката любов се различава от срамната животинска страст само с две божествени неща: милувката и целувката. И само тях познават ония жени, за които говорим тука. Те даже са ги усъвършенствали.

— По-добре не може и да се каже — рече смаяна Хризис. — Но тогава защо ме упрекваше ти?

— Упреквах те, защото такива жени са сто хиляди. Множество жени вече намират най-висшето удоволствие само при съчетаването пак с жени. Скоро, може бит вие не ще ни приемате вече при себе си, даже на баснословна цена. От ревност те мъмря аз.

Тук Наукратес забележи, че разговорът беше много продължил, и стана.

— Мога ли да кажа на Бакхис да счита, че ще присъстваш?

— Кажи й — отговори Хризис.

Философът я целуна по коленете и излезе с бавни стъпки.

* * *

Тогава тя сключи ръце и заговори нависоко, макар че беше съвсем сама.

— Бакхис… Бакхис… Той иде от при нея и не знае. Значи огледалото си е на мястото… Деметриос ме е забравил… Ако се е разколебал още в първия ден, аз съм изгубена, той нищо няма да извърши… Но може би, всичко е вече свършено! Бакхис има друго огледало, с което по-често си служи. Сигурно тя още не знае… Богове! Богове! Никаква възможност нямам да се науча, а може би… Ах, Джала, Джала!

Робинята влезе.

— Дай ми костите за гадаене — каза Хризис, — искам да си хвърля.

И тя подхвърли нагоре четирите малки кости.

— Ах!… Ах! Джала, гледай… Афродитиният случай!

Така наричаха един рядък случай, когато костите показват различни страни. От точно трийсет и шестте различни случая, той беше най-редкият и най-щастливият.

Джала я погледна хладно.

— Какво попита?

— Наистина — каза разочарована Хризис. — Аз забравих да попитам. Аз мислех за едно нещо, но не го казах. Счита ли се пак, ако се не каже това, което човек нека да попита?

— Мисля, че не се счита; трябва да се хвърли отново.

Хризис повторно подхвърли костите.

— Падна се Мидасовият случай. Как мислиш?

— Не се знае. Добро и лошо. Тоя случай се обяснява чрез следния. Хвърли сега само едната кост.

Хризис хвърли трети път. Щом костта падна, тя прошепна:

— Хиоската точка!

И буйно зарида.

Джала мълчеше силно обезпокоена. Хризис плачеше на леглото, разпуснала коси. Най-после тя гневно се извърна към робинята.

— Защо ме накара да повторя? Аз съм уверена, че първото хвърляне показа вярно.

— Ако си попитала — да, щом не си попитала — не. Ти сама си знаеш — каза Джала.

— После, костите нищо не показват; гръцка игра; аз не вярвам, ще опитам друго нещо.

Хризис изтри сълзите си и мина през стаята. Тя взе една кутийка бели жетони, сложена върху малка табличка, пробра двадесет и два и написа върху тях с едно бисерно острие двадесет и двете букви на еврейската азбука. То беше кабалистическо гадаене, което тя беше научила в Галилея.

— Ето на какво вярвам аз. Ето кое никога не лъже — каза тя. — Запретни полата на робата си, тя ще ми послужи за торба.

Хризис хвърли двадесет и двата жетона в полата на робинята, повтаряйки на ум:

„Ще нося ли Афродитината огърлица? Ще нося ли Афродитината огърлица? Ще нося ли Афродитината огърлица?“

Тя извади десетия тайнствен знак, който ясно отговаряше:

„Да“.