Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (12)

IV.
Лунният блясък

Нощта навън беше ясна, а в божествената ограда — тъмна. Когато Деметриос предпазливо притвори силно скърцащата врата, той почувства, че трепери цел, обграден сякаш от студенината на камъните. Той не смееше да дигне очи. Черната тишина го плашеше. Тъмнотата беше пълна с незнайност. Той сложи ръка на челото си, подобно на човек, който не иска да се пробуди, за да не види, че още е жив. Най-после той погледна.

Богинята се възправяше в широка лунна светлина на подставка от розов камък, отрупана със скъпоценни подаръци. Тя беше съвършено гола, леко обагрена с проти цвета на женското тяло; в едната ръка тя държеше огледалото си, а с другата допираше една седмореда бисерна огърлица. Един бисер, по-едър от другите, сребрист и продълговат, лъщеше между двете й гърди, като нощен лунен сърп между два овални облака. И то бяха истинските свещени бисери, образувани от водни капки, отронили се в раковината на Анадиомена.

Деметриос се изгуби в неописуем възторг. Той наистина помисли, че самата Афродита е пред него. Той не позна сега своето произведение. Толкова беше дълбока пропастта между оня, който беше той по преди, и той, който беше сега. Той протегна ръка напред и прошепна тайнствени молебни думи, които се отправяха към богинята през време на фригийските тържества.

Свръхестественото, блестящото, неосезаемото, голото и чисто видение плуваше над розовата подставка и нежно и меко трептеше. Той впиваше ръка в богинята и все пак се боеше да не би милувката на неговия поглед да разсее тая слаба халюцинация. Той тихо приближи, досегна с пръст розовия палец на единия й крак, като че искаше да се увери дали наистина статуята съществува, и без да може да се възпре — тъй силно го привличаше към себе си, — той се качи прав до нея, сложи ръце на белите й рамене и се взря в нейните очи.

Той трепереше, той изнемогваше, той почна да се смее от радост. Ръцете му блуждаеха по нейните ръце, притискаха студената й и твърда снага, спущаха се надолу по нозете й, милваха корема й. Той се протягаше с всички сили към това безсмъртие. Той се огледа в огледалото, повдигна перловата огърлица, свали я, положи я на лунната светлина и боязливо я окачи пак. Той целуна прегънатата ръка, овалната шия, вълнистата гръд, полуотворените мраморни уста. После той се отмести до края на каменната подставка и държейки се за божествените ръце, нежно изгледа приведената божествена глава.

Косата й беше сплетена по източен маниер и леко забулваше челото. Полуотворените очи усмихнато се удължаваха. Устните и бяха разделени една от друга, като че примрели от целувка.

Той мълком нареди бисерите на седморедата огърлица връз блестящата й гръд и след това слезе на земята, за да изгледа идола отдалече.

Тогава му се стори, че се пробужда. Той си спомни какво беше дошъл да прави, какво беше решил да извърши — нещо чудовищно, и усети, че се зачервява до ушите.

Хризис мина през паметта му като някакво грубо видение. Той изреди мислено всички ония качества на куртизанката, които можеха да направят красотата й съмнителна: пълните устни, бухналата коса, размекчения ход. Той беше забравил какви бяха ръцете й, но нарочно си ги представи плоски и широки, за да увеличи с това срамната грозота на образа, който той искаше да прогони. В това положение той приличаше на мъж, сварен призори от единствената си любовница в леглото на блудна девойка, който не може да си обясни как е могъл да се съблазни вечерта. Той не намираше ни едно извинение, ни една сериозна причина за увлечението си. Очевидно беше за него, че през целия ден той е бил обзет от някаква преходна лудост, от физическо разстройство, от някаква болест. Той се чувстваше изцерен, но все още зашеметен от силния удар.

За да дойде напълно на себе си, той се облегна на стената на храма и дълго стоя прав пред статуята. Лунната светлина продължаваше да се лее през четвъртития отвор на покрива, Афродита сияеше и понеже очите й бяха в сянка, той търсеше нейния поглед.

… Така прекара той цялата нощ. Най подир денят настъпи и лека-полека по статуята заиграха розовата синеватост на зората и златният блясък на слънцето.

Деметриос вече не мислеше. Гребенът от слонова кост и сребърното огледало, които носеше в своята туника, бяха изчезнали из паметта му. Той тихом потъваше в своето ясно съзерцание.

Навън в градината цяла буря от птичи гласове шумеше, свиреше, пееше. Долитаха гласове на жени, които говореха и се смееха вън край стените. Вълнението на утрото избликваше из пробудената земя. Деметриос беше изпълнен само с радостни и щастливи чувства.

Слънцето беше се дигнало високо и сянката на покрива върху пода беше се изместила, когато той чу неравен шум от стъпки по вътрешните стъпала.

Деметриос понечи да избяга.

Свещената подставка на статуята се отваряше откъм задната си страна по особен начин, който само жреците и ваятелите знаеха. Там се скриваше иерофантата, за да диктува на някоя млада ясногласа девойка чудесните думи, които излизаха из статуята през третия ден на празника. От там можеше да се излезе в градината. Деметриос влезе в скривалището и се спря пред обкованата с бронз врата, която просичаше дебелия камък.

Двете златни двери на светилището широко се затвориха. След това шествието влезе.