Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (9)

8.

Така преминаха първите ми дни в пансиона на „Ла Лунета“, сред хора, за които не знаех нищо — освен кръщелните имена и съвсем бегло причините, поради които бяха отседнали там. Учителят и чиновникът — и двамата стари ергени, бяха в Тетуан от дълги години. Сестрите бяха дошли от Сория в средата на юли за погребението на свой роднина, но не бяха успели да се върнат в родината си, защото Гибралтарският проток бил затворен за корабоплаване. Почти същото бе сполетяло търговеца на продукти за коса, когото въстанието бе принудило да остане в протектората. По-неясни бяха причините на майката и сина, макар всички да предполагаха, че са по следите на своя съпруг и баща беглец, който една сутрин отишъл да купи тютюн на площад „Сокодовер“ в Толедо и решил да не се връща повече в дома си. И така, сред ежедневни опити за свада, под заплахата от една реална война, която неумолимо напредваше с лятото, заобиколена от объркани, гневни и уплашени хора, които следяха внимателно развитието й, аз постепенно се приспособих към този дом и неговия малък свят; малко по малко се сближих и със собственичката на този пансион, от който тя едва ли печелеше много, като се има предвид естеството на клиентелата й.

През онези дни не излизах много: нямаше къде да отида, нито с кого да се срещна. Обикновено оставах сама или с Жамила, или с Канделария, когато се застояваше в пансиона, а това се случваше рядко. Понякога, когато не бързаше и не беше заета с тъмните си сделки, тя настояваше да изляза с нея, за да потърсим работа за мен. „Лицето ти ще повехне, момиче, слънце не го е виждало“, казваше тя. Понякога не се чувствах достатъчно силна, за да приема предложението й, но друг път се съгласявах и тогава тя ме водеше на различни места, обикаляхме из заплетения лабиринт от улички в Арабския квартал или из правите и модерни булеварди в испанската част, с красиви сгради и добре облечени хора. Във всяка къща, чийто собственик познаваше, питаше дали могат да ме наемат, дали знаят за някого, който има работа за това толкова старателно и готово да работи ден и нощ момиче, каквото се предполагаше, че съм. Времената обаче бяха трудни и макар гърмежите да ехтяха далеч от нас, всички бяха обезпокоени за изхода на войната, загрижени за близките си в родината, за местонахождението на едни или други, за напредъка на войските на фронта, за живите, за мъртвите и за това, което ги очакваше. При тези обстоятелства почти никой нямаше интерес да разширява бизнеса си или да наема нов персонал. И въпреки че тези излизания обикновено завършваха с чаша арабски чай и поднос с шишчета в някое кафене на площад „Еспаня“, всеки безуспешен опит засилваше мъчителното ми безпокойство, а Канделария, макар че не казваше нищо, беше нов повода тревога.

Здравословното ми състояние се подобряваше със същото темпо като душевното ми състояние — с бързината на охлюв. Бях все така кожа и кости и мъртвешки бледият ми тен контрастираше със загорелите от лятното слънце лица около мен. Сетивата ми бяха притъпени, а душата — уморена. Все още усещах почти както в първия ден разкъсващата болка, която бях почувствала, когато Рамиро ме бе изоставил. Продължавах да тъгувам за детето, за чието съществуване бях узнала няколко часа преди да го изгубя, тревожех се и за съдбата на майка ми в обсадения Мадрид. Бях все така уплашена заради обвиненията срещу мен и заради предупрежденията на дон Клаудио, ужасена от мисълта, че няма да мога да платя дълга си и ще отида в затвора. Страхът все още бе мой спътник, а раните все така ме изгаряха жестоко.

Едно от въздействията на лудото и сляпо влюбване е, че притъпява сетивата и човек не възприема това, което се случва около него. Заличава чувствителността, способността за възприемане. Принуждава те да съсредоточиш вниманието си върху един-единствен човек, който те изолира от останалата част на света, затваря те в черупка и те държи встрани от реалността, макар че нещата се случват пред очите ти. Когато всичко се пръсна на парчета, си дадох сметка, че през тези осем месеца съм била толкова обсебена от Рамиро, че почти не съм общувала отблизо с друг човек. Едва тогава осъзнах колко съм самотна. В Танжер изобщо не си направих труда да установя връзки с когото и да било: не ме интересуваше никой друг, освен Рамиро и всичко, свързано с него. Но в Тетуан него вече го нямаше, нямаше ги и моята опора, и моите ориентири. Сега трябваше да се науча да живея сама, да мисля за себе си и да се опитам да понеса по-леко мъчителния товар на отсъствието му. Както гласеше брошурата на школите „Питман“, пътят на живота е дълъг и неравен.

Август отмина и настъпи септември. Следобедите станаха по-кратки, а утрините по-прохладни. Дните се нижеха бавно на фона на суетнята на „Ла Лунета“. Хората влизаха и излизаха от магазините, кафенетата и базарите, пресичаха улицата, спираха се пред витрините и разговаряха с познати на улицата. Докато съзерцавах от самотното си убежище промяната на светлината и безспирното движение, съзнавах с пределна яснота, че е все по-наложително да се взема в ръце, да се заема с някаква полезна дейност, за да престана да живея от милостта на Канделария, и да започна да събирам пари, за да платя дълга си. Не се сещах обаче как да го направя и за да компенсирам бездействието си и нулевия си принос към финансите на пансиона, помагах, доколкото ми бе възможно в домакинската работа, за да не бъда като безполезна, захвърлена в ъгъла мебел. Белех картофи, слагах масата и простирах прането на терасата на покрива. Помагах на Жамила да избърше праха и да измие прозорците, учех от нея арабски думи, а тя ме даряваше с вечните си усмивки. Поливах цветята в саксиите, тупах килимите и вършех дребни неща, които все някой трябваше да свърши рано или късно. В синхрон с промените в температурата пансионът също се приготвяше за есента и аз се включих в подготовката. Оправихме леглата във всички стаи: сменихме чаршафите, махнахме летните дюшеци и свалихме одеялата от тавана. Тогава забелязах, че голяма част от спалното бельо се нуждае спешно от закърпване, така че поставих до балкона голям кош, пълен с чаршафи, и седнах да кърпя прокъсани места, да шия подгъви и да обшивам разнищени краища.

Тогава се случи нещо неочаквано. Никога не съм предполагала, че усещането да държа отново игла между пръстите си може да се окаже толкова приятно. Грубите завивки и чаршафите от евтино платно нямаха нищо общо с коприните и муселина в ателието на доня Мануела, а закърпването на повредените места беше далеч от фините шевове, които някога правех, когато шиех дрехите на видните мадридски дами. Скромната трапезария на Канделария също не приличаше на ателието на доня Мануела, нито пък присъствието на младата арабка и непрекъснатата суетня на войнствените наематели напомняха за моите някогашни другарки в работата и за изискаността на клиентките ни. Движението на китката обаче бе същото и иглата отново се движеше бързо пред очите ми, а пръстите ми уверено правеха бод след бод, както го бяха правили ежедневно в продължение на години, макар и на друго място, и с друго предназначение. Удоволствието да шия отново беше толкова опияняващо, че за няколко часа се пренесох в по-щастливи времена и забравих бремето на собствените си неволи. Все едно че се бях върнала у дома.

Почти се беше стъмнило, когато Канделария се прибра след едно от редовните си излизания. Завари ме заобиколена от току-що закърпени дрехи, с предпоследната хавлиена кърпа в ръце.

— Само не казвай, че можеш да шиеш, момиче.

За първи път след толкова време отговорът ми на този поздрав беше една утвърдителна, победоносна усмивка. Тогава хазяйката изпитала облекчение, че най-после е намерила приложение на бремето, в което вече се превръщаше присъствието ми, ме заведе в спалнята си и заизважда върху леглото съдържанието на гардероба си.

— Удължи подгъва на тази рокля, на това палто обърни яката. Оправи шевовете на тази блуза, а тази пола я разшири с два пръста на ханша, че напоследък съм наддала няколко килца и не мога да се побера в нея.

И продължи така, докато натрупа огромен куп стари дрехи, който едва се побираше в ръцете ми. За една сутрин успях да поправя несъвършенствата на овехтелия й гардероб. Канделария, доволна от енергичността ми и решена да извлече максимална полза от способностите ми, дойде същия следобед с парче шевиот за дълго сако.

— От най-добрата английска вълна. Донесохме го от Гибралтар, преди да започне суматохата, сега е много трудно да се намери такъв. Ще се пробваш ли?

— Намерете ми две хубави ножици, два метра хастар, половин дузина костени копчета и макара с кафяв конец. Веднага ще ви взема мерки и утре сутринта ще е готово.

Получих тези оскъдни материали и превърнах масата в трапезарията в оперативна база. В часа за вечеря сакото беше готово за проба. Преди закуска вече го бях завършила. Веднага щом се събуди, с още гуреливи очи и с прибрана в мрежичка коса, Канделария облече дрехата върху нощницата си и се огледа недоверчиво в огледалото. Подплънките лягаха безупречно върху раменете й, реверите се отваряха встрани с идеална симетрия, прикривайки твърде едрата й гръд. Талията й се очертаваше, по-тънка благодарение на широкия колан, умелата кройка на долната част прикриваше обемистия й като на кобила ханш. Широките елегантни маншети на ръкавите бяха завършекът на творбата ми. Резултатът беше повече от задоволителен. Огледа се в анфас и в профил, в гръб и отстрани. Веднъж, два пъти; ту закопчано, ту откопчано, с вдигната яка, със смалена яка. Сдържа обичайната си словоохотливост, заета да оценя точно резултата. Отново в анфас, отново в профил. И накрая — присъдата:

— Майко мила. Защо не си ми казала досега каква ръка имаш, душко?

Две нови поли, три блузи, една рокля шемизета, два костюма, едно палто и един зимен халат постепенно заеха място в гардероба й, а през това време тя си изнамираше нови парчета плат, като влагаше минимални средства в тях.

— Китайска коприна, пипни, пипни. За нея индиецът от долния базар ми взе две американски запалки, огън да го гори. Добре че ми бяха останали две от миналата година, защото вече иска само марокански песети, негодникът му с негодник. Казват, че ще премахнат републиканските банкноти и ще ги сменят с банкноти на националистите. Каква лудост, момиче — говореше разгорещено тя, докато разопаковаше един пакет и ми показваше два метра огненочервен плат.

След едно друго излизане донесе габардин — „от хубавия, момиче, от хубавия“. На следващия ден се върна с парче сатен, придружено със съответния разказ за перипетиите около придобиването му и с доста неприлични споменавания на майката на евреина, който й го беше продал. Парче фин вълнен плат с карамелен цвят, друг от вълна от алпака, седем педи щампован сатен и така, чрез размени и сделки, се сдобихме с почти дузина платове, които аз скроих и уших, а тя изпробва и одобри. Накрая изобретателността й да изнамира стока се изчерпа или заключи, че новият й гардероб най-после е добре зареден, или пък реши, че е време да съсредоточи вниманието си върху други занимания.

— След всичко, което ми уши, дългът ти към мен до днес е изплатен — обяви тя. И без да ми даде време дори да въздъхна с облекчение, продължи: — Сега да поговорим за бъдещето. Имаш голяма дарба, момиче, а това не бива да се пропилява, особено сега, когато ти трябват пари, за да се измъкнеш от бъркотиите, в които си се замесила. Вече видя колко е сложно да се намери работа, така че според мен е най-добре да шиеш по поръчка. Както стоят нещата обаче, трудно ще накараш хората да те приемат в домовете си. Налага се да имаш собствено помещение, да отвориш собствено ателие, но дори и така няма да е лесно да намериш клиенти. Трябва да го обмислим хубавичко.

Канделария Контрабандистката познаваше всичко живо в Тетуан, но за да провери какво е състоянието на шивашкия занаят и да прецени кой е най-правилният подход, трябваше да излезе няколко пъти, да установи контакти тук-там и да проучи нещата на място. Два дни след раждането на идеята вече разполагахме със стопроцентова достоверна картина. Узнах, че има две-три дългогодишни уважавани майсторки шивачки, при които ходеха съпругите и дъщерите на офицерите, на някои известни лекари и на платежоспособните предприемачи. Едно стъпало по-ниско стояха четири-пет модистки, които шиеха прилични официални тоалети и неделни палта на съпругите на най-добре платения персонал в администрацията. И накрая, имаше известен брой обикновени шивачки, които обикаляха къщите и правеха всичко: шиеха пеньоари от перкал, преправяха стари рокли, подгъваха поли или кърпеха чорапи. Картината не беше особено добра. Конкуренцията беше значителна, но аз трябваше на всяка цена да намеря пролука, през която да се промъкна. Макар хазяйката ми да твърдеше, че никоя от тези професионални шивачки да не била нещо изключително и по-голямата част от тях работели на домашно, почти семейно ниво, не биваше да ги подценяваме: когато работят добре, шивачките могат да си спечелят верни до гроб клиентки.

Мисълта отново да започна да работя предизвика у мен противоречиви чувства. От една страна, успя да събуди у мен полъха на надежда, каквато отдавна не бях изпитвала. Да печеля пари, за да се издържам и да платя дълговете си, при това с работа, която харесвах и за която знаех, че върша добре, беше най-хубавото, което можеше да ми се случи. Но когато се опитвах да преценя обратната страна на монетата, душата ми се изпълваше с тревога и несигурност. За да открия собствено ателие, колкото и скромно и малко да е то, се нуждаех от начален капитал, с какъвто не разполагах, от контакти, каквито нямах, и много повече късмет от този, който животът ми предоставяше напоследък. Нямаше да бъде лесно да пробия като обикновена шивачка: за да отнема верни клиентки и да привлека нови, трябваше да бъда изобретателна, да изляза извън традиционното, да предложа нещо различно.

Докато с Канделария си блъскахме главите по какъв път да тръгнем, много нейни приятелки и познати започнаха да идват при мен в пансиона с различни поръчки: една блузка, момиче, моля те: палтенца за децата, преди да настъпи студът. Бяха предимно скромни жени с ограничени финансови възможности. Идваха с куп дечурлига и малко пари и сядаха да си побъбрят с Канделария, докато аз шиех. Въздишаха заради войната, плачеха за съдбата на близките си в Испания, като бършеха сълзите си с крайчеца на кърпичката, пъхната в ръкава им. Оплакваха се от скъпотията и с тревога се питаха какво ще правят, за да гледат децата си, ако войната стигнеше до нас или неприятелски куршум убиеше мъжа им. Плащаха малко и със закъснение — или никога, както се случеше. Въпреки всичко, въпреки бедните клиентки и скромните поръчки, самият факт, че отново се бях захванала да шия, беше притъпил острата болка и бе открехнал пролука, през която вече проникваше лъч светлина.