Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (69)

69.

Този път не получих стилен букет от рози, завързан с панделка с кодирани чертички, какъвто обикновено ми пращаше Хилгарт, когато искаше да ми предаде някое съобщение. Не бяха и екзотични цветя, каквито получих от Мануел да Силва, преди да реши, че най-добре за него ще е да ме убие. Тази вечер Маркъс ми донесе само едно малко, невзрачно цвете, почти пъпка, откъсната от розов храст, поникнал като по чудо до някоя ограда през настъпилата след суровата зима пролет. Малко, крехко цвете. Непретенциозно, но изпълнено с достойнство в простотата си.

Не го очаквах и едновременно с това го очаквах. Беше си тръгнал от дома на баща ми заедно с Хилгарт няколко часа по-рано — морският аташе го покани да го придружи, вероятно искаше да разговаря с него в мое отсъствие. Върнах се сама, без да знам кога ще се появи отново. Ако изобщо се появи.

— За теб е — каза той вместо поздрав.

Взех малката роза и го поканих да влезе. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, сякаш нарочно бе решил да се отпусне. Отправи се бавно към средата на салона. Като че ли с всяка крачка добавяше нова мисъл и преценяваше думите, които трябваше да изрече. Най-после се обърна и изчака да се приближа до него.

— Знаеш какво ни очаква, нали?

Знаех. Разбира се, че знаех. Движехме се в бурни води, в джунгла от лъжи, из които дебнеха невидими механизми със зловещи остриета. Тайна любов във време на омраза, недоимък и предателства — ето това ни предстоеше.

— Да, знам какво ни очаква.

— Няма да ни е лесно — добави той.

— Вече нищо не е лесно — прибавих аз.

— Може би ще е опасно.

— Може би.

Щяхме да заобикаляме клопки, да избягваме опасности. Без планове, извън времето, сред сенките — така трябваше да живеем. Сливайки в едно желания и дързост. С твърдост, смелост и със силата, която ни вдъхваше мисълта, че сме заедно в една обща кауза.

Погледнахме се втренчено и аз си спомних африканската земя, където започна всичко. Неговият свят и моят свят — толкова отдалечени преди, толкова близки сега — накрая се бяха срещнали. Тогава той ме прегърна и в топлата и нежна близост аз изпитах твърдата увереност, че и в тази мисия няма да се провалим.