Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (67)

67.

Напуснах мястото на тайната среща с различно усещане. Беше нещо, което не можех да назова, нещо ново. Вървях бавно по улиците и се опитвах да определя това чувство, без да се тревожа дали някои ме следи и дали зад следващия ъгъл няма да се сблъскам с някой стар познат. Външно по нищо не се различавах от жената, която няколко часа по-рано бе минала по същите тези тротоари в обратна посока, облечена в същия костюм, обута в същите обувки. Ако някой ме беше наблюдавал на идване и на връщане, нямаше да може да забележи в мен каквато и да е промяна, освен че вече не носех тетрадката. Аз обаче си давах ясна сметка за това, което се бе случило. Хилгарт също. Двамата знаехме, че в този следобед в края на май нещата съществено се бяха променили.

Макар че не бе особено словоохотлив, държането му показваше, че тетрадката, която му бях връчила, съдържа богата и изключително ценна информация, която трябваше да бъде внимателно анализирана от хората му в Лондон, при това незабавно. Тези сведения щяха да вдигнат тревога, да нарушат договори и да променят посоката на стотици операции. А с това и отношението на морския аташе също се бе променило. Видях как изведнъж израснах в очите му: неговият най-нестабилен агент, неопитната шивачка с обещаващ, но съмнителен потенциал, за един ден се бе превърнала в човек, способен да решава сложни въпроси с безстрашието и ефективността на професионалист. Навярно ми липсваха методичност и технически познания; дори не бях от неговите хора по произход, родина и език. Но се бях справила много по-успешно от очакваното и това ме поставяше в нова позиция в оценъчната му скала.

Чувството, което изпитвах, докато вървях по обратния път към дома в късния следобед, не беше точно радост. Нито ентусиазъм, нито вълнение. Може би думата, която най-точно съответстваше на това чувство, беше гордост. За пръв път от много време, а може би за пръв път в живота си, аз се гордеех със себе си. Гордеех се с качествата и издръжливостта си, с това, че бях надхвърлила многократно изискванията, отправени към мен. Гордеех се, че бях дала своя малък принос, за да направим от този безумен свят едно по-добро място. Гордеех се с жената, в която се бях превърнала.

Вярно бе, че Хилгарт ме бе подтикнал към това и ме бе поставил на ръба на главозамайваща бездна. Вярно бе и това, че Маркъс ми спаси живота, като ме измъкна в движение от влака, и че без навременната му помощ може би нямаше да съм жива, за да си го спомням. Да, всичко това беше вярно. Но не по-малко вярно бе това, че аз самата бях допринесла със смелостта и упоритостта си мисията да завърши успешно. Всичките ми страхове, всичките ми безсънни нощи и рискове бяха послужили за нещо: не само бях събрала ценна информация за мръсното изкуство на войната, но и доказах — на себе си и на хората около мен — какво съм способна да постигна.

И тогава, когато осъзнах значимостта си, разбрах, че е време да престана да вървя слепешката по пътища, които други предначертаваха за мен. На Хилгарт му хрумна да ме изпрати в Лисабон, Мануел да Силва реши да ме убие, Маркъс Логан избра да ме спаси. Минавах от ръка на ръка като обикновена марионетка: за добро или за зло, за да ме издигнат до върха или да ме тласнат в пропастта, но така или иначе всички те бяха решавали вместо мен и ме бяха движили като пешка по шахматна дъска. Никой не бе говорил открито с мен, нито ми бе разкрил намеренията си. Беше време да поискам обяснения; сама да направлявам живота си, да избера свой път и да реша как и с кого искам да го извървя. Щеше да има заблуди, трудности и грешки; по пътя щях да се натъквам на препятствия, строшени стъкла, кални локви. Беше настъпил обаче часът да престана да живея така, без да познавам предварително терена, по които стъпвам, и рисковете, които ще трябва да поемам всяка сутрин; с една дума, без да определям сама посоката на живота си.

Всеки от тези трима мъже — Маркъс Логан, Мануел да Силва и Алън Хилгарт — посвоему и вероятно без да го съзнава, ми бе помогнал да израсна само за няколко дни. А може би бях пораснала бавно и незабележимо, без да осъзнавам новия си ръст. Вероятно никога повече нямаше да видя Да Силва; бях сигурна обаче, че Хилгарт и Маркъс дълго време щяха да са близо до мен. И особено единият от тях, с когото копнеех да запазя близостта от ранните часове на утрото — близостта на чувства и тела, — споменът за която все още ме караше да тръпна. Преди това обаче трябваше да определя границите. Ясно. Недвусмислено. Все едно че прокарвам бразда или чертая с тебешир по земята.

Когато се прибрах, намерих плик, който някой беше пъхнал под вратата. Беше със знака на хотел „Палас“; в него имаше написана на ръка картичка.

„Заминавам за Лисабон. Връщам се вдругиден. Чакай ме.“

Разбира се, че щях да го чакам. Уредих мястото в рамките на два часа.

Същата вечер отново наруших правилата без ни най-малко угризение. По време на срещата ми с Хилгарт, след като приключих подробния тричасов доклад за случилото се във вилата, аз го попитах дали са настъпили някакви промени в списъците, за които ми бе споменал след случката на хиподрума.

— Засега са същите, доколкото знаем, няма нищо ново.

Това означаваше, че баща ми продължава да е в списъка на приятелите на англичаните, а аз — на германците. Наистина жалко, защото бе настъпил моментът пътищата ни отново да се пресекат.

Пристигнах без предупреждение. Призраците от миналото се разбушуваха яростно, когато ме видяха да влизам във входа, припомняйки ми деня, в който с майка ми изкачихме със свито сърце същите тези стълби. За щастие бързо се разпръснаха и отнесоха със себе си горчивите спомени, които не желаех да възкресявам.

Отвори ми прислужница, която по нищо не приличаше на Серванда.

— Трябва веднага да видя господин Алварадо. Спешно е. Вкъщи ли си е?

Тя кимна, объркана от моята припряност.

— В библиотеката?

— Да, но…

Преди да довърши фразата, аз вече бях влязла.

— Няма нужда да му съобщавате, благодаря.

Зарадва се, като ме видя, при това много повече, отколкото предполагах. Преди да замина за Португалия, му бях пратила кратка бележка, в която го уведомявах за пътуването, но нещо в нея явно го бе смутило. Навярно си бе помислил, че това пътуване е твърде ненадейно. Твърде сходно с интригуващата сцена с припадъка на хиподрума. Успокои се, като ме видя.

Библиотеката беше същата, каквато я помнех. Може би с повече книги и документи: вестници, писма, купчини списания. Всичко останало беше така, както по време на срещата с мен и майка ми — първия и последен път, когато тримата бяхме заедно. В онзи далечен есенен следобед бях наивна девойка, неспокойна и уплашена, стеснителна и потисната от непознатото. Почти шест години по-късно самочувствието ми беше друго. Бях го постигнала с цената на изпитания, с труд, грешки и упоритост, но то бе станало част от кожата ми, както остават старите белези от рани, и нищо не можеше да ми го отнеме. Каквито и ветрове да вееха, колкото и трудно да се окажеше бъдещето, знаех, че ще имам сили да ги посрещна смело и да им устоя.

— Искам да те помоля за една услуга, Гонсало.

— Каквато поискаш.

— Среща за петима души. Малко частно празненство. Тук, в дома ти, във вторник вечерта. Ти, аз и още трима гости. Трябва да поканиш лично двама от тях, без да ги уведомяваш, че аз имам пръст в това. Няма да ти е трудно, защото вече се познавате.

— А третият?

— За третия ще се погрижа аз.

Съгласи се, без да задава въпроси и без да се колебае. Въпреки странното поведение, неочакваните изчезвания и фалшивата ми самоличност, той сякаш сляпо вярваше в мен.

— Час? — попита само той.

— Аз ще дойда следобед. А гостът, когото още не познаваш, ще пристигне в шест. Трябва да говоря с него, преди да се появят останалите. Може ли да разговарям с него тук, в библиотеката?

— На твое разположение е.

— Чудесно. Моля те, покани другите двама в осем. И още нещо: имаш ли нещо против да научат, че съм твоя дъщеря? Ще си остане между нас петимата.

Отговори след няколко секунди, през които ми се стори, че долавям непознат блясък в очите му:

— За мен ще бъде чест. Гордея се с теб.

Поговорихме още малко за Лисабон и Мадрид; за това, за онова, като винаги подхващахме безопасни теми. Когато си тръгвах, обичайната му дискретност го подведе.

— Знам, че нямам право да се бъркам в живота ти след толкова време, Сира, но…

Обърках се и го прегърнах.

— Благодаря за всичко. Във вторник ще научиш.