Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (66)

66.

Още преди да отворя очи, разбрах, че Маркъс не е до мен. От престоя му в дома ми и в леглото ми не бе останала никаква видима следа. Нито една забравена дреха, нито една бележка за сбогом — единствено мирисът му, попил в кожата ми. Знаех обаче, че ще се върне. Рано или късно, в най-неочаквания момент, щеше да се появи отново.

Щеше ми се да полежа още малко. Само още един час, дори половин щеше да е достатъчен, за да си припомня на спокойствие случилото се през последните дни и най-вече през последната нощ — това, което преживях, усетих, почувствах. Исках да остана в леглото и да възкреся всяка секунда от изминалите часове, но не беше възможно. Трябваше отново да се залавям за работа: чакаха ме хиляди задължения, налагаше се да действам. Така че взех един хубав душ и започнах. Беше събота, ден, в който доня Мануела и момичетата не идваха в ателието, но всичко беше приготвено и изложено на видно място, за да ми представят извършеното по време на отсъствието ми. Работата, изглежда, беше вървяла задоволително: имаше дрехи на манекените, мерки, записани в тетрадките, парчета плат и кройки, които не бяха оставени от мен, и написани с ъгловат почерк бележки, които обясняваха кой е идвал, кой се е обадил и какви въпроси трябва да решим. Нямах време да отхвърля всичко: на обяд бяха останали още много нерешени задачи, но бях принудена да ги отложа.

„Ембаси“ беше препълнен, но сметнах, че Хилгарт все пак ще види как изпускам чантата си на влизане. Направих го бавно, почти безцеремонно. Трима мъже кавалерски се наведоха веднага, за да я вдигнат. Само един успя: беше висш германски офицер в униформа, който в същия момент се готвеше да излезе. Благодарих му за жеста с най-хубавата си усмивка, докато с крайчеца на окото се опитвах да видя дали Хилгарт ме е забелязал. Беше на една маса в дъното, както винаги с компания. Реших, че ме е зърнал и че е разбрал посланието. „Трябва да ви видя веднага“ гласеше то. После погледнах часовника си и се престорих на изненадана, сякаш току-що си бях спомнила, че в същия момент имам важна среща на друго място. Прибрах се вкъщи преди два. В три и петнайсет пристигнаха бонбоните. Хилгарт наистина ме бе забелязал. Определяше ми среща в четири и половина, отново в кабинета на доктор Рико.

Ритуалът беше същият. Пристигнах сама и посрещнах никого по стълбите. Същата медицинска сестра ми отвори вратата и ме въведе в кабинета.

— Добър ден, Сиди. Радвам се отново да ви видя. Добре ли пътувахте? Разказват чудесни неща за „Лузитания Експрес“.

Стоеше прав до прозореца, безупречно облечен, както винаги. Приближи се и стисна ръката ми.

— Добър ден, капитане. Пътувах чудесно, благодаря. Купетата на спалния вагон са истинско вълшебство. Исках да ви видя възможно най-скоро, за да ви информирам за престоя си.

— Благодаря ви. Моля, седнете. Цигара?

Държеше се спокойно и сякаш не бързаше да узнае резултатите от работата ми. Припряността, която бе проявил преди две седмици, се бе изпарила като по чудо.

— Всичко мина добре и мисля, че събрах много интересна информация. Вашите предположения се оказаха верни. Да Силва преговаря с германците за доставки на волфрам. Окончателната сделка бе сключена в четвъртък вечерта в дома му, в присъствието на Йоханес Бернхарт.

— Добра работа, Сиди. Тази информация ще ни бъде много полезна.

Не изглеждаше учуден. Нито впечатлен. Нито благодарен. Безпристрастен и равнодушен. Сякаш това изобщо не бе ново за него.

— Изглежда, новината не ви учудва — казах аз. — Знаехте ли вече нещо за това?

Запали една „Крейвън Ей“ и след като всмукна и изпусна дима, отговори:

— Днес сутринта ни информираха за срещата на Да Силва с Бернхарт. А щом е замесен Бернхарт, в момента могат да обсъждат единствено доставките на волфрам, което потвърждава подозренията за нелоялност на Да Силва към нас. Вече изпратихме доклад в Лондон с информация по въпроса.

Изтръпнах леко, но се опитах гласът ми да прозвучи естествено:

— Какво съвпадение, че точно днес някой ви е уведомил за това. Мислех, че само аз съм натоварена с тази мисия.

— Сутринта изненадващо ни посети наш агент, който действа в Португалия. Беше съвсем неочаквано. Тръгнал е снощи от Лисабон с кола.

— А видял ли е този агент Бернхарт и Да Силва заедно?

— Той лично не, но негов напълно доверен човек ги е видял.

Насмалко щях да се разсмея. Значи неговият агент бил информиран за Бернхарт от напълно доверен човек. Е, това беше ласкателно все пак.

— Бернхарт много ни интересува — продължи Хилгарт, нищо неподозиращ за мислите, които ме вълнуваха. — Както ви казах в Танжер, той е мозъкът на „Софиндус“, корпорацията, под чието прикритие Третият райх осъществява сделките си в Испания. Информацията, че води преговори с Да Силва в Португалия, е от огромно значение за нас, защото…

— Извинете, капитане — прекъснах го аз. — Позволете да ви задам един въпрос. Агентът, който ви е информирал, че Бернхарт е преговарял с Да Силва, също ли е агент на УСО, някой от наскоро вербуваните като мен?

Той бавно угаси цигарата си, преди да ми отговори. После вдигна очи.

— Защо питате?

Отправих му най-невинната усмивка, на която бях способна.

— Нищо конкретно — казах, като свих рамене. — Това, че двамата сме се появили с една и съща информация в един и същи ден, е такова неочаквано съвпадение, че дори изглежда забавно.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не, не става дума за наскоро вербуван агент. Получихме информацията чрез един от нашите хора в СИС, с други думи, от разузнаването. И не се съмняваме ни най-малко в истинността й: става дума за напълно сигурен агент с доста години опит. Чистокръвен, както бихте казали вие, испанците.

По гърба ми премина тръпка. Всички детайли вече се бяха наместили. Чутото отговаряше напълно на предположенията ми и въпреки това, усетих студен полъх в душата си. Но нямах време да изпадам в сантименталности, трябваше да продължа напред. Да докажа на Хилгарт, че начинаещите агенти също са способни да рискуват живота си в мисиите, които им възлагат.

— А вашият човек от СИС информира ли ви за нещо друго? — попитах аз, като вперих поглед в него.

— За съжаление не, не можа да ни съобщи нищо по-подробно.

Не го оставих да продължи.

— Каза ли ви къде и как са били проведени преговорите, даде ли ви имената и фамилиите на всички присъстващи? Информира ли ви за уговорените условия, за количествата волфрам, които са предвидили да извличат, цената на тон, начина на плащане и начина за избягване на митата? Уведоми ли ви, че ще прекратят напълно доставките за англичаните след по-малко от две седмици? Осведоми ли ви, че Да Силва не само ви е предал, но е успял да привлече на своя страна най-едрите собственици на мини в Бейра, за да може да договори по-изгодни условия с германците?

Очите под гъстите вежди на морския аташе бяха придобили цвета на стомана. Гласът му прозвуча глухо:

— Как научихте всичко това, Сиди?

Издържах дръзко погледа му. Бяха ме заставили да вървя по ръба на пропаст в продължение на десет дни и бях успяла да стигна до финала, без да полетя надолу — време беше да му кажа какво бях открила в края.

— Една добра шивачка винаги довежда работата си докрай.

По време на целия разговор държах дискретно тетрадката с кройките в скута си. Корицата и беше изпокъсана, някои страници — прегънати, и цялата беше в петна и следи от мръсотия, които свидетелстваха за бурните премеждия, през които бе минала, откакто бе напуснала стаята ми в хотела в Ещорил. Оставих я на масата и опрях длани върху нея.

— Тук са всички подробности — до последната сричка за всичко, което бе договорено в онази нощ. Агентът от СИС не ви ли спомена и за една тетрадка?

Мъжът, който отново стремително бе нахлул в живота ми, беше несъмнено опитен агент от британското разузнаване, но в тази тъмна сделка с волфрама аз току-що бях успяла да го изпреваря.