Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (65)

65.

— Гамбоа наистина е заподозрял нещо, когато ти е донесъл орхидеите, скрил се и изчакал да види кой е притежателят на шапката върху писалището. И тогава ме видял да излизам от стаята ти. Познава ме много добре, бил съм в офиса на компанията много пъти. После отишъл да уведоми Да Силва, но шефът му не го приел; казал му, че е зает с важна работа, че ще поговорят на следващия ден. И така и направил днес. Когато Да Силва разбрал за какво става дума, изпаднал в ярост, уволнил го и започнал да действа.

— А ти как научи всичко това?

— Самият Гамбоа дойде при мен днес следобед. Не е на себе си, ужасно е уплашен и търси отчаяно някой, който да го вземе под своя закрила. Затова е сметнал, че може би ще бъде в по-голяма безопасност, ако се сближи с англичаните, с които преди са имали отлични отношения. Той също не знае какво точно прави шефът му, защото Да Силва го крие дори от доверените си хора, но по държането му преценил, че животът ти е в опасност. Веднага след разговора ни с Гамбоа те потърсих в хотела, но ти вече беше излязла. Дойдох на гарата в момента, в който влакът потегляше, и когато зърнах отдалече Да Силва сам на перона, помислих, че всичко е наред. Докато в последната секунда не забелязах, че дава знак на двама души, които се бяха показали на един прозорец на влака.

— Какъв знак?

— Осем. С петте пръста на едната ръка и три на другата.

— Номерът на купето ми…

— Само това е оставало да уточнят. Всичко друго вече е било уговорено.

Връхлетя ме странно чувство. На страх, примесен с облекчение, на слабост и гняв едновременно. Може би такъв бе вкусът на предателството. Знаех обаче, че нямам причини да се чувствам предадена. Вече бях измамила Мануел, прикрита зад една банална и прелъстителна фасада, а той се бе опитал да ми отмъсти, без да си изцапа ръцете и без да изгуби и частица от елегантността си. Измяна за измяна, така се вършеха нещата.

Продължихме да пътуваме по прашни пътища, заобикаляйки дупки и ями, прекосявайки потънали в сън градчета, мизерни селца и пусти терени. В продължение на десетки километри единствената светлина, която виждахме, беше от фаровете на колата ни, пробиваща си път в гъстия мрак — нямаше дори луна. Маркъс предполагаше, че хората на Да Силва няма да останат на гарата, че може би ще намерят начин да тръгнат след нас. Затова продължи да кара с висока скорост, сякаш двамата типове все още ни следваха по петите.

— Почти съм сигурен, че няма да посмеят да влязат в Испания. Ще се окажат на непознат терен, в който не контролират правилата на играта. Но не бива да се успокояваме, докато не пресечем границата.

Щеше да бъде съвсем логично Маркъс да ме разпита за причините, поради които Да Силва се опитваше да ме елиминира по този коварен начин, след като се бе държал толкова любезно с мен преди няколко дни. Самият той ни беше видял да вечеряме и да танцуваме в казиното, знаеше, че всеки ден се возя с колата му и че получавам подаръци от него в хотела. Може би очакваше някакъв коментар относно естеството на предполагаемата ми връзка с Да Силва, може би някакво обяснение за това, което се е случило между нас, нещо, което да хвърли светлина върху причината за зловещата му поръчка в момент, когато бях на път да напусна страната и живота му. Аз обаче упорито мълчах.

Той продължи да говори, все така съсредоточен в пътя, като подхвърляше забележки и мнения с надеждата, че най-сетне ще се реша да добавя нещо.

— Да Силва — продължи той — те е приел в дома си и е допуснал да бъдеш свидетел на нещо, което се е случило там снощи, на нещо, за което не знам.

Не отвърнах нищо.

— И което ти явно нямаш намерение да споделиш.

Наистина нямах.

— Сега е убеден, че си се свързала с него по нечия поръчка, и подозира, че не си обикновена чуждестранна модистка, която случайно се е появила в живота му. Смята, че си се сближила с него с цел да го шпионираш, но се заблуждава в предположенията си за кого работиш. От това, което му е казал доносникът Гамбоа, той грешно е заключил, че го правиш за мен. Във всеки случай, в негов интерес е да си държиш устата затворена. Ако е възможно, завинаги.

Все така не казвах нищо. Предпочетох да крия мислите си, като се преструвам, че не разбирам за какво говори. Накрая моето мълчание стана непоносимо и за двамата.

— Благодаря, че ми помогна, Маркъс — прошепнах аз.

Не го излъгах. Нито го излъгах, нито го разнежих, нито го трогнах с фалшивата си искреност.

— За кого работиш, Сира? — попита той бавно, без да откъсва очи от пътя.

Извърнах глава и погледнах профила му в полумрака. Изострения нос, силната челюст; същата решителност, същата увереност. Изглеждаше съвсем като мъжа, когото познавах от Тетуан.

— Ти за кого работиш, Маркъс?

На задната седалка се настани една невидима, но осезаема спътница: подозрителността.

 

 

Преминахме границата след полунощ. Маркъс показа британския си паспорт, а аз — мароканския. Забелязах, че се вглежда в него, но не попита нищо. Не съзряхме и следа от хората на Да Силва, имаше само двама сънливи полицаи, които нямаха никакво желание да си губят времето с нас.

— Може би е по-добре да преспим някъде. Вече сме в Испания и знаем, че не са ни проследили, нито са ни изпреварили. Утре ще хвана влака, а ти ще се върнеш в Лисабон — предложих аз.

— Предпочитам да продължим за Мадрид — отсече той.

Продължихме пътя си, без да срещнем нито една кола. И двамата бяхме потънали в мислите си. Подозрителността беше събудила мнителността ни, а мнителността мълчание, тежко и неловко мълчание, изпълнено с недоверие. Неоправдано с нищо мълчание. Маркъс току-що ме бе измъкнал от най-опасната ситуация в живота ми и щеше да шофира цялата нощ само за да ме закара жива и здрава до дома ми, а аз му се отплащах, криейки главата си като щраус в пясъка, и отказвах да му подхвърля каквато и да е следа, която да му помогне да се ориентира. Но не можех да говоря. Не би трябвало да му се доверявам, преди да проверя нещо, което подозирах и за което Розалинда бе намекнала по време на разговора ни в нощта, когато отидох при нея. А може би все пак трябваше да му кажа, да му подхвърля нещо? Фрагмент от предната нощ, нещо откъслечно, някоя ключова дума. Нещо, което да послужи и на двамата: на него — за да задоволи поне отчасти любопитството си, а на мен — за да подготвя почвата, преди да получа потвърждение на предчувствията си.

Бяхме отминали Бадахос и Мерида. Мълчахме още от границата, измъчвани от взаимно недоверие. Не се мяркаха коли, докато се носехме с пределна скорост из разбитите пътища и римските мостове.

— Помниш ли Бернхарт, Маркъс?

Стори ми се, че мускулите на ръцете му се напрегнаха, а кръстите му стиснаха по-здраво волана.

— Да, разбира се, че го помня.

Внезапно полумракът в колата се изпълни с картини и образи от онзи ден, след който нищо между нас вече не беше същото. Една лятна мароканска привечер, домът ми на „Сиди Мандри“, един журналист, който ме чакаше до балкона. Изпълнените с хора улици на Тетуан, градините на Висшия комисариат, оркестърът на халифа, свирещ тържествено химни, жасмин и портокалови дръвчета, нашивки и униформи. Отсъстващата Розалинда и възторженият Бейгбедер, играещ ролята на отличен домакин, без дори да подозира, че след време същият човек, когото тогава посрещаше тържествено, накрая ще му отреже главата. Група германци бяха наобиколили един гост с очи на котарак и спътникът ми ме помоли да му помогна да събере тайна информация. Друго време, друга страна, но всичко всъщност беше почти същото. Почти.

— Вчера вечерях с него във вилата на Да Силва. После разговаряха до късно след полунощ.

Знаех, че едва се сдържа, че иска да узнае повече неща: нуждаеше се от сведения и подробности, но не смееше да попита, защото не ми се доверяваше напълно. Кротката някога Сира също се бе променила.

Накрая не устоя:

— Чу ли нещо от разговора им?

— Абсолютно нищо. Имаш ли представа какво общо могат да имат двамата?

— Никаква.

Лъжех и той го знаеше. Той лъжеше и аз го знаех. Никой от нас не беше готов да сложи картите си на масата, но тази кратка среща с миналото смекчи напрежението помежду ни. Може би защото ни припомни едно минало, в което още не бяхме изгубили напълно невинността си. Може би защото този спомен ни помогна да си възвърнем частица от близостта и ни накара да осъзнаем, че има нещо, което все още ни свързва, независимо от лъжите и чувството на обида.

Опитах се да внимавам в пътя и да не се отпускам, но напрежението от последните дни, натрупаното безсъние и преживяната през тази нощ тревога ме бяха изтощили до такава степен, че постепенно ме обзе изнурителна слабост. Твърде дълго бях балансирала върху въжето.

— Спи ли ти се? — попита Маркъс. — Ела, облегни се на рамото ми.

Сгуших се до него, за да почувствам топлината му.

— Заспивай. Остава още малко — прошепна той.

Започнах да пропадам в някакъв клокочещ черен кладенец, в който преживях отново кошмарните сцени, деформирани от съня. Мъже, които ме преследваха, размахвайки нож; дългата влажна целувка на една змия; жените на португалските собственици на волфрамови находища, танцуващи върху една маса; Да Силва, броящ с пръсти; Гамбоа, който ридаеше; Маркъс и аз, тичащи в тъмнината по уличките на Тетуан.

Нямах представа колко време беше минало, когато се разсъних.

— Събуди се, Сира. Влизаме в Мадрид. Трябва да ми кажеш къде живееш.

Гласът на Маркъс, толкова близо до мен, ме разбуди и лека-полека започнах да идвам на себе си. Тогава си дадох сметка, че съм се облегнала на него и стискам здраво ръката му. С огромно усилие изправих вцепененото си тяло и се отдръпнах от него. Направих го бавно: вратът ми се беше схванал и всичките ми стави се бяха сковали. Навярно и него го болеше рамото, но не се издаде. Мълчаливо погледнах през прозореца, докато се опитвах да се среша с пръсти. Над Мадрид се развиделяваше. Все още имаше запалени светлини. Тук-там, разпръснати, тъжни. Спомних си Лисабон и за облените в светлина нощни улици. В Испания, където властваха ограниченията и бедността, все още се живееше практически на тъмно.

— Колко е часът? — попитах най-сетне.

— Почти седем. Спа доста дълго.

— И ти сигурно си капнал от умора — отвърнах аз, все още сънена.

Казах му адреса и го помолих да паркира на отсрещната страна, на няколко метра разстояние от входа. Денят бе започнал и по улицата вече се мяркаха първите минувачи. Разносвачите, две прислужници, някой продавач, сервитьор.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз, докато наблюдавах през прозореца движението навън.

— Засега — да си взема стая в „Палас“. А когато се събудя, първото, което ще направя, е да дам този костюм за почистване и да си купя риза. Саждите по релсите я съсипаха.

— Но взе тетрадката ми…

— Не знам дали си е струвало, още не си ми казала какво има в нея.

Направих се, че не съм чула думите му.

— А след като си облечеш чисти дрехи, какво ще правиш?

Говорех, без да го поглеждам, все още съсредоточена в гледката навън, чакайки подходящия момент, за да предприема следващата стъпка.

— Ще отида в седалището на компанията ми — отвърна той. — Имаме офис в Мадрид.

— И възнамеряваш отново да избягаш, както замина от Мароко? — попитах, като отново се вглеждах в сутрешното оживление по улицата.

Отвърна с полуусмивка:

— Още не знам.

В този момент видях, че портиерът на сградата излиза по посока на млекарницата. Пътят беше свободен.

— В случай че отново се каниш да бягаш, каня те преди това на закуска — казах аз, като отворих бързо вратата.

Той ме сграбчи за ръката, опитвайки се да ме задържи.

— Само ако ми кажеш в какво си замесена.

— Само ако науча кой си.

Качихме се по стълбите, хванати за ръка, решени да си дадем почивка. Мръсни и изтощени, но живи.