Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (64)

63.

Отпуснах се на седалката, а в съзнанието ми като на екран преминаха събитията от последните дни. Припомних си епизодите и декорите и се запитах кои от действащите лица в този странен филм ще срещна отново и кои няма да видя повече. Върнах се в края на всеки епизод: щастливите бяха малко, недовършените — много. И когато филмът свършваше, екранът се изпълваше с последната сцена: целувката на Мануел да Силва. Все още усещах вкуса й на устните си, но не можех да намеря подходящото прилагателно за нея. Спонтанна, страстна, цинична, чувствена. Може би всяко от тях. Може би никое.

Надигнах се от мястото си и погледнах през прозореца, полюшвана от лекото потракване на влака. Пред очите ми се изнизваха бързо последните светлини на Лисабон, които постепенно избледняха и се размиха, стопиха се в далечината и пейзажът потъна в мрак. Станах, имах нужда да се разсея. Беше време за вечеря.

Вагон-ресторантът вече бе почти пълен. От него се носеха апетитни миризми, шум от прибори и разговори. След няколко минути ме настаниха. Избрах ястие и поръчах вино, за да отпразнувам свободата си. Докато чаках да ми сервират, си представях своето завръщане в Мадрид и реакцията на Хилгарт, когато узнаеше резултатите от мисията ми. Вероятно никога не бе предполагал, че ще завърши толкова успешно.

Виното и храната пристигнаха бързо, но аз вече бях сигурна, че вечерята няма да е приятна. Бяха ме настанили до двама нахалници, които не преставаха да ме зяпат най-безочливо още от момента, в който седнах. Двама типове с просташки маниери, които изобщо не бяха на мястото си в изисканата обстановка наоколо. На масата им имаше две бутилки вино и сума ти ястия, които те настървено поглъщаха, сякаш тази вечер щеше да настъпи краят на света. Не успях да се насладя на бакаляу абраш^[1]; ленената покривка, кристалната чаша и церемониалната любезност на сервитьорите скоро минаха на заден план. Сега целта ми беше да се нахраня колкото може по-бързо, за да се върна в купето и да се отърва от неприятната компания.

Когато се озовах в него, всичко беше приготвено за предстоящата нощ: пердетата бяха спуснати, леглото — оправено. Шумовете във влака скоро щяха да утихнат; неусетно щяхме да преминем границата и да напуснем Португалия. Тогава осъзнах колко малко бях спала. Миналата нощ будувах, докато транскрибирах информацията, а по-миналата бях при Розалинда. Измъченото ми тяло се нуждаеше от почивка, затова реших да си легна веднага.

Отворих ръчния си багаж, но не успях да извадя нищо от него, защото на вратата се почука.

— Проверка на билетите — чух един глас. Отворих предпазливо и установих, че действително е кондукторът. Установих обаче още нещо, което той вероятно не знаеше: че не е сам в коридора. Зад съвестния железничар, само на няколко метра от нас, видях две сенки, които се поклащаха в ритъма на движещия се влак. Две сенки, които разпознах веднага — бяха мъжете, които бяха смутили вечерята ми.

Заключих вратата веднага щом кондукторът си тръгна, твърдо решена да я отворя отново чак когато пристигнем в Мадрид. След перипетиите в Лисабон нямах никакво намерение да позволя на двама нахални типове да ме безпокоят през нощта. Приготвих се най-после да си лягам, бях изтощена физически и психически, имах нужда да забравя всичко, макар и за няколко часа.

Заизваждах от несесера необходимото: четката за зъби, сапунерката, нощния крем. След няколко минути усетих, че влакът забавя ход; наближавахме някоя гара, първата от пътуването. Дръпнах пердето и прочетох: Ентронкаменто.

Само след няколко секунди отново се почука на вратата. Силно, настойчиво. Кондукторът не чукаше така. Застанах неподвижно, опряла гръб във вратата, без никакво намерение да отговарям. Предположих, че са мъжете от вагон-ресторанта, и в никакъв случай не смятах да отварям.

Почукаха отново. Още по-силно. И тогава чух името си от другата страна. И познах гласа.

Отворих вратата.

— Трябва да слезеш от влака. Двама души на Да Силва са вътре, дошли са за теб.

— Шапката?

— Шапката.

 

 

64.

 

Обхвана ме паника и едновременно с това желание да се разсмея. Да се разсмея с горчив саркастичен смях. Колко странни са чувствата, как само ни подвеждат. Една целувка на Мануел да Силва бе разколебала увереността във вероломството му, а само час по-късно установявах, че е дал заповед да ме убият и да хвърлят тялото ми в нощта през прозореца на влака. Целувката на Юда.

— Не вземай нищо, само документите си — предупреди Маркъс. — Ще прибереш всичко в Мадрид.

— Има нещо, което не мога да оставя.

— Не можеш да носиш нищо, Сира. Няма време, влакът всеки миг ще потегли отново; ако не побързаме, ще се наложи да скочим в движение.

— Само една секунда… — Приближих се до куфарчето и извадих с шепи съдържанието му. Копринената нощница, пантофи, четката за коса, шише одеколон — всичко това се разпръсна на леглото и на пода като запратено там от някой луд или разпиляно от торнадо. Докато накрая открих в дъното това, което търсех: тетрадката с фалшивите кройки, педантично записаните с чертички доказателства за измяната на Мануел да Силва към британците. Притиснах я към гърдите си. — Да вървим — казах, като грабнах чантата си с другата ръка. Не можех да я оставя, паспортът ми беше вътре.

Излязохме бързо в коридора в момента, в който се чу изсвирване: когато стигнахме до вратата, локомотивът също бе изсвирил в отговор и влакът потегли. Маркъс слезе пръв, докато аз хвърлих на перона тетрадката, чантата и обувките си — щях да си счупя някой глезен, ако се опитах да скоча с тях. После той ми протегна ръка, аз я хванах и скочих.

Почти веднага след това се разнесоха гневните викове на началника на гарата, видяхме го да тича към нас, като ръкомахаше бурно. Разтревожени от виковете му, отвътре излязоха двама железничари; през това време влакът невъзмутимо набираше скорост.

— Да вървим, Сира, трябва да се махнем от тук — подкани ме Маркъс.

Вдигна едната обувка и ми я подаде, после другата. Държах ги и ръце, но не ги обух вниманието ми беше насочено другаде. През това време тримата служители ни бяха наобиколили и ни упрекваха съвсем закономерно за инцидента, докато началникът на гарата ни се караше за постъпката с викове и сърдити жестове. Двама просяци се приближиха любопитно, след няколко секунди лавкаджийката и един млад сервитьор се присъединиха към групата, за да разберат какво се е случило.

И тогава сред този хаос от укори, развълнувани възгласи и глъч чухме острото изсвирване на влака, който внезапно спря.

Целият перон замря и потъна в тишина, сякаш покрит от някаква пелена на спокойствие, докато колелата свистяха по релсите с продължителен режещ звук.

Маркъс пръв се окопити.

— Задействали са аварийната спирачка. — Гласът му звучеше глухо и властно. — Разбрали са, че сме скочили. Да вървим, Сира, трябва да се махнем от тук веднага.

Като по даден знак групата отново се раздвижи. Разнесоха се викове, заповеди, тропот и гневни жестове.

— Не можем да си тръгнем — отвърнах, като се въртях и оглеждал земята. — Не мога да намеря тетрадката си.

— Забрави за проклетата тетрадка, за бога! — извика гневно той. — Идват за теб, Сира, имат заповед да те убият!

Той ме хвана за ръката и ме задърпа, готов да ме отведе от там дори и насила.

— Ти не разбираш, Маркъс, трябва да я намеря на всяка цена, не мога да я оставя — казах аз, докато продължавах да се оглеждам. Накрая съзрях нещо. — Там е! Там! — извиках, като опитвах да се отскубна и сочех нещо в тъмнината. — Там, на релсите!

Скърцащият звук на спирачките заглъхна и влакът най-после спря, през прозорците му занадничаха глави. Гласовете и виковете на пътниците се присъединиха към безспирните обвинения на железничарите. И тогава ги видяхме. Две сенки изскочиха от един вагон и се затичаха към нас.

Прецених разстоянието и времето. Все още можех да сляза и да взема тетрадката, но щеше да ми е трудно да се изкача отново на перона: беше доста високо и вероятно нямаше да достигна ръба. Все пак трябваше да опитам, трябваше да взема кройките на всяка цена, не можех да се върна в Мадрид без това, което бях записала в тях. Тогава усетих как Маркъс ме сграбчва отзад. Отдръпна ме от ръба, като почти ме вдигна във въздуха, и скочи на релсите.

Веднага щом взех тетрадката, всичко останало беше лудешки бяг. Лудешки бяг през перона по диагонал, лудешки бяг по кънтящите плочки на празната чакалня, лудешки бяг през тъмния площад пред гарата. Докато стигнахме до колата. Хванати за ръка в тъмната нощ, както във времето, което бе останало зад нас.

— Какво, по дяволите, има в тази тетрадка, за да рискуваш живота ни заради нея? — попита той, запъхтян, докато потегляше бързо.

Дишайки все още на пресекулки, аз коленичих на седалката и погледнах назад. Сред праха, вдигнат от задните колела, зърнах двамата мъже от влака да тичат с все сила към нас. В началото ни разделяха едва няколко метра, но разстоянието постепенно се увеличи. После видях как се предават. Първо единият забави постепенно стъпките си и накрая спря зашеметен, с раздалечени крака и ръце на главата, сякаш не вярваше на случилото се. Другият издържа още няколко метра, но и той скоро се отказа. Последното, което видях, бе как мъжът се наведе напред, хвана се за корема и повърна всичко, което малко преди това бе изял с такъв апетит.

Щом се уверих, че вече не ни преследват, отново седнах, като дишах все още запъхтяно, и отговорих на въпроса на Маркъс:

— Най-хубавите кройки, които съм правила в живота си.