Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (63)

62.

— Спален вагон първа класа, купе номер осем.

— Сигурна ли си?

Показах му билета.

— Чудесно. Ще те изпратя.

— Моля те, няма нужда.

Не ми обърна внимание.

Багажът, с който бях пристигнала в Лисабон, се бе увеличил с няколко кутии за шапки и две големи пътнически чанти, пълни с глезотии. Всичко беше отнесено на гарата още следобед. Покупките за ателието щяха да бъдат изпратени през следващите дни от доставчиците. Носех със себе си само едно малко куфарче с най-необходимото, за да прекарам нощта. И още нещо — тетрадката с кодираната в нея информация.

Когато слязохме от колата, Мануел настоя да носи куфарчето.

— Почти не тежи, няма нужда — казах аз. Нямах никакво желание да се разделям с багажа си.

Изгубих битката още преди да е започнала. Знаех, че не бива да настоявам. Влязохме в салона на гарата като най-елегантната двойка на вечерта: аз, в целия си изискан блясък, и Мануел в ролята на безупречния кавалер, който, без да подозира, носеше доказателствата за предателството си. Гара Санта Аполония, подобна на хамбар, постепенно се изпълваше с пътници за нощния влак за Мадрид. Двойки, семейства, приятели, самотни мъже. Едни от тях имаха студен и равнодушен вид, сякаш Лисабон не бе оставил следа в тях; други плачеха, прегръщаха се, въздишаха и даваха обещания, които може би никога нямаше да изпълнят. Аз не се вмествах в нито една от тези категории — нито на равнодушните, нито на сантименталните. Бях от тези, които бягат; които искат да се отдалечат, да изтърсят праха от обувките си и да забравят завинаги какво са оставили след себе си.

Бях прекарала по-голямата част от деня в стаята си, подготвяйки се за път. Поне така се предполагаше. Да, свалих дрехите от закачалките, опразних чекмеджетата и прибрах всичко в куфарите. Това обаче свърших бързо. През останалата част от времето направих нещо по-важно: прехвърлих с молив информацията, която събрах във вилата на Да Силва, в хиляди малки чертички. Тази задача ми отне дълги часове. Започнах я веднага щом се върнах в хотела призори, когато чутото все още беше прясно в паметта ми. Имаше толкова подробности, че можех да забравя голяма част от тях, ако не ги запишех веднага. Спах само три-четири часа. Щом се събудих, се залових да довърша работата. Цялата сутрин и в ранния следобед записвах в тетрадката дума след дума, факт след факт — всичко, което бях запомнила, докато те се превърнаха в поредица от кратки и стегнати съобщения. В крайна сметка на страниците на моята тетрадка се появиха повече от четирийсет предполагаеми кройки, съдържащи имена, цифри, дати, места и операции. Кройки на ръкави, на маншети и гърбове, колани, талии и предници; скици на части от дрехи, които никога нямаше да ушия и в чиито контури се криеха тайните на една зловеща търговска сделка, предназначена да улесни унищожителния поход на германските войски.

Късно сутринта телефонът иззвъня. Звънът така ме стресна, че една от чертичките, които в момента маркирах, се превърна в разкривена линия, която после трябваше да изтрия.

— Арис? Добро утро, обажда се Мануел. Надявам се, че не съм те събудил.

Бях напълно будна — изкъпана, мобилизирана и нащрек. Работех от часове, но си преправих гласа, за да звучи като сънен. В никакъв случай не трябваше да заподозре, че видяното и чутото предната вечер ме бе накарало да се посветя на трескава дейност.

— Няма нищо, сигурно вече е късно… — излъгах аз.

— Почти обяд е. Обаждам ти се само за да ти благодаря, че присъства на снощната среща и беше толкова мила със съпругите на приятелите ми.

— Няма защо да ми благодариш. Прекарах чудесна вечер.

— Наистина ли? Не ти ли беше скучно? Сега съжалявам, че не ти обърнах повече внимание.

„Внимавай, Сира, внимавай. Проверява те“, помислих си. Гамбоа, Маркъс, забравената шапка, Бернхарт, волфрамът, Бейра — всичко се трупаше в съзнанието ми с кристална яснота, докато продължава говоря с безгрижен и все още сънлив глас:

— Няма нищо, Мануел, не се безпокой. Беше ми забавно да разтварям с жените на приятелите ти.

— Какво смяташ да правиш през последния си ден в Португалия?

— Абсолютно нищо. Ще си взема една дълга вана и ще си приготвя багажа. Не възнамерявам да излизам от хотела през целия ден.

Надявах се този отговор да му хареса. Ако Гамбоа го беше осведомил и той предполагаше, че се виждам с някой мъж зад гърба му, може би решението да остана в хотела щеше да разпръсне подозренията му. Разбира се, думата ми нямаше да му е достатъчна — щеше да се погрижи някой да наблюдава стаята ми и може би също да подслушва телефонните ми разговори, но с изключение на него самия, нямах намерение да говоря с когото и да било. Щях да бъда добро момиче: нямаше да мърдам от хотела, нямаше да се обаждам по телефона и нямаше да приемам никакви гости. Щях да се отегчавам сама в ресторанта, на рецепцията и в салоните и когато настъпи часът да си тръгна, щях да го направя пред очите на всички клиенти и служители, придружавана единствено от багажа си. Това си мислех да направя, но той предложи друго:

— Наистина заслужаваш почивка. Но не искам да си заминеш, без да се сбогувам с теб. Нека те придружа до гарата. В колко тръгва влакът ти?

— В десет — отвърнах. По дяволите това желание да го видя отново.

— В девет ще дойда да те взема от хотела. Бих искал да дойда по-рано, но ще бъда зает през целия ден…

— Не се безпокой, Мануел, на мен също ще ми трябва време да се приготвя. Ще изпратя багажа на гарата късно следобед и ще те чакам.

— Тогава до девет.

— Ще те чакам в девет.

 

 

Вместо „Бентли“-то на Жуау, видях нов спортен „Астън Мартин“. Изпитах тревога, когато установих, че стария шофьор го няма: мисълта, че ще бъдем сами, ме безпокоеше и отблъскваше. Доколкото виждах, той не изпитваше същото.

Не забелязах никаква промяна в държането му към мен, нямаше и най-малък знак, че ме подозира. Беше все така внимателен, забавен и очарователен, сякаш целият му свят се въртеше около красивите коприни, които ми показа в кабинета си, и той нямаше нищо общо с циничната афера с мините за волфрам. За последен път минахме по крайбрежната магистрала и профучахме по улиците на Лисабон, като карахме минувачите да се обръщат след нас. Озовахме се на перона двайсет минути преди заминаването, той настоя да се качи с мен във влака и да ме изпрати до купето. Тръгнахме по коридора: аз отпред, той на крачка зад мен, стиснал дръжката на куфарчето ми, в което сред безобидни козметични продукти и бельо се криеха доказателства за безчестието му.

— Номер осем, пристигнахме — казах аз.

През отворената врата се виждаше елегантно и безупречно чисто купе. Облицовани с ламперия стени, дръпнати пердета, седалка и легло, което още не беше приготвено.

— Е, скъпа Арис, време е да се сбогуваме — каза той, като остави куфарчето на пода. — За мен беше истинско удоволствие да се запозная с теб. Ще ми е трудно да свикна с отсъствието ти.

Съжалението му изглеждаше истинско, може би предположението, че Гамбоа ме е обвинил, в крайна сметка бе неоснователно. Може би излишно се бях тревожила. Може би никога не е имал намерение да каже нещо на шефа си и доверието му в мен не се бе пропукало.

— Гостуването ми тук беше чудесно, Мануел — казах аз и протегнах ръце към него. — Аз съм изключително доволна, клиентките ми ще бъдат впечатлени. А ти направи всичко толкова лесно и приятно, че не знам как да ти се отблагодаря.

Той хвана ръцете ми и ги задържа в своите. В замяна получи най-сияйната ми усмивка, зад която се криеше огромно желание този фарс най-сетне да приключи. След няколко минути началникът на гарата щеше да даде сигнал със свирката си, да свали флагчето и „Лузитания Експрес“ щеше да потегли по релсите и да се отдалечи от Атлантика към центъра на полуострова. Зад мен завинаги щяха да останат Мануел да Силва и зловещите му сделки, шумният Лисабон и целият този свят, обитаван от чужденци. Последните пътници се качваха забързано във влака и ние постоянно трябваше да се притискаме до стената, за да им дадем път.

— По-добре тръгвай, Мануел.

— Да, мисля, че вече е време.

Беше настъпил моментът да сложим край на това подобно на пантомима сбогуване, да вляза в купето и да се уединя. Оставаше само да си тръгне, всичко друго вече бе наред. И тогава неочаквано усетих как лявата му ръка обгръща тила ми, а дясната — раменете, странния вкус на топлите му устни върху моите и една тръпка, която ме прониза от главата до петите. Беше разтърсваща целувка. Крепка и дълга, и аз се почувствах объркана, обезоръжена и неспособна да реагирам.

— Приятно пътуване, Арис.

Не ми даде възможност да му отговоря. Преди да го сторя, той си беше отишъл.