Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (60)

59.

— Колко искате, за да ме закарате до Лисабон?

Мъжът се огледа, за да се увери, че никой не ни наблюдава. После си свали каскета и се почеса настървено по главата.

— Десет ескудо — каза той, без да маха угарката от устата си.

Подадох му банкнота от двайсет.

— Да потегляме.

Бях се опитала безуспешно да поспя — чувствата и усещанията ми се блъскаха и отскачаха безредно в ума ми. Задоволство, защото най-после задачата ми отбелязваше някакъв напредък, тревога пред това, което ме очакваше, униние от тъжната истина, която бях разкрила. И освен това, и над всичко това — страхът, че Маркъс Логан фигурира в един зловещ списък, предположението, че той самият не знае нищо, и отчаянието, че съм безсилна да го уведомя. Нямах представа къде мога да го намеря, бях го срещала само два пъти, и то на различни и отдалечени едно от друго места. Може би единствено в офиса на Да Силва можеха да ми дадат някаква информация, но не трябваше да се приближавам отново до Беатриш Оливейра, още по-малко сега, когато шефът й се бе върнал.

Един след полунощ, един и половина, два без петнайсет. Ту ми ставаше горещо, ту студено. Два, два и десет. Станах няколко пъти, отворих и затворих балконската врата, изпих чаша вода, запалих лампата, угасих я. Три без двайсет, три, три и петнайсет. И тогава внезапно ми хрумна едно решение. Или поне нещо подобно на решение.

Облякох се с най-тъмните дрехи, които намерих в гардероба: рокля от черен мохер, дълго сако в оловносив цвят и широкопола шапка, нахлупена до веждите. Накрая взех ключовете от стаята и пачка банкноти. Не се нуждаех от нищо друго, освен от късмет.

Слязох на пръсти по сервизното стълбите, всичко тънеше в тишина и мрак. Вървях, без да имам ясна представа накъде се движа, като следвах инстинкта си. Кухните, килерите, пералните, котелните помещения. Излязох на улицата през задната врата на мазето.

Не беше най-приятният избор, разбира се — току-що бях разбрала, че от тук изнасят боклука. Поне беше боклук на богаташи.

Наоколо цареше мрак, светлините на казиното блестяха на няколкостотин метра и от време на време до мен достигаха звуци, съпровождащи последните окъснели клиенти: сбогуване, приглушен смях, шум на кола. А после тишина. Седнах да чакам, с вдигнати ревери и ръце в джобовете, на бордюра на тротоара, свита до купчина каси от сода. Бях израснала в работнически квартал, знаех, че скоро ще настъпи раздвижване: мнозина ставаха призори, за да улеснят живота на тези, които можеха да си позволят лукса да спят до късно сутринта. Преди четири се появиха първите светлини в приземието на хотела, след малко излязоха двама служители. Спряха на вратата, за да запалят по цигара, като прикриваха пламъчето с шепите си, после бавно се отдалечиха. Първата кола беше някаква камионетка. Спря и от нея слязоха десетина млади жени; веднага след това потегли. Жените, все още сънени, влязоха — предположих, че са камериерките от новата смяна. Второто возило беше триколка. От нея излезе слаб и зле обръснат мъж, който започна да търси в задната част някаква стока. После го видях да влиза в кухните, носейки голям плетен кош, съдържащ нещо немного тежко, което не успях да различа заради тъмнината и разстоянието. Когато приключи, се отправи към малкото си возило и тогава го заговорих.

Опитах да изчистя с кърпичка сламките по седалката, но не успях. Миришеше на кокошки и навсякъде имаше пера, счупени черупки и курешки. Яйцата за закуска се поднасяха на гостите пържени или на очи в красиви чинии с позлатен кант. Колата, с която ги превозваха от носачките до кухните на хотела, беше доста по-неугледна. Опитах се да не мисля за меките кожени седалки на „Бентли“-то на Жуау, докато се придвижвахме с клатушкане в гракащия автомобил. Седях отдясно на разносвача на яйца, свита на тясната седалка отпред. Въпреки близкия физически контакт, не разменихме нито дума по пътя, след като му дадох адреса, на който трябваше да ме откара.

— Тук е — каза той, когато пристигнахме.

Разпознах фасадата.

— Още петдесет ескудо, ако ме вземете след два часа.

Без да каже нищо, той само докосна с ръка козирката на каскета си, за да потвърди уговорката.

Вратата беше затворена и седнах на една каменна пейка, за да изчакам нощния пазач. С ниско нахлупена шапка и вдигнати ревери на сакото, аз се заех да почистя полепналите по дрехите ми сламки и пера едно по едно, за да убия времето. За щастие не се наложи да стоя дълго: човекът, когото чаках, дойде след четвърт час, полюшвайки в ръка връзка с ключове. Повярва на историята за забравената чанта, която му разказах със заекване, и ме пусна да вляза. Потърсих номера на пощенските кутии, изкачих тичешком два етажа и почуках на вратата с бронзовото чукче, по-голямо от собствената ми ръка.

Скоро се събудиха. Първо чух уморени стъпки на човек, който влачи чифт стари чехли. Някой погледна през шпионката и аз видях едно сънено око, изпълнено с удивление. После до слуха ми достигнаха по-енергични стъпки. И гласове, ниски и развълнувани гласове. Разпознах единия от тях въпреки солидната дървена врата, която го заглушаваше. Уверих се в това, когато едно ново, будно и синьо око погледна през малкия отвор.

— Розалинда, Сира е. Моля те, отвори.

Шум от ключалка. После от втора.

Срещата ни беше изпълнена с вълнение, със сдържана радост и възбудено шепнене.

— Каква чудесна изненада! Но какво правиш тук посред нощ, скъпа? Казаха ми, че ще дойдеш в Лисабон, но че няма да мога да те видя. Как е положението в Мадрид?

И аз се радвах много, но страхът ме караше да бъда предпазлива.

— Шшшт… — изшътках, като се опитвах да я успокоя. Не ми обърна внимание и продължи въодушевено да ме приветства. Дори разбудена посред нощ, тя изглеждаше все така неустоима с копринения си халат в цвят слонова кост, обвил деликатното тяло и прозрачната кожа. Къдравата коса бе може би малко по-късо подстригана, но от устата й продължаваше да се лее познатият водопад от английски, испански и португалски думи и фрази.

Близостта й отприщи милион незададени досега въпроси. Какво бе преживяла през месеците след бягството от Испания, какви хитрини бе използвала, за да се справи, как бе приела отстраняването на Бейгбедер. В дома й цареше атмосфера на разкош и благополучие, но аз знаех, че финансовите й средства не позволяват да поддържа такова жилище. Предпочетох да не питам. Колкото и големи да са били предизвикателствата, колкото и да са били подозрителни обстоятелствата, Розалинда Фокс излъчваше същата позитивна жизненост, същото въодушевление, способно да помете всякакви прегради, да премахне всички пречки, да съживи дори мъртвец, ако тя пожелае.

Тръгнахме по дългия коридор, хванати под ръка, като шепнехме в полумрака. Стигнахме до стаята й, тя затвори след себе си и споменът за Тетуан ме връхлетя внезапно като порив на африкански вятър. Берберският килим, мавританският фенер, картините. Разпознах един акварел на Бертучи: варосаните стени на Арабския квартал, жените от Риф, продаващи портокали, натоварено със стока муле, хиджаби и джелаби, а в дъното — минарето на джамия, открояващо се на мароканското небе. Отвърнах поглед — не беше време за носталгия.

— Трябва да открия Маркъс Логан.

— Виж ти какво съвпадение. Преди няколко дни ме посети, разпитваше за теб.

— Ти какво му каза? — попитах разтревожено.

— Само истината — каза тя, като вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше клетва, — че за последен път съм те видяла миналата година в Танжер.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Не. Каза, че отново ще мине през „Ел Галго“, нищо повече.

— Какво е „Ел Галго“?

— Моят клуб — рече тя с намигване, докато се наместваше в леглото. — Фантастичен бизнес, който започнахме с един приятел. Парите направо текат — добави със смях. — Но ще ти разкажа за това друг път, сега да обсъдим по-спешни въпроси. Не знам къде можеш да намериш Маркъс, скъпа. Не знам къде живее, нито имам номера на телефона му. Но ела, седни до мен и ми разкажи всичко, може да измислим нещо.

Какво облекчение бе да открия отново предишната Розалинда. Екстравагантна и непредвидима, но също така делова, бърза и решителна дори посред нощ. След като се съвзе от първоначалното учудване и след като разбра, че посещението ми има конкретна цел, не губи време да ме разпитва за дреболии, не поиска да й разкажа за живота си в Мадрид, нито за работата към Секретната разузнавателна служба, към която тя сама ме тласна. Веднага си даде сметка, че нещо трябва да се реши спешно, и беше готова да ми помогне.

Разказах й накратко историята за Да Силва и ролята на Маркъс в нея. Двете се бяхме разположили в голямото й легло, осветени единствено от слабата светлина на една лампа с копринен абажур. Макар да съзнавах, че нарушавам изричните заповеди на Хилгарт да не влизам във връзка с Розалинда в никакъв случай, аз я запознах с подробностите на мисията ми: вярвах й сляпо, а и можех да се обърна единствено към нея. Освен това в известен смисъл ме бяха предизвикали да я потърся — бяха ме изпратили в Португалия без никаква защита, без никаква опора, така че нямах друг избор.

— Виждам Маркъс много рядко. Понякога минава през клуба, веднъж се срещнахме в ресторанта на хотел „Авиш“, а две вечери също като теб, го видях в казиното на Ещорил. Все така очарователен е, но има нещо неясно около работата му — така и не ми каза с какво се занимава, но се съмнявам, че е журналистика. Всеки път, когато се срещнем, си говорим около две минути и се разделяме сърдечно с обещанието да се виждаме по-често, но не го правим. Нямам представа в какво се е замесил, скъпа. Не знам дали дейността му е истинска, или прикрива нещо. Дори не знам дали живее постоянно в Лисабон, или идва и се връща в Лондон или другаде. Дай ми два дни и ще се опитам да проверя.

— Мисля, че няма време. Да Силва вече даде указания да го отстранят, за да разчисти пътя на германците. Трябва да го предупредя колкото е възможно по-скоро.

— Внимавай, Сира. Може би той самият е замесен в нещо съмнително, за което не знаеш. Не са ти казали какъв бизнес го свързва с Да Силва. Освен това мина много време, откакто беше в Мароко. Не знаем нищо за живота му, след като си замина. А дори и тогава не узнахме кой знае колко.

— Но успя да доведе майка ми…

— Беше обикновен посредник, освен това не го направи даром. Спомни си, че не беше безкористна услуга.

— Но знаехме, че е журналист…

— Така предполагахме, но всъщност никога не видяхме публикувано прословутото му интервю с Хуан Луис, което уж беше поводът да дойде в Тетуан.

— Може би…

— Нито репортажа за Испанско Мароко, заради който остана там толкова седмици.

Можех да открия хиляди причини, които да обяснят всичко, но нямах време за това. Африка беше минало, Португалия — настояще. А опасността — тук и сега.

— Трябва да ми помогнеш да го намеря — настоях аз, пренебрегвайки опасенията й. — Да Силва вече предупреди хората си, трябва поне да уведомим Маркъс. После той сам ще реши какво да предприеме.

— Разбира се, че ще се опитам да го намеря, скъпа, бъди спокойна. Само че искам да действаш предпазливо и да имаш предвид, че всички сме се променили. Никой не е такъв, какъвто някога е бил. В Тетуан преди няколко години ти беше млада шивачка, а аз — щастлива любовница на един мъж с власт: виж сега в какво сме се превърнали, виж докъде сме стигнали и при какви обстоятелства се виждаме. Маркъс сигурно също се е променил — такива са законите на живота, още повече във времена като днешните. И преди не знаехме кой знае какво за Маркъс, днес ще знаем още по-малко.

— Сега се занимава с бизнес. Каза ми го самият Да Силва.

— Не бъди наивна, Сира. Думата „бизнес“ в наши дни е като голям черен чадър, под който може да се крие какво ли не.

— Значи ми казваш, че не трябва да му помогна? — попитах, като се опитвах да скрия объркването си.

— Не. Просто те съветвам да внимаваш много и да не рискуваш повече от необходимото, защото дори не знаеш със сигурност кой е и в какво е замесен мъжът, когото се опитваш да предпазиш. Животът е изпълнен с превратности, нали? — продължи тя с усмивка, докато отмяташе от лицето си вечната руса къдрица. — Той беше луд по теб в Тетуан, а ти не посмя да направиш решителната крачка, въпреки че двамата се привличахте много. А сега, след толкова време, рискуваш да те разкрият, да провалиш мисията си и кой знае още колко неща, за да го предпазиш, при това в страна, в която си сама и не познаваш почти никого. Още не разбирам защо се отказа да започнеш нещо сериозно с Маркъс, но сигурно е оставил дълбока следа в теб, щом се излагаш на такава опасност заради него.

— Сто пъти съм ти обяснявала. Не желаех нова връзка, защото историята с Рамиро още не беше отшумяла, защото раните още бяха пресни.

— Но беше минало време…

— Не и достатъчно. Боях се, че отново ще страдам, Розалинда, толкова ме беше страх… Това, което ми се случи с Рамиро, беше толкова болезнено, толкова нараняващо, толкова, толкова ужасно… Знаех, че рано или късно Маркъс също ще си тръгне, не исках да преживявам това отново.

— Но той никога нямаше да те изостави по този начин. Все някога щеше да се върне, може би щеше да заминеш с него…

— Не. Тетуан не беше за него онова, което беше за мен: майка ми скоро щеше да пристигне, имаше две обвинения срещу мен, Испания беше във война. Още бях объркана, наранена и разстроена от предишната си връзка, притеснявах се за майка си и си изграждах фалшива самоличност, за да спечеля клиентки в една чужда страна. Вярно е, издигнах стена, за да не се влюбя до полуда в Маркъс. И въпреки това, той успя да премине през нея. Промъкна се между процепите и ме достигна. Не съм обичала никого оттогава, нито съм се чувствала привлечена от някой мъж. Споменът за него ми помогна да стана силна и да се справя със самотата, а повярвай ми, Розалинда, наистина бях много самотна през всичкото това време. И когато мислех, че повече няма да го видя, съдбата го постави на пътя ми в най-неподходящия момент. Нямам намерение да се връщам при него, нито да хвърлям мост към миналото, за да си върна изгубеното, знам, че това е невъзможно в този безумен свят, в който живеем. Но ако мога да спася живота му, трябва да го направя.

Сигурно забеляза, че гласът ми трепери, защото хвана ръката ми и я стисна силно.

— Добре, нека се съсредоточим върху настоящето — каза решително тя. — На сутринта ще задвижа контактите си. Ако още е в Лисабон, ще успея да го открия.

— Аз не мога да се видя с него, не искам и ти да го правиш. Използвай посредник, някой, който да му предаде информацията, без той да разбере, че идва от теб. Единствено трябва да знае, че Да Силва не само че не иска да го вижда, но освен това е дал заповед да го отстранят, ако започне да досажда. Ще информирам Хилгарт за останалите имена веднага щом пристигна в Мадрид. Или не — поправих се аз. — По-добре да дадат на Маркъс всички имена, запиши ги, знам ги наизуст. Нека той им съобщи, вероятно познава всички.

Внезапно усетих огромна умора, почти толкова огромна, колкото тревогата, която не ме бе напуснала, откакто Беатриш Оливейра ми бе връчила зловещия списък в църквата „Сао Домингуш“. Денят беше ужасен: службата в църквата и случилото се там, после срещата с Да Силва и изтощителното усилие, което положих, за да ме покани в дома си; будуването в продължение на часове, чакането в тъмнината до боклуците на хотела, неудобното пътуване до Лисабон, притисната до тялото на смрадливия разносвач на яйца. Погледнах часовника. Оставаше половин час, докато ме вземе с колата си. Да затворя очи и да се сгуша в разхвърляното легло на Розалинда — това бе огромно изкушение, но сега не можех да мисля за спане. Преди това трябваше да се осведомя за живота на приятелката си, макар и накратко — кой знае дали това нямаше да е последната ни среща.

— Сега ти ми разкажи набързо какво се случи, след като напусна Испания, как потръгна животът ти? Не искам да си отида, без да узная нищо за теб.

— В началото ми беше трудно: бях сама, без пари и се тревожех за несигурното положение на Хуан Луис в Мадрид. Но не можех да седна и да оплаквам изгубеното — трябваше да си изкарвам прехраната. Понякога беше дори забавно, преживях някои епизоди, достойни за комедия: имаше двама грохнали милионери, които ми предложиха брак, омаях дори един висш нацистки офицер, който ме увери, че е готов да дезертира, ако се съглася да избягам с него в Рио де Жанейро. Понякога беше забавно; друг път не толкова. Срещнах бивши ухажори, които се престориха, че не ме познават, и стари приятели, които ми обърнаха гръб. Хора, на които някога съм помагала, внезапно бяха сполетени от амнезия, други се престориха, че са в окаяно положение, за да не им поискам заем. Но най-лошото не беше това — най-непоносимо за мен бе прекъсването на всякаква връзка с Хуан Луис. Първо прекратихме телефонните обаждания, след като той откри, че ни подслушват, после се отказахме от писмата. А след това го уволниха и арестуваха. Последните писма от него са отдавна — същите, които той ти е връчил, а ти си дала на Хилгарт. А после — край.

— Как е той сега?

— Относително добре. Изпратиха го в Ронда и слава богу, защото в началото помисли, че ще се отърват от него, като го обвинят в държавна измяна. Но в крайна сметка не го предадоха на военния трибунал — по-скоро от интерес, отколкото от съжаление: ликвидирането на министър, назначен година по-рано, би се приело крайно негативно от испанския народ и от международната общност.

— Още ли е в Ронда?

— Да, но сега е само под домашен арест. Живее в хотел и изглежда, вече разполага с известна свобода на движение. Отново го въодушевяват разни проекти, знаеш колко е енергичен и деен, винаги трябва да върши нещо интересно, да измисля и да крои планове. Надявам се да дойде скоро в Лисабон, а после we’ll see. Ще видим — завърши тя с меланхолична усмивка.

Не посмях да попитам какви са тези нови проекти след изпадането му в немилост. Бившият министър, приятел на англичаните, вече не играеше почти никаква роля в тази толкова благосклонна към Оста Нова Испания; нещата би трябвало коренно да се променят, за да може пак да се изкачи на върха.

Погледнах отново часовника, оставаха ми само десет минути.

— Разкажи ми още за себе си, как се справяш?

— Запознах се с Димитри, руснак белогвардеец, избягал в Париж след болшевишката революция. Сприятелихме се и го убедих да ме направи съдружник в клуба, който смяташе да открие. Той трябваше да осигури парите, аз — декорацията и контактите. „Ел Галго“ започна да жъне успехи още от самото начало, така че скоро след като открихме клуба, започнах да търся жилище, за да се изместя от стаичката, в която ме бяха приютили едни приятели поляци. Тогава намерих този апартамент — ако жилище с двайсет и четири стаи може да се нарече апартамент.

— Двайсет и четири стаи? Страхотно!

— Не чак толкова, всъщност го направих с намерение да извлека полза от него. В Лисабон е пълно с бежанци с ограничени средства, които не могат да си позволят дълъг престой в някой голям хотел.

— Само не казвай, че си открила тук пансион.

— Нещо такова. Изискани наематели, светски хора, чиято рафинираност не им пречи да са на ръба на пропастта. Споделям с тях дома си, а те с мен — парите си, според своите възможности. Няма цена: някои са заемали стая в продължение на два месеца, без да ми платят нито едно ескудо, а други за една седмица престой са ми подарявали гривна rivière с диаманти или брошка от Лапик. Не искам нищо от никого — всеки дава каквото може. Времената са трудни, скъпа. Трябва да се оцелява.

Наистина трябваше да се оцелява. А за мен оцеляването в момента изискваше да се кача отново в една воняща на кокошки триколка и да се върна в стаята си в хотел „Ду Парке“ преди съмване. С удоволствие бих продължила да си говоря с Розалинда още дълго, изтегната безгрижно в голямото й легло; после щяхме да натиснем звънеца и да ни донесат закуската. Беше време обаче да си тръгна, да се върна към реалността, колкото и мрачна да беше тя. Розалинда ме изпрати до вратата; преди да я отвори, ме притисна до крехкото си тяло и прошепна един съвет в ухото ми:

— Почти не познавам Мануел да Силва, но славата му се носи в Лисабон. Той е едър предприемач — очарователен и прелъстителен, но твърд като камък, безмилостен с противниците си и способен да продаде душата си за изгодна сделка. Внимавай много, защото си играеш с огъня. Той е изключително опасен човек.