Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (59)

58.

Както всяка вечер в този час, фоайето на хотела беше оживено и пълно с хора. Имаше чужденци, дами с перли и мъже с ленени костюми и в униформи, които разговаряха, обгърнати от аромат на качествен тютюн. Сред тях имаше и негодници. И един от тях чакаше мен. Изтръпнах от ужас, като го видях, въпреки че се престорих на радостно изненадана. Външно Мануел да Силва бе същият като в предишните дни — самоуверен с прекрасния си костюм и първите бели коси, предвещаващи зрелостта му, любезен и усмихнат. Изглеждаше същият мъж, да, но дори видът му ми вдъхна такова отвращение, че едва сдържах желанието си да се обърна и да изляза тичешком. На улицата, на плажа, на края на света. Където и да е, но далеч от него. Преди хранех единствено подозрения и все още съществуваше пролука за надеждата, че под тази привлекателна външност се крие почтен човек. Сега знаех, че за жалост, най-лошите предчувствия са се оказали верни. Предположенията на Хилгарт бяха получили потвърждение на пейката в църквата — порядъчността и лоялността не се съчетаваха с бизнеса по време на война и Да Силва се беше продал на германците. И сякаш това само по себе си не бе достатъчно, към уговорката се бе добавила една зловеща клауза: ако бившите приятели досаждаха, трябваше да бъдат отстранени. Маркъс беше сред тях и при тази мисъл сърцето ми се сви.

Исках инстинктивно да избягам, но не можах да го направя: не само защото една количка, натоварена със сандъци и куфари, беше препречила временно голямата въртяща се врата на хотела, но и поради други, много по-сериозни причини. Току-що бях научила, че след двайсет и четири часа Да Силва ще посрещне своите германски партньори. Вероятно за тази среща ме бе предупредила съпругата на Хилгарт и навярно именно на нея щяха да бъдат обсъдени всички детайли, които англичаните желаеха да узнаят. Следващата ми цел беше да го накарам да ме покани да присъствам на нея, но времето работеше против мен. Нямах друг избор, освен да се опитам да го изпреваря.

— Моите съболезнования, скъпа Арис.

В първия момент не разбрах какво има предвид. Вероятно реши, че съм твърде развълнувана, за да говоря.

— Благодаря — прошепнах веднага щом схванах за какво става дума. — Баща ми не беше християнин, но обичам да почитам паметта му с няколко минути религиозно уединение.

— В настроение ли си да изпиеш едно питие? Може би моментът не е подходящ, но ми казаха, че два пъти си идвала в кабинета ми и реших да се реванширам. Извини ме, моля те, за честите отсъствия — напоследък пътувам повече, отколкото ми се иска.

— Благодаря, едно питие ще ми се отрази добре, денят беше доста тежък. И да, минах през кабинета ти, но само за да те поздравя, всичко останало мина чудесно. — Насилих се да довърша фразата с усмивка.

Отправихме се към терасата, където бяхме първата вечер, и всичко беше както преди. Или почти. Обстановката беше същата: палмите, които се полюшваха от вятъра, океанът в далечината, сребристата луна и изстуденото до идеалната температура шампанско. Нещо обаче не беше в хармония с картината. Нещо, което не беше нито в мен, нито в обстановката. Погледнах Мануел, докато поздравяваше клиентите наоколо, и тогава осъзнах, че всъщност той не се вмества в цялата тази хармония. Не се държеше естествено. Полагаше усилия да бъде очарователен и както винаги, използваше богат запас от приятелски фрази и сърдечни жестове. Но в мига, в който човекът, към когото бяха отправени, се отдалечеше на достатъчно разстояние, лицето му придобиваше сериозно и съсредоточено изражение, което изчезваше само когато се обръщаше отново към мен.

— Значи си купила още платове…

— Както и конци, аксесоари, украшения и безброй галантерни изделия.

— Клиентките ти ще бъдат очаровани.

— Особено германките.

Жребият вече беше хвърлен. Трябваше да го накарам да реагира: това бе последен шанс да ме покани в дома си; евентуален неуспех би означавал край на мисията. Той повдигна въпросително вежда.

— Германките са по-взискателни клиентки, те ценят най-много качеството — поясних аз. — Испанките се интересуват от общия резултат, от вида на дрехата като цяло, но германките се вглеждат във всеки детайл, по-педантични са. За щастие успях да се приспособя към тях и се разбираме чудесно. Дори мисля, че притежавам специален талант, благодарение на който винаги остават доволни — казах аз, като довърших фразата със закачливо намигане.

Поднесох чашата към устните си и едва се сдържах да не я изпия на един дъх. „Хайде, Мануел, хайде — помислих си аз. — Реагирай, покани ме — мога да ти бъда полезна, мога да забавлявам дамите на гостите ти, докато вие се договаряте за вълчата пяна и търсите начин да се отървете от англичаните.“

— В Мадрид също има много германци, нали? — попита той.

Това не беше невинен въпрос за светската обстановка в съседната страна — това беше реален интерес към моите познати и връзките, които поддържах с тях. Вече бях близо до целта. Знаех какво трябва да кажа: ключови имена, важни постове, запазвайки привидно безучастния си вид.

— Много — отвърнах с нехаен тон. Облегнах се назад, отпуснах флегматично ръка, отново кръстосах крака, отпих от чашата. — Точно баронеса Щорер, съпругата на посланика, по време на последното си посещение в ателието коментираше, че Мадрид се е превърнал в идеална колония за германците. За някои наистина работим много; Елза Брукман например, за която твърдят, че е лична приятелка на Хитлер, идва два-три пъти в седмицата. А на последния прием в резиденцията на Ханс Лацар, прессекретаря…

Разказах две-три маловажни случки и споменах още няколко имена. С привидно нехайство, сякаш не им придавах особено значение. И докато говорех с престорено равнодушие, забелязах, че Да Силва попива думите ми съсредоточено, сякаш светът около него бе загубил значението си. Едва обръщаше внимание на поздравите, отправени към него от една или друга страна, чашата си стоеше на масата, а цигарата между пръстите му изгоря и заприлича на копринена буба. Докато най-после реших да отпусна хватката.

— Извинявай, Мануел. Сигурно съм ти досадила с всички тези приеми, тоалети и капризи на безгрижни жени. Разкажи ми как мина пътуването ти.

Продължихме да разговаряме още половин час, през който нито той, нито аз споменахме отново за германците. Мисълта за тях обаче сякаш остана да се носи във въздуха.

— Мисля, че е време за вечеря — каза той, като погледна часовника си. — Какво ще кажеш?

— Много съм уморена. Имаш ли нещо против да я отложим за утре?

— Утре няма да мога. — Забелязах как се поколеба няколко секунди и затаих дъх. После продължи: — Имам ангажимент.

Хайде, хайде, хайде. Трябваше съвсем леко да го побутна.

— Колко жалко, щеше да е последната ни вечер. — Разочарованието ми изглеждаше истинско, колкото бе и желанието да чуя от него това, което очаквах толкова дни. — Връщам се в Мадрид в петък, идущата седмица ще бъде много натоварена. Баронеса Петрино, съпругата на Лацар, дава прием следващия четвъртък и половин дузина мои клиентки германки искат да…

— Може би ще ти е приятно да присъстваш.

Стори ми се, че сърцето ми ще спре да бие.

— Ще бъде скромна среща на приятели. Германци и португалци. В дома ми.