Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (58)

57.

Сутринта във вторник валеше дъжд и аз продължих рутинните си занимания от последните дни — вживях се в ролята на купувач и Жуау ме закара този път до една тъкачница в околностите. Три часа по-късно отново бях в колата.

— Жуау, ако обичате, закарайте ме в Байша.

— Ако искате да видите дон Мануел, още не се е върнал.

Чудесно, казах си аз. Не възнамерявах да се видя с Да Силва, а да намеря начин да срещна отново Беатриш Оливейра.

— Няма значение. Секретарките ще ми свършат работа. Трябва ми само една справка за поръчката ми.

Надявах се, че възрастната секретарка отново е отишла да обядва, а пестеливата й колежка е на поста си, но съдбата явно бе решила да провали надеждите ми, защото заварих тъкмо обратното. Ветеранката беше на мястото си и сравняваше документи с кацнали на върха на носа й очила. От младата нямаше и следа.

— Добър ден, госпожо Сомоза. Виждам, че са ви оставили сама.

— Дон Мануел още не се е върнал, а госпожица Оливейра днес не дойде на работа. С какво мога да ви услужа, госпожице Агорик?

В устата си усетих привкуса на разочарованието, примесено с лека тревога, но го преглътнах.

— Надявам се, че е добре — казах аз, без да отговоря на въпроса й.

— Да, сигурно не е нищо сериозно. Сутринта брат й ми каза, че е неразположена и има температура, но се надявам утре сутринта да дойде на работа.

Поколебах се няколко секунди. „Бързо, Сира, мисли бързо, действай, попитай къде живее, опитай се да я намериш“, заповядах си аз.

— Ако ми дадете адреса й, бих могла да й изпратя цветя. Тя уреди всичките ми срещи с доставчици и беше много мила с мен.

Въпреки вродената си дискретност, секретарката се усмихна снизходително:

— Не се безпокойте, госпожице. Едва ли е необходимо, уверявам ви. Тук обикновено не получаваме цветя, когато отсъстваме от работа. Сигурно е простуда или някакво незначително неразположение. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Изгубих чифт ръкавици — импровизирах аз. — Помислих, че може да съм ги забравила тук вчера.

— Не ги видях никъде сутринта, но може да са ги прибрали чистките, които идват рано. Не се безпокойте, ще попитам.

Отсъствието на Беатриш Оливейра ме потопи в настроение, което беше в унисон с времето, посрещнало ме отвън — облачно, ветровито и мрачно. Освен това прогони апетита ми, така че изпих само чаша чай, изядох една паста в близкото кафене „Никола“ и продължих с обиколките. За този следобед деловата секретарка ми беше уговорила среща с вносители на екзотични продукти от Бразилия: бе преценила, че перата на някои тропически птици биха могли да ми послужат за моите модели. И действително се оказа права. Надявах се да ми помогне със същото усърдие и за други неща.

Времето не се промени, настроението ми — също. По пътя на връщане към Ещорил направих равносметка на успехите, постигнати от момента на пристигането ми, и крайният резултат беше катастрофален. Първоначалните коментари на Жуау впоследствие се оказаха почти безполезни, бяха несъществени, повтаряни непрекъснато щрихи с уморителната словоохотливост на един отегчен старик, който отдавна беше извън истинското ежедневие на шефа си. Не беше чул и дума за частни среши с германци, за които съпругата на Хилгарт бе споменала. А единственият човек, който би могъл да ми даде информация, се изплъзваше, като се преструваше на болен. Ако към това се прибавеше мъчителната среща с Маркъс, резултатът от пътуването се очертаваше като пълен провал по всички фронтове. Не и за клиентките ми обаче, които след завръщането ми щяха да разполагат с фантастичен арсенал от тъкани и аксесоари, невъзможни да се намерят с купоните в сивата Испания. Потисната от тези мрачни перспективи, аз си поръчах лека вечеря в ресторанта на хотела и реших да се прибера в стаята си.

Както всяка вечер, дежурната камериерка беше приготвила старателно стаята за сън: пердетата бяха спуснати, лампата на нощното шкафче бе запалена, покривката — вдигната, горният чаршаф подгънат с точност до милиметри. Може би тези току-що изгладени швейцарски чаршафи от батиста бяха единственото положително нещо през деня: щяха да ми помогнат да забравя поне за няколко часа чувството за разочарование. Край на деня. Резултат — нулев.

Канех се да си лягам, когато усетих полъх на студен въздух. Приближих се боса до балкона, дръпнах пердето и видях, че е отворен. „Някой от обслужващия персонал го е забравил“, помислих си аз и го затворих. Седнах на леглото и угасих лампата нежелание да прочета дори един ред. И тогава, докато се пъхах между чаршафите, левият ми крак се докосна до нещо странно и меко. Едва се сдържах да не извикам, опитах се да достигна ключа на лампата, но неволно я блъснах на пода. Вдигнах я с несръчни ръце и отново опитах да я запаля, както беше с изкривен абажур, и когато най-после успях, отметнах рязко завивките на леглото. Какъв, по дяволите, беше този пакет, увит в черен плат, който бях докоснала с крак? Не посмях да го пипна, преди да го огледам внимателно. Приличаше на воал — черен воал, воал за църковна служба. Хванах го с два пръста и го вдигнах — платът се разгъна и отвътре падна нещо, което приличаше на щампована картичка. Вдигнах я внимателно за единия край, сякаш се боях, че ще се разпадне, ако я стисна по-силно. Доближих я до лампата и видях на нея фасадата на един храм: „Църква «Сао Домингуш», деветдневни молитви в чест на Богородицата от Фатима“. На гърба имаше бележка, написана с молив с непознат почерк: „Сряда, шест следобед. Вляво, десети ред от края“. Липсваше подпис, ала той не ми беше нужен.

 

 

На следващия ден не се доближих до офисите на Да Силва, въпреки че всичките ми срещи бяха в центъра.

— Днес ще ме вземеш по-късно, Жуау. В седем и половина срещу гара Росио. Преди това ще посетя една черква; навършва се годишнина от смъртта на баща ми.

Шофьорът прие нарежданията ми, като сведе очи със скръбно изражение, и аз изпитах смътно угризение, че с толкова лека ръка пратих Гонсало Алварадо на оня свят. Нямаше обаче време за разкаяние, помислих си, докато покривах главата си с черния воал беше шест без петнайсет и службата щеше скоро да започне. Църквата „Сао Домингуш“ беше до площад „Росио“, в самия център. Когато стигнах до широката каменна фасада, мисълта за майка ми изпълни съзнанието ми. За последен път бях ходила на църковна служба в Тетуан, когато я придружавах до малката черква на площада. В сравнение с нея „Сао Домингуш“ беше внушителна с огромните си колони от сив камък, издигащи се до тавана, боядисани в тъмнокафяво. И пълна с хора, с много хора — малко мъже и много жени, предани енориаши, дошли да почетат Дева Мария и да отправят молитви към нея.

Тръгнах бавно по левия страничен коридор със събрани длани и сведена глава, като с крайчеца на окото броях редовете. Когато стигнах до десетия, през воала, покриващ лицето ми, съзрях в края една фигура, облечена в траур. С черна пола, с черен шарф и груби вълнени чорапи облеклото на безброй бедни жени в Лисабон. Не носеше воал, бе покрила главата си с кърпа, завързана под брадичката, която падаше толкова ниско над челото, че беше невъзможно да се види лицето й. Мястото до нея бе свободно, но няколко секунди се колебах какво да правя. Накрая една бяла и поддържана ръка се подаде из гънките на полата. Притежателката й я постави на свободното място до себе си. Седнете тук, сякаш ми казваше. Незабавно се подчиних.

Запазихме мълчание, докато енориашите заемаха свободните места, помощниците се суетяха из олтара, а в църквата се носеше глух шепот на много гласове. Макар че я погледнах няколко пъти крадешком, кърпата ми пречеше да видя чертите на жената в черно. Във всеки случай не ми беше необходимо — нямах никакво съмнение коя е. Реших да разчупя леда и прошепнах:

— Благодаря, че ме извикахте, Беатриш. Моля ви, не се бойте. Никой в Лисабон няма да узнае за този разговор.

Помълча още няколко секунди. После заговори с поглед, вперен в скута й, и с едва доловим глас:

— Работите за англичаните, нали?

Кимнах леко в знак на потвърждение.

— Не съм сигурна дали това ще ви послужи, много е малко. Само знам, че Да Силва води преговори с германците за нещо, свързано с някакви мини в Бейра, един район във вътрешността на страната. Никога преди това не е имал сделки в тази зона. Всичко е отскоро, от няколко месеца. Сега пътува почти всяка седмица дотам.

— За какво се отнася?

— За нещо, което наричат „вълча пяна“^[1]. Германците настояват за изключителни права — искат да преустанови всякакви връзки с англичаните. И освен това да застави собствениците на съседните мини да престанат да продават на англичаните.

Свещеникът влезе в олтара през една странична врата — изглеждаше като далечна точка. Всички в църквата станаха на крака, ние също.

— Кои са тези германци? — прошепнах аз изпод булото.

— В офиса е идвал само Вайс — три пъти. Никога не говори по телефона с тях, смята, че може да го подслушват. Знам, че извън офиса се е виждал и с друг — Волтерс. Тази седмица очакват още един да дойде от Германия. Ще вечерят в извънградската му къща утре, в четвъртък — дон Мануел, германците и португалците от Бейра, собственици на съседните мини. Очаква се да сключат споразумение: от седмици увещава съседите да продават само на германците. Всички ще присъстват със съпругите си и той има интерес да ги посрещне добре — знам това, защото ми възложи да поръчам цветя и шоколадови бонбони за пристигането им.

Свещеникът свърши словото си и всички в църквата отново седнаха сред шумолене на дрехи, въздишки и проскърцвания на старо дърво.

— Предупредил ни е — каза тя с отново сведена глава — да не му прехвърляме обажданията на неколцината англичани, с които поддържаше добри отношения преди. А тази сутрин се срещна в склада с двама мъже, двама бивши затворници, които понякога използва за охрана; в един момент се беше замесил в някаква тъмна история. Чух само края на разговора. Заповяда им да държат под око тези англичани и ако се наложи, да ги неутрализират.

— Какво е искал да каже с „неутрализират“?

— Предполагам, да ги отстранят.

— Как?

— Досетете се.

Богомолците отново се изправиха на крака, ние също. Влях несигурния си глас в общия хор, усещайки как вените на слепоочията ми пулсират.

— Знаете ли имената на тези англичани?

— Записах ги.

Подаде ми крадешком сгънат лист, който стиснах здраво в ръка.

— Не знам нищо повече, уверявам ви.

— Изпратете човек, ако научите нещо — рекох аз, като си спомних отворената балконска врата.

— Добре. Моля ви, не казвайте на никого за мен. И не идвайте повече в службата.

Не можах да й обещая, че ще го направя, защото тя, подобно на черен гарван, отлетя внезапно. Аз останах още дълго, спотаена сред каменните колони, нестройните песни и шепота на молитвите. Когато най-сетне превъзмогнах шока си от чутото, разгънах листчето и установих, че страховете ми са били основателни. Беатриш Оливейра ми беше дала списък с пет имена. Четвъртото беше на Маркъс Логан.