Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (57)

56.

В понеделник продължих обиколките си в търсене на стоки за ателието. Бяха ми уговорили среща с един шапкар на улица „Прага“, на крачка от офисите на Да Силва отличен претекст, за да прескоча дотам с единственото намерение да го поздравя. И между другото, да видя кой какво върши на негова територия.

Заварих единствено младата и антипатична секретарка; спомних си, че се нарича Беатриш Оливейра.

— Господин Да Силва е извън града. По работа — каза тя, без да дава повече обяснения.

Както и при предишното ми посещение, тя не прояви и най-малкото намерение да любезничи с мен. Но аз си помислих, че това е може би единственият шанс да бъда насаме с нея, и реших да се възползвам. Ако се съдеше по неприветливото и държане и лаконичните отговори, щеше да е изключително трудно да измъкна от нея нещо, което да си струва труда, но нямах кой знае какъв избор, затова реших да опитам.

— Колко жалко. Исках да се консултирам с него за платовете, които ми показа в четвъртък. Още ли са в кабинета му? — попитах. Сърцето ми заби учестено при мисълта, че бих могла да се вмъкна там в отсъствието на Мануел, но тя уби надеждата ми още преди да бе покълнала.

— Не. Отнесоха ги отново в склада.

Умът ми заработи бързо. Първият опит бе пропаднал; е, добре, трябваше да продължа да опитвам.

— Имате ли нещо против да седна за минутка? Цяла сутрин съм на крак, оглеждах шапки, тюрбани и канели; имам нужда да си отдъхна малко.

Не й дадох възможност да ми отговори — преди още да си отвори устата, аз се отпуснах в едно от кожените кресла, сякаш бях грохнала от умора. Запазихме мълчание, по време на което тя продължи да преглежда документ от няколко страници, като от време на време отбелязваше нещо с молив.

— Цигара? — попитах аз след две-три минути. Не бях заклета пушачка, но обикновено носех табакера с цигари в чантата. За да я извадя в моменти като този например.

— Не, благодаря — каза тя, без да ме погледне. Продължи да работи, докато аз палех цигарата си. Оставих я да чете още две минути.

— Предполагам, че вие сте намерили доставчиците, уредили сте срещите и сте приготвили папката с данните, нали?

Най-после вдигна глава за секунда.

— Да, аз.

— Отлична работа. Нямате представа колко ми бе полезна.

Промърмори едно кратко „благодаря“ и отново заби поглед в документа.

— Господин Да Силва явно има много контакти — продължих аз. — Сигурно е чудесно да поддържаш търговски връзки с толкова различни фирми. И най-вече с толкова чужденци. В Испания всичко е много по-скучно.

— Не съм изненадана — измърмори тя.

— Моля?

— Казвам, че не съм изненадана, като се има предвид кой управлява — процеди тя през зъби, привидно все още съсредоточена в работата си.

Радостна тръпка премина през мен — прилежната секретарка се интересуваше от политика. Добре, трябваше да опитам с това.

— Да, разбира се — отвърнах аз, докато гасях бавно цигарата си. — Какво може да се очаква от човек, който смята, че жените трябва да си стоят вкъщи, да готвят и да раждат деца.

— И който пълни затворите и не проявява никакво съчувствие към победените — добави рязко тя.

— Да, нещата май стоят така. — Разговорът напредваше в неочаквана посока, трябваше да действам изключително внимателно, за да спечеля доверието й и да я привлека на моя страна. — Познавате ли Испания, Беатриш?

Явно се изненада, че знам името й. Най-сетне благоволи да остави молива и ме погледна.

— Никога не съм била там, но знам какво става. Имам приятели, които ме държат в течение. Макар че вие едва ли знаете за какво говоря; вие принадлежите към друг свят.

Станах, приближих се и най-безцеремонно седнах накрая на бюрото й. Погледнах я отблизо, за да прозра в същността на жената, облечена в костюм от евтин плат, който сигурно й беше ушит преди години от някоя съседка срещу няколко ескудо. Зад очилата открих умни очи, а в яростната отдаденост, с която вършеше работата си — борчески дух, който ми се стори смътно познат. С Беатриш Оливейра не бяхме толкова различни. Две работещи момичета със сходен произход — бедни и отрудени. Две житейски съдби, които са тръгнали от близки точки, но в определен момент са се раздалечили. Времето бе превърнало нея в старателна служителка; мен — в илюзорна личност. Въпреки това, общото между нас беше може би много по-реално от различията. Аз бях отседнала в луксозен хотел, а тя сигурно живееше в къща с течащ покрив в някой беден квартал, но двете знаехме какво е да се бориш, за да не позволиш бедността да те следва по петите цял живот.

— Познавам много хора, Беатриш, много различни хора — казах тихо аз. — Сега общувам с богатите, защото работата ми го налага и защото някои неочаквани обстоятелства ме поставиха на тяхна страна, но знам какво е да студуваш през зимата, да ядеш фасул ден след ден и да излизаш от къщи преди изгрев, за да спечелиш мизерна надница. И ако случайно те интересува, аз също не харесвам тази Испания, която в момента градят. Сега ще приемеш ли една цигара?

Протегна ръка и мълчаливо взе цигарата. Поднесох й огън със запалката, после и аз запалих.

— Какво е положението в Португалия? — попитах я.

— Лошо — каза тя, след като изпусна дима. — Новата държава на Салазар може да не е толкова репресивна като Испания на Франко, но по отношение на авторитаризма и липсата на свободи не е кой знае колко по-различна.

— Тук поне ще запазите неутралитет във войната — казах аз, като се опитвах да я спечеля. — В Испания нещата не са толкова ясни.

— Салазар поддържа доста странен баланс, сключил е споразумения и с англичаните, и с германците. Британците винаги са били приятели на португалския народ, затова е учудващо, че проявява такава щедрост към германците, като им предоставя разрешения за износ и други привилегии.

— Е, това не е толкова странно, нали? В тези смутни времена нещата са много деликатни. Да си призная, не разбирам много от международна политика, но предполагам, че всичко е въпрос на интереси. — Подхвърлих това между другото, сякаш малко ме интересуваше: беше настъпил моментът да прекрача границата между общото и частното и трябваше да бъда предпазлива. — Същото става и в света на бизнеса, предполагам — добавих. Например онзи ден, докато бях в кабинета на господин Да Силва, вие самата съобщихте за посещението на един германец.

— Да, но това е друг въпрос. — Лицето и изразяваше неодобрение, но явно нямаше намерение да каже нищо повече.

— Онази вечер господин Да Силва ме покани на вечеря в казаното на Ещорил и се учудих колко много хора познава. Поздравяваше както англичани и американци, така и германци, и доста европейци от други страни. Досега не съм виждала човек, който с такава лекота да се разбира с всички.

Тя отново се намръщи недоволно. Въпреки това не каза нищо и аз нямах друг избор, освен да продължа да бъбря, за да поддържам разговора.

— Стана ми жал за евреите, които са били принудени да изоставят бизнеса и домовете си, за да избягат от войната.

— Дожаляло ви е за евреите от казиното в Ещорил? — попита тя с цинична усмивка. — Мен изобщо не ми е жал: живеят така, сякаш са в някаква безкрайна ваканция. На мен ми е жал за нещастниците, които са пристигнали с един жалък картонен куфар и по цял ден се редят на опашка пред консулствата и офисите на корабните компании за виза или за билет до Америка, каквито може би ниша няма да получат. Жал ми е за семействата, които спят скупчени в мръсните пансиони и се хранят в кухните за бедни, за нещастните момичета, които се предлагат по улиците в замяна на шепа ескудо, и за старците, които стоят с часове в кафенетата пред отдавна изпитото кафе, докато някой сервитьор не ги изгони — за всички тях ми е жал. А за онези, които всяка вечер пилеят богатството си в казиното, изобщо не ми е мъчно.

Това, което ми разказваше, беше наистина покъртително, но не можех да си позволя да се разсейвам: бяхме се насочили в правилната посока и аз трябваше да я следвам на всяка цена. Независимо от леките убождания на съвестта.

— Права сте, положението е много по-тежко за тези нещастни хора. Освен това за тях навярно е много болезнено да гледат как германците навсякъде се държат като у дома си.

— Сигурно…

— И най-вече е било ужасно да разберат, че страната, в която са дошли, е толкова благосклонна към Третия райх.

— Да, предполагам…

— И че дори някои португалски предприемачи разширяват бизнеса си чрез изгодни договори с нацистите…

Произнесох последната фраза с глух и дълбок глас, като се приближих към нея и сниших тон. Гледахме се втренчено, без никоя от нас да отклони погледа си.

— Коя сте вие? — попита тя накрая. Беше се дръпнала назад и се бе облегнала на стола, сякаш искаше да се отдалечи от мен. В несигурния й глас се долавяше страх. Очите й обаче не се отделиха от моите нито за секунда.

— Аз съм само една шивачка — прошепнах. — Една обикновена работеща жена като вас, която също не харесва това, което става наоколо.

Забелязах по движението на шията й, че преглъща, и тогава й зададох два въпроса. Бавно. Много бавно.

— Какво прави Да Силва с германците, Беатриш? В какво се е намесил?

Шията й отново се раздвижи, сякаш се опитваше да преглътне топка.

— Не знам нищо — успя да прошепне накрая.

В този миг откъм вратата се разнесе сприхав глас:

— Напомни ми да не стъпвам повече в гостилницата на улица „Сао Жулиао“. Забавиха се цял час, докато ни сервират, а трябва да свърша толкова неща, преди да се върне дон Мануел! А! Извинете, госпожице Агорик, не знаех, че сте тук…

— Вече си тръгвах — казах аз с престорена непринуденост, като взех чантата си. — Дойдох без предупреждение при господин Да Силва, но госпожица Оливейра ме уведоми, че е заминал. Както и да е, ще дойда друг ден.

— Забравихте цигарите си — каза зад мен Беатриш Оливейра.

Гласът й бе все така глух. Когато ми подаде табакерата, аз хванах ръката й и я стиснах силно.

— Помислете си.

Отминах асансьора и слязох по стълбите, като мислено възстановявах сцената. Може би беше безразсъдно от моя страна да се разкривам толкова прибързано, но държането на секретарката ми подсказа, че знае нещо; нещо, което не ми съобщи — по-скоро от недоверие към мен, отколкото от лоялност към шефа си. Профилите на Да Силва и секретарката му не си пасваха и аз бях сигурна, че никога няма да му разкаже за случилото се по време на това странно посещение. Докато той играеше двойната си игра, една агентка с маската на екзотична мароканка душеше около сделките му, а в персонала му се бе промъкнала бунтарка с леви убеждения.

Трябваше на всяка цена да я видя отново насаме. Нямах представа как, къде и кога.