Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (53)

52.

Слязох да закуся рано. Портокалов сок, птича песен, бял хляб с масло, прохладната сянка под тентата, бишкоти и превъзходно кафе. Удължих колкото се може повече престоя си в градината: в сравнение с напрежението, с което започваха дните в Мадрид, това ми се стори самият рай. Когато се върнах в стаята, намерих букет екзотични цветя на писалището. По навик побързах да развържа панделката, която го украсяваше, за да потърся кодирано съобщение. Не намерих нито точки, нито тирета, които да предават инструкции — в замяна на това имаше картичка, написана на ръка.

„Уважаема Арис,

Оставям на Ваше разположение шофьора си Жуау, за да се чувствате по-удобно по време на престоя си.

До четвъртък:

Мануел Да Силва“

Имаше елегантен и решителен почерк. Въпреки доброто впечатление, което предполагах, че съм оставила миналата нощ, посланието не беше ласкателно, нито дори галантно. Любезно, но сдържано и лаконично. По-добре така. За момента.

Жуау се оказа мъж с посивяла коса, сива униформа и буйни мустаци, прехвърлил шейсетте поне десетилетие по-рано. Чакаше ме на входа на хотела, като разговаряше с други доста по-млади свои колеги и пушеше цигара след цигара в очакване на някаква работа.

— Господин Да Силва ме изпраща, за да закарам госпожицата, където пожелае — заяви той, като ме огледа невъзмутимо от главата до петите. Предположих, че не за първи път изпълнява подобно поръчение.

— На пазар в Лисабон, ако обичате. — Всъщност целта ми не бяха магазините, просто трябваше да убия времето, докато чакам Мануел да Силва да се появи отново.

Много скоро си дадох сметка, че Жуау няма почти нищо общо с традиционния дискретен и съсредоточен в работата си шофьор. Веднага след като подкара черното „Бентли“, той спомена нещо за времето, две минути по-късно се оплака от състоянието на пътя; по-късно, доколкото успях да разбера, подхвърли нещо за цените. Това явно желание за разговор ме заставяше да приема едната от две съвършено различни роли: тази на надменна дама, която служителите за по-нисши същества, незаслужаващи и поглед, или ролята на благосклонна и симпатична чужденка, която, макар и да се държи дистанцирано, няма нищо против да бъде очарователна дори с прислугата. Щеше да ми е по-лесно да приема първата роля и да прекарам деня, потънала в собствения си свят, без натрапчивото вмешателство на този стар бъбривец, но се отказах веднага щом спомена, че е работил петдесет и три години за семейство Да Силва. Разбира се, ролята на надменна дама бе по-комфортна, но другата възможност щеше да ми донесе много по-голяма полза. В мой интерес беше да оставя Жуау да говори, колкото и изтощително да се окажеше това: след като познаваше миналото на Да Силва, може би щях да науча нещичко и за настоящето му.

Движехме се по крайбрежната магистрала, покрай морето, което бучеше вдясно от нас, а когато се появиха доковете на Лисабон, аз вече имах ясна представа за търговската дейност на рода. Мануел да Силва беше син на Мануел да Силва и внук на Мануел да Силва — трима мъже от три различни поколения, чието богатство започнало от обикновена пристанищна кръчма. В началото дядото наливал вино зад тезгяха, след това започнал да го продава на едро в бъчви; тогава търговията се прехвърлила и един схлупен и вече изоставен склад, който Жуау ми покача в движение. Синът поел щафетата и разширил предприятието: към виното добавил и други стоки, с които търгувал на едро, скоро започнали първите опити за търговия с колониите. Когато управлението минало в третата брънка от рода, бизнесът вече процъфтявал, но окончателното му утвърждаване настъпило при последния Мануел, с когото се бях запознала. Памук от Кабо Верде, дървесина от Мозамбик, китайска коприна от Макао. Напоследък отново се обърнал към разработването на национални ресурси — пътувал в провинцията, макар че Жуау не успя да ми каже с какво точно търгува там.

Старият Жуау беше всъщност пенсионер — един племенник го бе заместил преди няколко години като личен шофьор на третия Да Силва. Той обаче все още вършеше някои дребни задачи, които шефът му възлагаше от време на време: кратки пътувания, дребни доставки и поръчки. Например да разхожда из Лисабон една модистка в майското утро.

От един магазин в Шиалу купих няколко чифта ръкавици, които беше толкова трудно да се намерят в Мадрид. От друг — дузини копринени чорапи, недостижим блян за испанките в следвоенното време. Малко по-нататък пролетна шапка, ароматизирани сапуни и два чифта сандали; после американска козметика: туш за мигли, червило и нощни кремове, които ухаеха възхитително. Какъв рай в сравнение с оскъдицата в моята нещастна Испания. Всичко беше достъпно, красиво и разнообразно, на една ръка разстояние, стига да извадиш портмонето от чантата. Жуау ме водеше усърдно от място на място, натовари покупките ми, отвори и затвори безброй пъти задната врата, за да се качвам и слизам удобно от колата, препоръча ми да обядвам в един очарователен ресторант и ми показа улици, площади и паметници. И мимоходом ми поднесе това, което най-много желаех: непрекъснато нахвърляше щрихи за Да Силва и семейството му. Някои бяха безинтересни: че бабата била истинския двигател на първоначалния бизнес, че майката умряла млада, че по-голямата сестра била омъжена за очен лекар, а най-малката влязла в манастир на босите кармелитки. Други сведения обаче ми се сториха по насърчителни. Ветеранът шофьор ги изреждаше с наивна непринуденост; само трябваше да го притисна тук-там при всеки невинен коментар: дон Мануел имал много приятели португалци и чужденци, англичани — да, разбира се, също и германци напоследък; да, приемал често познати в дома си, всъщност искал всичко да е готово, ако реши да се появи с гости на обяд или вечеря, понякога в лисабонската си къща в Лапа, понякога в Кинта де Фонте — вилата извън града.

През този ден имах възможност да се запозная и с обитателите на Лисабон: хора с всякакво положение, мъже с тъмни костюми и елегантни дами, новобогаташи, току-що пристигнали от провинцията, за да си купят златни часовници и да си поставят зъбни протези, жени, облечени в черно от главата до петите, германци със заплашителен вид, евреи бежанци, които вървяха с наведена глава или се редяха на опашка, за да си купят билет, който щеше да ги отведе към спасението, чужденци с различни акценти, избягали от войната и опустошителните й последици. Предположих, че сред тях се намира и Розалинда. По моя молба, все едно че ставаше дума за обикновен каприз Жуау ми показа красивия булевард „Либертаде“ с настилката му от бели и черни павета и дървета, високи колкото сградите, покрай които се издигаха. Там живееше тя, на номер сто и четиринайсет — този беше адресът, написан на писмата, които Бейгбедер донесе в дома ми в онази може би най-горчива нощ в живота му. Потърсих номера и го открих върху голяма врата от масивно дърво, разположена в центъра на внушителна, облицована с плочки фасада. „Колко жалко“, казах си аз, изпълнена с тъга.

Следобед продължихме да обикаляме из града, но към пет часа имах чувството, че ще припадна. Денят беше горещ и изтощителен, а главата ми направо бе гръмнала от неизчерпаемата словоохотливост на Жуау.

— Последна спирка, ето тук — предложи той, когато му казах, че е време да се връщаме. Спря колата пред едно кафене с модернистичен вход на улица „Гарет“. „А Бразилейра“. — Никой не може си тръгне от Лисабон, преди да е изпил чаша хубаво кафе — добави той.

— Но, Жуау, много е късно… — възразих аз с плачлив глас.

— Само пет минути. Влезте и си поръчайте едно, ще видите, че няма да съжалявате.

Съгласих се неохотно: не исках да обиждам този неочакван информатор, който в някой момент би могъл отново да ми е полезен. Въпреки претрупаната украса и многобройните посетители, заведението беше прохладно и приятно. Барплотът вдясно, масите вляво; отсреща часовник, позлатени гипсови орнаменти на тавана и големи картини на стените. Поднесоха ми малка бяла порцеланова чаша. Опитах предпазливо кафето. Черно, силно, превъзходно кафе. Жуау беше прав: можеше да съживи и мъртвец. Докато чаках, да изстине, направих преглед на деня. Отделих няколко сведения за Да Силва, прецених ги и мислено ги класифицирах. Когато в чашата остана само утайката, оставих до нея една банкнота и станах.

Срещата беше толкова неочаквана, толкова внезапна и шокираща, че не успях да реагирам. В момента, в който се готвех да изляза, влязоха трима мъже, които разговаряха помежду си: три шапки, три вратовръзки, три лица, които говореха на английски. Две от тях непознати, третото — не. Бяха минали повече от три години, откакто се разделихме. През това време Маркъс Логан почти не се бе променил.

Видях го, преди той да ме види. Когато ме забеляза, аз вече панически гледах към вратата.

— Сира… — прошепна той.

Отдавна никой не ме бе наричал така. Стомахът ми се сви и за малко да повърна кафето върху мраморния под. Пред мен, на по-малко от два метра, току-що произнесъл последния звук на името ми, със застинала изненада на лицето, стоеше мъжът, с когото споделих страхове и радости, мъжът, с когото се смях, разговарях, изличах, танцувах и плаках, който ми бе върнал майка ми и в когото не си позволих да се влюбя, въпреки че в продължение на няколко напрегнати седмици ни свързваше нещо много по-силно от обикновеното приятелство. Внезапно миналото се спусна като завеса между нас — Тетуан, Розалинда, Бейгбедер, хотел „Насионал“, старото ми ателие, бурните дни и безкрайните нощи; това, което е могло да бъде във време, вече безвъзвратно отминало. Искаше ми се да го прегърна, да кажа: да, Маркъс, аз съм. Искаше ми се да го помоля отново: изведи ме от тук; да се затичаме двамата, хванати за ръце, както направихме някога сред сенките на една градина в Африка, да се върна в Мароко, да забравя, че съществува нещо, наречено Секретна разузнавателна служба, че ми предстои опасна задача и че трябва да се върна в тъжния и сив Мадрид. Не направих нито от това, защото разумът ми нададе тревожен сигнал, по-могъщ от волята ми, който ме предупреди, че единственият изход е да се престоря, че не го познавам. И аз му се подчиних.

Не реагирах при произнасянето на името ми, нито благоволих да го погледна. Сякаш бях глуха и сляпа, сякаш този мъж не бе означавал нищо в живота ми, сякаш сълзите ми не бяха намокрили реверите му, докато го молех да не си тръгва. Сякаш дълбокото чувство, което се бе появило между нас, се беше разтворило в паметта ми. Просто го отминах, вперила поглед в изхода, и се устремих хладнокръвно и решително натам.

Жуау беше отворил задната врата на колата и ме чакаше. За щастие вниманието му бе насочено към някаква улична свада на отсрещния тротоар, която включваше едно куче, един велосипед и неколцина продавачи, които ядосано спореха. Забеляза присъствието ми едва когато го извиках.

— Да тръгваме бързо, Жуау, капнала съм — прошепнах аз, докато се настанявах в колата.

Затвори вратата веднага щом се качих. Миг след това седна зад волана и запали мотора. Попита ме дали съм харесала последната му препоръка. Не отговорих. Цялото ми внимание беше съсредоточено в това да гледам напред и да не се обръщам. Когато обаче „Бентли“-то потегли по павираната улица, някаква ирационална сила надви съпротивата ми и ме накара да направя това, което не трябваше: да се обърна и да го погледна.

Маркъс беше излязъл и стоеше неподвижно на входа, все още с шапка на главата, като наблюдаваше съсредоточено как си тръгвам, пъхнал ръце в джобовете на панталона. Може би се питаше дали жената, която току-що бе видял, е същата жена, която един ден можеше да обикне, или беше нейният призрак.