Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (46)

45.

— Арис, скъпа, искам да ти представя бъдещия си свекър Гонсало Алварадо. Гори от желание да поговори с теб за пътуванията си в Танжер и за приятелите, които е оставил там, може би познаваш някои от тях.

Пред мен наистина стоеше Гонсало Алварадо, моят баща. Облечен с фрак и с чаша уиски в ръка. В първата минута, в която погледите ни се срещнаха, разбрах, че много добре знае коя съм. Във втората осъзнах, че идеята да бъда поканена на това празненство е била негова. Когато ме поздрави, като пое ръката ми и леко я докосна с устни, никой в салона не би могъл дори да предположи за миг, че петте пръста, които държи, принадлежат на собствената му дъщеря. Бяхме се видели само веднъж в живота в продължение два часа, но както казват, кръвта навярно бе проговорила в него. А може би проницателността и добрата памет бяха причината, а не толкова бащинският инстинкт.

Беше отслабнал, а косата му още по-бяла, но имаше все така внушителна осанка. Оркестърът засвири „Тези зелени очи“ и ме покани да танцуваме.

— Толкова се радвам да те видя отново — каза ми. Стори ми се, че тонът му бе искрен.

— Аз също — излъгах. В действителност не знаех дали се радвам — все още бях твърде объркана от неочакваната среща, за да мога да я преценя хладнокръвно.

— Значи сега имаш друго име, друга фамилия и се предполага, че си мароканка. Сигурно няма да ми кажеш на какво се дължат тези промени.

— Не, не смятам да го правя. Освен това не вярвам, че ви интересуват толкова, много са лични.

— Говори ми на „ти“, моля те.

— Както кажеш. Може би искаш да те наричам и татко? — попитах с лека ирония.

— Не, благодаря. Гонсало е достатъчно.

— Добре. Как си, Гонсало? Мислех, че са те убили по време на войната.

— Както виждаш, оцелях. Това е дълга, твърде зловеща история за една новогодишна нощ. Как е майка ти?

— Добре. Сега живее в Мароко, имаме ателие в Тетуан.

— Значи все пак сте ме послушали и сте напуснали Испания навреме?

— Нещо такова. Нашата история също е дълга.

— Може би ще ми я разкажеш някой ден. Нека се видим, за да си поговорим. Позволи ми да те поканя на обяд — предложи той.

— Едва ли ще мога. Излизам рядко, имам много работа. Тук съм по настояване на моите клиентки. Колко съм наивна — в началото помислих, че настойчивостта им е напълно безкористна. Сега виждам, че зад любезната и невинна покана към модистката на сезона, има нещо повече. Ти си подхвърлил тази идея, нали?

Не каза нито „да“, нито „не“, но утвърдителният отговор се полюшваше във въздуха между акордите на болерото.

— Марита, годеницата на сина ми, е добро момиче мила и възторжена, каквито са малко жени, макар и да не е много умна. Във всеки случай, я ценя много, защото само тя успя да вкара в правия път разхайтения ти брат Карлос и ще го отведе пред олтара след два месеца.

Двамата отправихме поглед към клиентката ми, която си шепнеше в момента със сестра си Тете. И двете, издокарани в тоалети, ушити „При Арис“, не откъсваха очи от нас. Аз разтегнах устните си в престорена усмивка и си дадох обещание да не вярвам повече на клиентки, които омайват с песните си на сирени самотните души в толкова тъжна нощ като края на една година.

Гонсало, баща ми, продължи:

— Видях те три пъти през есента. Първия път излезе от едно такси и влезе в „Ембаси“; аз разхождах кучето си на петдесет метра от входа, но ти не ме забеляза.

— Не, наистина не съм те забелязала. Обикновено бързам.

— Стори ми се, че си ти, но те видях само за секунди и помислих, че съм се припознал. Вторият път беше една съботна сутрин в музея „Прадо“, обичам да се разхождам там от време на време. Последвах те отдалече, докато ти обикаляше из залите; все още не бях сигурен, че си ти. После се отправи към гардероба, взе от там една папка и седна да рисуваш пред портрета на Изабел Португалска на Тициан. Аз застанах в другия край на същата зала и те наблюдавах, докато ти започна да прибираш нещата си. Тогава си тръгнах, убеден, че не съм сбъркал. Беше ти, но променена: по-зряла, по-решителна и елегантна, нямаше почти нищо общо с уплашеното зайче, каквото беше в навечерието на войната, когато те видях за пръв път. Но без съмнение бе собствената ми дъщеря.

Не исках да оставям никаква пролука за меланхолията, затова веднага попитах:

— А третия?

— Преди две седмици. Ти вървеше по „Веласкес“, ние с Марита пътувахме с кола; Карлос беше зает и я изпращах у дома й след един обяд в къщата на наши приятели. Двамата те видяхме едновременни тогава тя, за моя голяма изненада, те посочи и каза, че си новата й шивачка, че идваш от Мароко и се казваш Арис някоя си.

— Агорик. Всъщност си е моята фамилия, но отзад напред. Кирога, Агорик.

— Звучи приятно. Искате ли да пийнем нещо, госпожице Агорик? — попита той шеговито.

Проправихме си път, взехме две чаши с шампанско от сребърен поднос, който един сервитьор ни предложи, и се уединихме в единия край на салона, докато оркестърът подемаше румба и дансингът отново се пълнеше с двойки.

— Предполагам, че не искаш да разкрия на Марита истинското ти име и връзката ми с теб — продължи той, след като се отдалечихме от шума и глъчката. — Както ти казах, тя е добро момиче, но обожава клюките и дискретността не е силната й страна.

— Ще ти бъда благодарна, ако не казваш нищо на никого. Все пак искам да знаеш, че новото ми име е официално, а мароканският ми паспорт — истински.

— Навярно има сериозна причина, за да го промениш.

— Естествено. Така изглеждам екзотична в очите на клиентките си и в същото време избягвам риска да бъда преследвана от полицията заради жалбата, която синът ти е подал срещу мен.

— Карлос е подал жалба срещу теб? — Ръката с чашата застина, преди да я поднесе към устните си, изненадата му изглеждаше неподправена.

— Не Карлос, другият ти син — Енрике. В навечерието на войната. Обвинява ме, че съм откраднала парите и бижутата, които ти ми даде.

Усмихна се горчиво, със стиснати устни.

— Убиха Енрике три дни след началото на въстанието. Седмица преди това се бяхме скарали ужасно. Беше прекалено политизиран, предусещаше, че предстои да се случи нещо сериозно, и настоя да изнесем от Испания всички пари, които имахме в брой, бижутата и ценностите. Наложи се да му кажа, че съм ти дал твоята част от наследството; всъщност можех да премълча, но предпочетох да не го правя. Разказах му за връзката ми с Долорес и за теб.

— И го е приел зле — предположих аз.

— Изпадна в ярост и ми наговори какви ли не грубости. После извика Серванда, старата прислужница — предполагам, че си я спомняш. Разпита я за вас. Тя му каза, че си излязла тичешком, като си носела един пакет в ръката, и той навярно си е измислил тази глупава версия за обира. След скарването ни излезе, като затръшна с такава сила вратата, че стените на цялата сграда се разтресоха. Видях го единайсет дни по-късно в склада на Градския стадион. Прострелян в главата.

— Съжалявам.

Сви рамене с жест на примирение. В очите му тлееше огромна мъка.

— Беше буен и безразсъден, но ми беше син. Напоследък отношенията ни бяха обтегнати и бурни; той членуваше във Фалангата, аз не я харесвах. Но онази Фаланга е истинска благодат в сравнение с днешната. Поне имаха някакви романтични идеали и доста утопични, но донякъде разумни принципи. Членовете й бяха банда разглезени мечтатели, в по-голямата си част безделници, но за щастие нямаха почти нищо общо с днешните кариеристи, които крещят „С лице към слънцето“ с изпружена ръка и с изпъкнали шийни вени, призовавайки Отсъстващия^[1], сякаш е свещена фигура, макар че преди началото на войната дори не са чували за Хосе Антонио. Те са само една шайка арогантни и гротескни типове…

Внезапно се върна към реалността на искрящите полилеи, звука на маракасите и тромпетите и движението на телата в ритъма на „Продавачът на фъстъци“. Върна се към реалността и към мен, докосна ръката ми, помилва ме нежно.

— Извинявай, понякога се горещя прекалено. Отегчавам те, сега не е моментът да говорим за тези неща. Искаш ли да танцуваш?

— Не, не искам, благодаря. Предпочитам да говоря с теб.

Един сервитьор се приближи, оставихме празните чаши и взехме пълни.

— Говорехме за това, че Енрике е подал жалба срещу теб… — каза той.

Не го оставих да продължи; исках преди това да изясня нещо, което ми се въртеше в главата още от началото на срещата ни.

— Преди да ти разкажа, изясни ми нещо. Къде е жена ти?

— Овдовях. Преди войната, малко след като се видях с теб и майка ти, през пролетта на трийсет и шеста. Мария-Луиса беше в Южна Франция със сестрите си. Една от тях имаше „Испано Суиза“ и шофьор, който обичаше прекалено нощния живот. Една сутрин ги взел, за да ги закара до черквата. Вероятно не е спал цяла нощ, проявил е непростимо невнимание и е излязъл от пътя. Две от сестрите загинаха Мария-Луиса и Консепсион. Шофьорът изгуби единия си крак, а третата сестра — Соледад, се отърва невредима. Каква ирония на съдбата, тя беше най-възрастната от всички.

— Съжалявам много.

— Понякога си мисля, че може би е било за нейно добро. Беше много страхлива, имаше изключително боязлив характер. Най-малкият домашен инцидент я изваждаше от релси. Мисля, че нямаше да понесе войната — нито в Испания, нито в чужбина. И разбира се, никога нямаше да приеме смъртта на Енрике. Така че може би провидението й е направило услуга, като я прибра преждевременно. А сега разказвай; говорехме за обвинението срещу теб. Знаеш ли, нещо повече, имаш ли представа как стои въпросът днес?

— Не. През септември, преди да дойда в Мадрид, полицейският комисар в Тетуан се опита да провери.

— За да те обвини?

— Не, за да ми помогне. Комисар Васкес не ми е точно приятел, но винаги се е държал добре с мен. Имаш дъщеря, която се е замесила в неприятности, знаеш ли?

По тона на гласа ми явно разбра, че говоря сериозно.

— Ще ми разкажеш ли за тях? Ще се радвам, ако мога да ти помогна.

— В момента не се налага, засега нещата са горе-долу наред, но благодаря за предложението. Всъщност може би си прав — би трябвало да се видим друг ден и да поговорим на спокойствие. Проблемите ми донякъде засягат и теб.

— Кажи ми поне нещо.

— Бижутата на майка ти вече не са у мен.

— Наложило се е да ги продадеш?

— Откраднаха ми ги.

— А парите?

— Също.

— Всичко?

— До последната песета.

— Къде?

— В един хотел в Танжер.

— Кой?

— Един негодник.

— Познаваше ли го?

— Да. А сега, ако нямаш нищо против, да сменим темата. Друг ден ще ти разкажа подробностите на спокойствие.

Наближаваше полунощ и из салона се мяркаха все повече фракове, все повече парадни униформи, все повече вечерни рокли и обсипани с бижута деколтета. Испанците преобладаваха, но имаше и значителен брой чужденци. Германци, англичани, американци италианци, японци: букет от представители на воюващите страни, разпръснат сред уважавани и заможни местни граждани, откъснали се за няколко часа от безумното разпокъсване на Европа и от мизерията на един съсипан народ, който се готвеше да се раздели с една от най-кошмарните години в историята си. Навсякъде се носеха смехове, а двойките продължаваха да се движат в заразителния ритъм на конга и гуарача, които оркестърът от чернокожи музиканти изпълняваше неуморно. Облечените в ливреи лакеи, които ни бяха посрещнали в шпалир на стълбището, започнаха да раздават кошнички с гроздови зърна и приканиха гостите да се отправят към терасата, за да ги изядат едновременно с ударите на часовника на близкия площад „Пуерта дел Сол“. Баща ми предложи ръката си и аз я приех: макар че бяхме дошли поотделно, ние мълчаливо се бяхме споразумели да посрещнем Новата година заедно. На терасата се присъединихме към неколцина приятели, сина му и вероломните ми клиентки. Запозна ме с Карлос, моя полубрат, който приличаше на него и никак на мен. За нищо на света не би могъл да предположи, че пред него стои шивачката натрапница, която има същата кръв като неговата; шивачката, която брат му бе обвинил, че е отмъкнала доста голямо парче от наследството.

На терасата беше студено, но това, изглежда, не тревожеше никого. Бяха дошли още гости и сервитьорите едва смогваха да обслужат всички, докато разливаха шампанско от бутилки, увити в големи бели салфетки. Оживените разговори, смеховете и звънтенето на чашите сякаш застиваха във въздуха и почти докосваха черното като въглен зимно небе. От улицата, подобно на дрезгав вой, се надигаше глъчта на струпаната тълпа клетници — онези, чиято неблагодарна съдба ги бе обрекла да стоят на плочите и да празнуват с литър евтино вино или бутилка режеща гърлото мастика.

Разнесоха се ударите на часовника, първо прозвучаха четирите кратки^[2], а после дългите. Започнах съсредоточено да ям зърната: бам, едно, бам, второ, бам, трето, бам, четвърто. При петия удар усетих как Гонсало ме прегръща през рамо и ме привлича към себе си: при шестия, очите ми се напълниха със сълзи. Изгълтах седмото, осмото и деветото зърно със затворени очи, като се опитвах да сдържа сълзите си. На десетия успях, на единайсетия се съвзех и когато последният удар прозвуча, аз се обърнах и прегърнах баща си за втори път в моя живот.