Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (39)

38.

Влязох в хотел „Палас“ по обяд в средата на септември с уверената стъпка на човек, който бе прекарал половината от живота си из фоайетата на най-скъпите хотели на планетата. Бях с тъмночервен костюм от фин вълнен плат и с току-що подстригана над раменете коса. Върху нея — изискана филцова шапка с пера, излязла от ателието на мадам Боасне в Танжер — истинска piece-de-resistance^[1], както според нея елегантните дами в окупирана Франция наричали тези шапки. Тоалетът ми се допълваше от обувки от крокодилска кожа, високи като кокили, купени от най-добрия магазин на булевард „Пастьор“. В ръцете си държах чанта в тон с обувките и чифт изящни кожени ръкавици в перленосив цвят. Две-три глави се обърнаха след мен. Останах невъзмутима.

Зад мен пиколото носеше чанта, два куфара от „Гояр“ и две кутии с шапки. Останалият багаж, принадлежностите и товарите с платове щяха да пристигнат по суша на следващия ден, след като прекосят протока без проблеми — не би следвало да има проблеми, след като митническите разрешителни бяха подписани и подпечатани с официалните печати на испанското Министерство на външните работи. Аз, от своя страна, пристигнах със самолет — това беше моят пръв полет в живота ми. От летището Сания Рамел в Танжер до Таблада в Севиля; от Таблада до Барахас. Напуснах Тетуан с испанските си документи на името на Сира Кирога, но някой се погрижи да не фигурирам в списъка на пътниците под това име. По време на полета с ножичките от пътническия ми шивашки несесер нарязах стария паспорт на тънки лентички, които скрих в една кърпичка — в крайна сметка това бе документ, издаден от републиката, едва ли щеше да ми свърши работа в Нова Испания. Приземих се в Мадрид с нов-новеничък марокански паспорт. До снимката — адрес в Танжер и новото ми име: Арис Агорик. Странно? Не толкова. Това бе моето име и фамилия, само че в обратен ред. Не беше арабско име, но звучеше екзотично и нямаше да буди подозрения я Мадрид, където малцина знаеха как се казват хората в земята на маврите, в земята африканска, както се пееше в едно пасо добле.

В дните преди да замина, изпълних прилежно всички инструкции, съдържащи се в дългото писмо на Розалинда. Свързах се с посочените лица, за да получа новата си самоличност. Избрах най-добрите платове от посочените магазини и поръчах да ги отнесат заедно със сметките на един местен адрес, без да знам каквото и да било за получателя. Отидох отново в бара на Дийн и поръчах „Блъди Мери“. Ако решението ми бе отрицателно, трябваше да поискам обикновена лимонада. Барманът ме обслужи с невъзмутим жест. Сякаш между другото спомена някои банални неща: че предната нощ бурята е разкъсала една тента, че кораб с името „Джейсън“ под американски флаг ще пристигне следващия петък в десет сутринта натоварен с английска стока. От този безинтересен коментар получих сведенията, които ми трябваха. В същия петък в посочения час бях пред Американската легация в Танжер — прекрасен дворец в мавритански стил, разположен в сърцето на медината. Съобщих на войника, който охраняваше входа, намерението си да се видя с господин Джейсън. Тогава той се обади по вътрешния телефони и съобщи на английски, че гостът е пристигнал. Получи заповеди и затвори телефона. Покани ме да вляза в двор в арабски стил с варосани арки околовръст. Там ме посрещна един служител, който почти без думи и с бърза крачка ме поведе по лабиринт от коридори, стълби и галерии до една бяла тераса в най-високата част на сградата.

— Мистър Джейсън — каза лаконично той, като посочи един мъж в дъното на терасата. И веднага изчезна, трополейки надолу по стълбите.

Имаше невероятно буйни вежди и името му не беше Джейсън, а Хилгарт. Алън Хилгарт, морски аташе към британското посолство в Мадрид и координатор на британското разузнаване в Испания. Широко лице, открито чело и тъмна коса с път по средата, сресана назад с брилянтин. Приближи се към мен с уверена походка. Беше облечен със сив костюм от фин вълнен плат, чието качество си личеше отдалече. В лявата си ръка държеше черно кожено куфарче. Представи се, стисна ръката ми и ме покани да се възхитя на гледката. Наистина впечатляваща. Пристанището, заливът, целият проток и ивицата земя в дъното.

— Испания — обяви той, сочейки към хоризонта. — Толкова близо и толкова далече. Ще седнем ли?

Посочи една пейка от ковано желязо, където след минута се настанихме. От джоба на сакото си извади метална кутия с цигари „Крейвън Ей“. Взех една и двамата запушихме, зареяли поглед в морето. Беше тихо, чуваха се само гласове, които разговаряха на арабски, прекъсвани от пронизителните крясъци на чайките, кръжащи над плажа.

— В Мадрид почти всичко е готово, вече очакват пристигането ви — проговори най-после той.

Испанският му беше отличен. Не отговорих. Нямах какво да му кажа, исках само да чуя инструкциите му.

— Наехме апартамент на улица „Нунес де Балбоа“, знаете ли къде е?

— Да. Работих наблизо известно време.

— Госпожа Фокс пое грижата да го мебелира и да го подготви. Чрез трети лица, естествено.

— Разбирам.

— Знам, че вече ви е осведомила, но мисля, че е уместно да ви го припомня. Полковник Бейгбедер и госпожа Фокс са в изключително деликатно положение. Очаква се отстраняването на полковника от министерския пост в съвсем близко бъдеще. Това ще е огромна загуба за нашето правителство. Господин Серано Сунер, министър на вътрешните работи, току-що замина за Берлин; предвидени са срещи първо с Фон Рибентроп, който заема същия пост като Бейгбедер, а после и с Хитлер. Фактът, че министърът на външните работи на Испания не участва в тази мисия и остава в Мадрид, е показателен за несигурното му положение. Междувременно както полковникът, така и госпожа Фокс ми сътрудничат, като ни предоставят интересни контакти. Всичко, естествено, се върши тайно. Двамата са следени отблизо от агенти, принадлежащи към някои не твърде приятелски настроени организации, ако ми позволите евфемизма.

— Гестапо и Фалангата — уточних аз, спомняйки си думите на Розалинда.

— Виждам, че сте осведомена. Така е наистина. Не искаме същото да се случи с вас, макар да не гарантирам, че можем да го избегнем. Но не би трябвало да се плашите преждевременно. В Мадрид всички следят всички: всеки е заподозрян в нещо и никой не вярва на никого, но за наш късмет им липсва търпение. Както изглежда, всички бързат, така че ако не установят нещо интересно в близките няколко дни, забравят обекта и минават на следващия. Въпреки това, ако се почувствате следена, уведомете ни и ние ще се опитаме да разберем за кого става дума. И най-вече, запазете спокойствие. Дръжте се естествено, не се опитвайте да им се изплъзнете и не си изпускайте нервите, разбирате ли?

— Мисля, че да — казах аз, но не звучах твърде убедително.

— Госпожа Фокс — каза той, сменяйки темата е подготвила почвата за пристигането ви. Мисля, че вече е осигурила няколко потенциални клиентки. Есента реално вече настъпи, затова е препоръчително да се устроите в Мадрид възможно най-скоро. Кога смятате, че ще можете да го направите?

— Когато кажете.

— Благодаря ви за готовността. Позволихме си да ви резервираме самолетен билет за следващия вторник, какво ще кажете?

Поставих дискретно ръцете си върху колената — боях се да не започнат да треперят.

— Ще съм готова.

— Чудесно. Разбрах, че госпожа Фокс ви е уведомила отчасти за целта на мисията ви.

— В общи линии.

— Добре, сега ще ви обясня всичко в подробности. Това, което ще искаме от вас, е да ни предавате периодично сведения за някои от германките и испанките, които се надяваме скоро да станат ваши клиентки. Както ви е уведомила госпожа Фокс, недостигът на платове е сериозен проблем за испанските модистки и от първа ръка знаем, че има доста дами в Мадрид, които дават мило и драго, за да намерят някой, който да им предоставя както шивашки услуги, така и платове. И тъкмо това е начинът, по който вие ще влезете в играта. Ако предвижданията ни са верни, вашето сътрудничество ще бъде много ценно за нас, тъй като в момента не поддържаме никакви контакти с германците, а връзките ни с испанската власти почти символични. Като се изключи полковник Бейгбедер, разбира се, но се опасявам, че ситуацията скоро ще се промени. От вас искаме да получаваме информация основно за действията на нацистката колония в Мадрид и за някои испанци, свързани с тях. Индивидуалното следене на всеки от тях надхвърля възможностите ни. Затова решихме, че може би чрез съпругите и приятелките им ще можем да получим някаква представа за контактите, връзките и дейностите им. Всичко дотук ясно ли ви е?

— Да.

— За нас е важно да научаваме предварително за светските ангажименти на германската общност в Мадрид: какви събития организират, с кои испанци и сънародници общуват, къде се срещат и с каква периодичност. Стратегическата им дейност се осъществя до голяма степен чрез частни светски събития, а не в кабинетите, ето защо смятаме да внедрим сред тях наши доверени хора. На тези събития нацистите обикновено ходят, придружени от съпругите или приятелките си, които се предполага, че трябва да бъдат подходящо облечени. Ето защо се надяваме, че ще можете да получавате предварителна информация за случаите, в които ще носят вашите творения. Смятате ли, че ще е възможно?

— Да, нормално е клиентките да обсъждат това. Въпросът е там, че немският ми е твърде ограничен.

— Вече сме помислили за това. Както вероятно знаете, полковник Бейгбедер е бил в продължение на няколко години военен аташе в Берлин. По онова време готвачи в посолството били двама испанци, мъж и жена, които живеели в града с двете си дъщери. Полковникът, изглежда, се е отнасял много добре с тях, помогнал им в някои затруднения, погрижил се за образованието на момичетата, седна дума, поддържали са близки отношения, които били прекъснати след назначението му в Мароко. Когато научили, че бившият военен аташе е назначен за министър, старите му познайници, които се били завърнали в Испания преди няколко години, се свързали с него и го помолили отново за помощ. Майката умряла преди войната, а бащата страдал от хронична астма и почти не излизал от дома си. Не е член на политическа партия, което е добре дошло за нас. Бащата помолил Бейгбедер да намери работа на дъщерите му и ние ще му я предложим, ако вие ни дадете съгласието си. Момичетата са на седемнайсет и деветнайсет години, разбират и говорят свободно немски. Не ги познавам лично, но госпожа Фокс се срещна с двете госпожици преди няколко дни и е очарована от тях. Помоли да ви кажа, че ако те са при вас, няма да чувствате липсата на Жамила. Не знам коя е Жамила, но се надявам, че разбирате за какво става дума.

Усмихнах се за пръв път от началото на разговора.

— Съгласна съм. Щом госпожа Фокс ги одобрява, и на мен ще ми допаднат. Умеят ли да шият?

— Мисля, че не, но ще ви помагат в домакинската работа. По-късно може да ги научите на елементарни шивашки умения. Във всеки случай, трябва да ви е ясно, че тези момичета не бива да подозират за тайните ви занимания. Ваша грижа е да ги накарате да ви помагат, без да издавате естеството на интереса си в случаите, когато трябва да ви преведат нещо, което не сте разбрали. Още една цигара?

Отново извади кутията с „Крейвън Ей“ и аз пак посегнах да взема цигара.

— Ще се справя, не се безпокойте — рекох, след като издишах бавно дима.

— Тогава да продължим. Както вече ви казах, бихме желали да ни държите в течение на светския живот на нацистите в Мадрид. Но освен това ни интересуват и контактите им с Германия: дали пътуват до страната си и с каква цел; дали имат гости, кои са посетителите, как смятат да ги приемат… С една дума, всякаква допълнителна информация, която би представлявала интерес за нас.

— И какво трябва да правя с тази информация, ако успея да се сдобия с нея?

— Мислихме много за начина, по който да ни предавате сведенията, и смятаме, че намерихме подходящ, поне на първо време. Може би това не е окончателният вариант, но според нас си струва да пробваме. УСО използва различни системи на кодиране с различни нива на сигурност. Въпреки това, рано или късно, германците накрая ги разбиват всичките. Много често се използват кодове, основани върху литературни творби, най-вече стихотворения на Йейтс, Милтън, Байрон, Тенисън. Е, ние ще се опитаме да направих нещо различно. Нещо много по-просто и едновременно с това по-подходящо във вашия случай. Знаете ли какво е морзова азбука?

— Която се използва при телеграмите?

— Именно. Това е код за предаване на букви и числа чрез сигнали с интервал между тях; обикновено сигналите са звукови. Те обаче имат много просто графично изображение — система от точки и тирета. Вижте.

Извади от куфарчето си плик и измъкна от там нещо подобно на картонен шаблон. Буквите на азбуката и числата от нула до девет бяха разпределени в две колони. До всяка буква и число имаше съответна комбинация от точки и тирета.

— Представете си, че искате да напишете някоя дума. Например „Танжер“. Направете го на глас.

Погледнах таблицата и изрекох кодираното име.

— Тире. Точка тире. Тире точка. Точка, точка, точка тире. Точка. Точка тире точка.

— Отлично. Сега го визуализирайте. Запишете го на хартия. Заповядайте, използвайте това — каза той, като извади сребърен автоматичен молив от вътрешния джоб на сакото си. — Тук, върху той плик.

Написах шестте букви, като следвах отново таблицата.

— Чудесно. Сега го погледнете внимателно. Напомня ли ви нещо? Струва ли ви се познато?

Вгледах се в резултата. Усмихнах се. Разбира се, че ми се струваше познато. Как няма да ми се струва познато нещо, което вършех, откак се помня?

— Прилича на шев — казах тихо аз.

— Именно — потвърди той. — Точно дотук исках да стигнем. Вижте, намерението ни е информацията, която предавате, да е кодирана чрез тази система. Разбира се, трябва да усъвършенствате способността си да синтезирате информацията и да изразите това, което искате да ни кажете, с възможно най-малък брой думи, в противен случай съобщенията ще бъдат безкрайно дълги. И искам да го замаскирате така, че резултатът да прилича на кройка, скица или нещо подобно — всичко, което може да се свърже с една шивачка, без да буди и най-малкото подозрение. Не е нужно да бъде нещо реално, за да изглежда такова, разбирате ли ме?

— Мисля, че да.

— Добре, да направим един опит.

Извади от куфарчето папка, пълна с листове бяла хартия. Взе един, затвори папката и постави листа върху нея.

— Да приемем, че съобщението гласи: „Вечеря в дома на баронеса Петрино на 5 февруари в осем часа. Ще присъстват графиня Сиано и нейният съпруг“. Не се тревожете, после ще ви обясня кои са тези хора. Първото, което трябва да направите, е да махнете всичко второстепенно: пълни членове, предлози и тъй нататък. По този начин ще съкратим значително съобщението. Вижте: „Вечеря баронеса Петрино 5 февруари осем вечерта. Гости графиня Сиано и съпруг“. От деветнайсет думи стигнахме до дванайсет, спестихме доста. А сега, след като изчистихме излишните думи, да минем към обръщането на реда. Вместо да пишем кода отляво надясно, както е общоприето, ще го направим отдясно наляво. И ще започвате винаги от десния долен ъгъл във възходяща линия. Представете си часовник, който сочи четири и двайсет; представете си после, че стрелката за минутите започва да се връща. Схващате ли?

— Да. Оставете ме да опитам, моля ви.

Подаде ми папката и аз я поставих на скута си. Взех молива и нарисувах една привидно аморфна форма, която заемаше по-голямата част от листа. Извита от едната страна, права в краищата. Невъзможно бе да се разпознае от неопитно око.

— Какво е това?

— Почакайте — казах аз, без да вдигам глава.

Довърших фигурата, после забих графита в десния долен край и започнах да транскрибирам буквите успоредно на контура със съответните знаци от морзовата азбука, като заменях точките с къси тирета. Дълго тире, късо тире, отново дълго тире, сега две къси. Когато приключих, целият вътрешен периметър на силуета беше опасан от нещо, което приличаше на обикновен шев.

— Готово ли е? — попита ме.

— Още не. — От малкия шивашки несесер, който винаги носех в чантата си, извадих ножица и изрязах фигурата, като оставих около нея ивица, широка един сантиметър. — Казахте, че искате да е нещо, обичайно за шивачка, нали? — попитах, като му я подадох. — Ето заповядайте — това е кройка на буфан ръкав. Със съобщението в нея.

Плътно стиснатите му устни се отпуснаха в лека усмивка.

— Фантастично — прошепна той.

— Мога да приготвя кройки на различни части на дреха. Ръкави, предници, яки, талии, маншети, всичко; зависи от дължината. Мога да направя толкова кройки, колкото съобщения трябва да ви предам.

— Фантастично, фантастично — повтори той със същия тон, като все още държеше изрезката в ръка.

— А сега трябва да ми кажете как ще ви ги предавам.

Остана още няколко секунди загледан в произведението ми с леко учудване. Накрая го прибра в куфарчето си.

— Добре, да продължим. Предлагаме ви да предавате информацията два пъти седмично; най-добре рано следобед в сряда и в събота сутринта. Решихме предаването да се извършва на две различни места, и двете публични. И в никакъв случай не трябва да се установява контакт между вас и този, който ще я прибира.

— Няма ли да сте вие?

— Не. Не и в случаите, когато бих могъл да го избегна. И в никакъв случай на мястото, определено за предаване на информацията в сряда. Би било доста трудно за мен — говоря за салона за красота на Роса Савала, до хотел „Палас“. Това е най-добрият салон в Мадрид, най-реномираният според изисканите чужденки и испанки. Трябва да станете негова редовна клиентка и да го посещавате често. Всъщност желателно е да си създадете навици, така че действията ви да са предвидими и да изглеждат напълно естествени. В салона, вдясно от входа, има помещение, където клиентките оставя чантите, шапките и горните си дрехи. Една от стените е покрита с индивидуални шкафове, където дамите могат да оставят вещите си. Вие ще използвате последния, който е разположен под ъгъл в дъното на помещението. На входа на гардеробното помещение обикновено стои едно неособено съобразително младо момиче — работата му е да помага на клиентките да оставят принадлежностите си, но много от тях се справят сами и отказват помощта й, така че няма да се стори необичайно, ако и вие постъпите по този начин; оставете й добър бакшиш и тя ще бъде доволна. Когато отворите шкафа си и се приготвите да оставите нещата си вътре, вратата ще закрие тялото ви почти изцяло, така че отстрани човек може да отгатне движенията ви, но не и да види какво точно става. Тъкмо в този момент ще извадите това, което трябва да ни предадете, навито на руло. Ще ви отнеме само няколко секунди. Оставете го на най-горния рафт на шкафа. Бутнете го в дъното, така че да не може да се види отвън.

— Кой ще го вземе?

— Не се безпокойте, наш доверен човек. Жена, която още същия следобед, малко след като вие излезете, ще влезе в салона, за да се погрижат за прическата й, както вие ще сте го направили преди това, и ще използва същия шкаф.

— А ако е зает?

— Обикновено не е зает, защото е последен. Но ако все пак се случи, използвайте предния. Ако и той е зает, следващия. И така последователно. Стана ли ви ясно? Повторете всичко, ако обичате.

— Фризьорски салон в сряда рано следобед. Ще използвам последния шкаф, ще отворя вратата и докато оставям вътре нещата си, от чантата или от мястото, където съм го скрила, ще извадя навитите на руло кройки, които трябва да ви предам.

— Вържете свитъка с някоя лента или ластик. Извинете за прекъсването, продължете.

— Ще оставя свитъка на най-горния рафт и ще го бутна в дъното. После ще затворя шкафа и ще отида в салона.

— Много добре. Сега да минем към предаването на информацията в събота. За този ден сме предвидили да използваме музея „Прадо“. Имаме внедрен наш човек сред гардеробиерите. В този случай е най-добре да посещавате музея с една от папките, които използват художниците. Знаете за какво говоря, нали?

Спомних си папката, която използваше Феликс за уроците по живопис в школата на Бертучи.

— Да, ще намеря такава.

— Отлично. Поставете в нея основните принадлежности за рисуване — скицник, няколко молива, обичайните неща, които можете да купите навсякъде. Сложете до тях и онова, което трябва да ми предадете, този път в отворен обикновен плик. За да бъде разпознаваем, закачете с топлийка за него изрезка от цветен плат. Ще ходите в музея всяка събота към десет часа сутринта — много чужденци, които живеят в столицата, го правят. Ходете там с папката с материалите и други неща, които могат да ви идентифицират като модистка, ако случайно ви подложат на проверка: рисунки, скици на модели, с една дума неща, свързани с обичайните ви задачи.

— Добре. Какво да правя с папката, когато отида там?

— Ще я предадете в гардероба. Трябва да я оставяте винаги с нещо друго — палто, шлифер, някоя малка покупка. Ако предадете само нея, ще бие на очи. После отидете в някоя от залите, разходете се бавно, наслаждавайте се на картините. След половин час се върнете при гардероба и помолете да ви върнат папката. Тогава отидете с нея в някоя зала и рисувайте поне в продължение на половин час. Разглеждайте дрехите на картините, преструвайте се, че черпите вдъхновение от тях за вашите творения. Дръжте се колкото се може по-убедително, но преди всичко се уверете, че пликът е взет от папката. В противен случай трябва да отидете отново в неделя и да повторите всичко отначало, макар да не вярвам, че ще се наложи: явката с фризьорския салон е нова, но тази в „Прадо“ вече сме я използвали и резултатът винаги е бил удовлетворителен.

— И там ли няма да знам кой ще вземе кройките?

— Някое доверено лице. Нашият човек в гардероба ще се погрижи да прехвърли плика от папката ви в друга вещ, оставена от свръзката ни същата сутрин, това не е трудно да се осъществи. Гладна ли сте?

Погледнах часовника. Минаваше един. Не знаех дали съм гладна — толкова бях погълната от инструкциите, че не усетих как минава времето. Отново се загледах в морето, беше променило цвета си. Всичко останало си беше същото: светлината, обливаща белите стени, чайките, гласовете на арабски, долитащи от улицата. Хилгарт не дочака отговора ми.

— Сигурно сте гладна. Моля, елате с мен.