Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (36)

35.

Новият английски посланик сър Самюъл Хор пристигна в Мадрид през май 1940 година. Никога не бе стъпвал в Испания, не говореше езика, не проявяваше ни най-малка симпатия към Франко и режима му, но Чърчил му бе гласувал пълно доверие и го бе заставил да приеме поста. Испания беше ключова фигура в бъдещето на европейската война и той искаше да постави там силен човек, който да държи здраво знамето на страната му. За британските интереси беше изключително важно испанското правителство да запази неутралитет, за да се осуети завладяването на Гибралтар и преминаването на пристанищата на Атлантическия океан в германски ръце. За постигането на поне минимално съдействие англичаните бяха притиснали гладуваща Испания чрез външната търговия, като ограничиха доставките на петрол и прилагаха с пълна сила стратегията на тоягата и моркова. С напредването на германската армия в Европа вече не беше достатъчно — в Мадрид трябваше да се действа много по-енергично. С тази задача бе натоварен Самюъл Хор — дребен човек с почти безлична външност; сър Сам за близките сътрудници, дон Самюъл за малцината, с които успя да се сприятели по време на пребиваването си в Испания.

Хор не пое поста с оптимизъм: страната не му харесваше, беше чужд на испанската самобитност, нямаше дори познати сред този разорен и изтерзан народ. Знаеше, че няма да бъде посрещнат с отворени обятия и че правителството на Франко е открито антибритански настроено. Загуби и последните си илюзии при вида на кресливата демонстрация, която фалангистите му устроиха на входа на посолството, посрещайки го с възгласа: „Гибралтар на испанците!“.

Самюъл Хор връчи акредитивните си писма на генералисимуса и пое по мъчителния път към голгота, в който щеше да се превърне животът му през тези четири години. Съжали стотици пъти, че е приел поста: чувстваше се зле в тази враждебна обстановка, зле както на никое от многобройните си назначения. Обстановката беше потискаща, жегата — непоносима. Фалангистките демонстрации пред посолството бяха всекидневно явление — хвърляха камъни по прозорците, изтръгваха знаменцата и отличителните знаци на официалните коли, обиждаха британския персонал, при което пазителите на обществения ред не си мръдваха и малкия пръст. Печатът поде агресивна кампания, в която обвиняваше Великобритания за страданията и глада в Испания. Присъствието му събуждаше симпатия единствено сред тесен кръг монархисти консерватори — шепа хора, изпитващи носталгия по кралица Виктория Юджиния, с ограничени възможности да влияят върху правителството, вкопчени в една безвъзвратно отминала епоха.

Обстановката в Мадрид му се струваше непоносима: потискаше го мудната работа на административната машина, гледаше с изумление улиците, изпълнени с въоръжени до зъби полицаи и фалангисти, виждаше как арогантните и внушаващи страх германци се разпореждат като у дома си. Положи усилия да надмогне себе си и се зае със задълженията си веднага щом се устрои на новото място, като установи контакт с испанското правителство и най-вече с трите главни фигури в него: генерал Франко и министрите Серано Сунер и Бейгбедер. Срещна се с тримата поотделно, опипа почвата и от всеки от тях получи различни отговори.

Срещата с Франко се състоя в двореца „Ел Пардо“ в един слънчев летен ден. Въпреки това, Франко го прие със спуснати пердета и запалени лампи, седнал зад бюро, на което бяха поставени две внушителни снимки в рамки на Хитлер и Мусолини. Говореха на смени, с преводач, лишени от възможност за какъвто и да е пряк диалог. По време на тази мъчителна среща Хор бе шокиран от смайващата самоувереност на държавния глава, от самочувствието му на човек, избран от съдбата да спаси родината си и да създаде един нов свят.

С Франко не му провървя, но след срещата със Серано Сунер се почувства още по-зле. Властта на баджанака беше достигнала апогея си, практически той държеше цялата страна в ръцете си: Фалангата, печата, полицията, личен и неограничен достъп до каудильото, когото мнозина смятаха, че презира заради неособено високи интелектуален потенциал. Докато Франко се уединяваше в „Ел Пардо“ и почти не се показваше, Серано сякаш беше вездесъщ — дето двама, той трети. Сякаш с режима се беше родил един нов Рамон Серано Сунер — нетърпелив, арогантен, бърз като светкавица в думите и действията, с нетрепващи котешки очи и почти бяла коса, сресана назад като на киноартист. Винаги напрегнат, презрителен към всеки представител на така наречените „плуто демокрации“. Нито на тази първа среща, нито на останалите срещи, които Серано и Хор щяха да проведат с времето, двамата успяха да се доближат до нещо, дори смътно наподобяващо симпатия.

От тримата високопоставени лица посланикът успя да постигне разбирателство единствено с Бейгбедер. Още на първата среща в двореца „Санта Крус“ разговорът им протече непринудено. Министърът слушаше, действаше, опитваше се да внася подобрения и да отстранява недоразуменията. Заяви пред Хор, че е категоричен привърженик на ненамесата във войната, призна без заобикалки огромните нужди на гладуващото население и положи изтощителни усилия, за да стигне до договори и сключи споразумения, с които да ги облекчи. В началото той се стори на посланика доста живописна, дори ексцентрична личност, чиято чувствителност, култура, маниери и ирония нямаха нищо общо с бруталността на Мадрид с вдигната в нацистки поздрав ръка и полицейщината. Хор остана с впечатлението, че Бейгбедер очевидно се чувства дискомфортно сред агресивните германци и надутите фалангисти, на фона на деспотичното поведение на собственото му правителство и ежедневните проблеми на столицата. Може би тъкмо поради своята анормалност в този свят на безумци Бейгбедер се стори на Хор симпатичен; истински мехлем след ударите, които му бяха нанесли съпартийците на странния министър с африканска закалка. Разбира се имаха и разногласия — различни гледни точки и оспорвани дипломатически действия; оплаквания и десетки кризи, които двамата се опитаха да разрешат. Например, когато испанските войски влязоха в Танжер през юни и отнеха с един замах статута му на международна зона. Или когато едва не разрешиха дефилирането на германски войски по улиците на Сан Себастиан. Имаше и други напрегнати моменти в тези времена на хаос и прибързани действия, но въпреки всичко, отношенията между Бейгбедер и Хор ставаха все по-близки и непринудени. За посланика те бяха единственото убежище в тази размирна страна, в която неприятностите никнеха непрестанно като плевели.

Опознавайки страната, Хор постепенно осъзна колко далеч се разпростира властта на германците в живота на Испания. Пипалата им обхващаха почти всички области на обществения живот. Предприемачи, чиновници, търговски посредници, филмови продуценти; хора, занимаващи се с различни дейности и с отлични контакти в администрацията и властта, работеха като агенти на нацистите. Скоро научи за железния контрол, който упражняваха върху печата. Пресслужбата на посолството на Германия, с благословията на Серано Сунер, решаваше ежедневно каква информация за Третия райх да се публикува в Испания и как да бъде поднесена, като налагаше нацистка пропаганда в испанския печат, при това в арогантна и обидна форма — във вестник „Ариба“, органа на Фалангата, който бе монополизирал по-голямата част от вестникарската хартия, отпускана в тези трудни времена. Кампаниите срещу британците бяха настървени и постоянни, изпълнени с лъжи, обиди и перверзни манипулации. Фигурата на Чърчил беше обект на злостни карикатури, а Британската империя — на постоянни подигравки. Обикновен инцидент в някоя фабрика или пощенски влак в испанска провинция се приписваше на саботаж от страна на коварните англичани. Оплакванията на посланика от тези оскърбления неизменно потъваха някъде.

И докато сър Самюъл Хор се приспособяваше криво-ляво към новото си местоназначение, антагонизмът между двете министерства — на вътрешните и на външните работи, ставаше все по-явен. От всемогъщата си позиция Серано организира стратегическа кампания по свой маниер: пусна отровни слухове за Бейгбедер и с това подхрани идеята, че само в неговите ръце положението ще се оправи. И докато звездата на бившия висш комисар залязваше стремглаво, Франко и Серано двама души, абсолютно некомпетентни по отношение на международната политика, невидели света дори през пролука, чертаеха върху покривката по време на закуската нов световен ред с удивителната дързост, свойствена единствено на невежеството и високомерието.

Докато накрая Бейгбедер не издържа. Щяха да го изгонят и той го знаеше. Щяха да го изхвърлят и да го пратят на улицата: вече не им беше необходим за славния кръстоносен поход. Бяха го изтръгнали от неговото обетовано Мароко и го бяха поставили на висок пост, а после му бяха вързали ръцете и краката и бяха запушил устата му. Никога не бяха ценили мнението му: всъщност никога не го бяха искали. Никога не бе имал възможност да прояви инициатива и да заяви позицията си, трябваше им само за да попълни с името си един министерски пост и да действа като послушен и безличен чиновник. И макар че положението никак не му харесаше, той съблюдаваше йерархията и работеше неуморно за това, което искаха от него, като понасяше стоически системния тормоз, на който Серано го подлагаше в продължение на месеци. Първо бяха настъпванията и побутванията от типа „махни се, за да седна“. Тези побутвания скоро се превърнаха в унизителни шляпвания. Пошляпванията бяха последвани от удари в кръста, а след това му опряха нож във врата. И когато разбра, че главата му скоро ще падне, Бейгбедер избухна.

Чувстваше се уморен, беше му писнало да понася обидите и високомерието на баджанака, назадничавостта на Франко при вземане на решения; беше му писнало да плува срещу течението и да се чувства чужд на всичко, да управлява кораб, който следваше грешен курс още от момента, в който бе потеглил на път. Затова, както казваха неговите приятели мюсюлмани, реши да си накриви феса. Бе настъпил моментът, в който дискретното дотогава приятелство с Хор щеше да излезе наяве и да стане публично достояние, да премине прага на частните домове, на кабинетите и салоните, където дотогава се бяха срещали. И с това приятелство, вдигнато високо като знаме, той излезе на улицата — насред улицата, без никакво прикритие. На открито, под безмилостното лятно слънце. Започнаха да обядват заедно почти всеки ден на централните маси в най-посещаваните ресторанти. А после Бейгбедер хващаше постника за ръката, като го наричаше „братко Самюъл“, и подобно на двама араби, обикалящи тесните улички на Арабския квартал в Тетуан, те се разхождаха с демонстративна нехайност по тротоарите на Мадрид. Бейгбедер бе станал дързък, предизвикателен, безразсъден по донкихотски. Един ден, втори, трети, той разговаряше с интимна близост с пратеника на враговете, демонстрирайки арогантно презрението си към германците и германофилите. Двамата минаваха покрай Главния секретариат на улица „Алкала“; покрай редакцията на вестник „Ариба“ и пред посолството на Германия на „Кастеляна“, пред самия вход на „Палас“ и „Риц“, които бяха истински нацистки свърталища. За да могат всички да видят колко добре се разбират министърът на Франко и посланикът на враговете. А в това време Серано, на ръба на нервна криза и с обострена язва, обикаляше с широки крачки кабинета си, скубеше коси и се питаше докъде ще стигне побърканият Бейгбедер с това безразсъдно поведение.

Въпреки че усилията на Розалинда бяха успели да събудят у министъра известна симпатия към Великобритания, той не беше толкова неблагоразумен, че да се хвърли от чист романтизъм в обятията на една чужда страна, както потъваше всяка нощ в обятията на любимата си. Наистина благодарение на нея бе започнал да изпитва известна симпатия към тази нация. Имаше и други причини, поради които се сближи с Хор и изгори всички мостове зад себе си. Може би защото беше утопист и смяташе, че в Нова Испания нещата не вървят така, както си бе представял. Може би защото само така можеше да изрази открито несъгласието си Испания да се намеси във войната на страната на Оста. Може би го правеше, за да изрази презрението си към човека, който го беше унижил до крайност, с когото се предполагаше, че би трябвало да работят рамо до рамо за възстановяването на страната, в чието опустошение бяха участвали толкова усърдно. И може би се сближи с Хор най-вече защото се чувстваше самотен, безкрайно самотен в една мрачна и враждебна среда.

Научих всичко това от Розалинда. През тези дълги месеци тя ми изпращаше подробни писма в Тетуан, истинска манна небесна за мен. Въпреки оживения светски живот, болестта я принуждаваше да прекарва дълги часове в леглото, през които тя пишеше писма, четеше тези, които й изпращахме ние, нейните приятели. И така установихме една традиция, която ни свързваше с невидими нишки през времето и разстоянието. В последните си новини от края на август 1940-а тя съобщаваше, че според вестниците министърът на външните работи може би ще напусне правителството. Но преди това да стане факт, щяха да минат още шест-седем седмици. А през тези седмици се случиха неща, които за пореден път промениха посоката на живота ми.