Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (35)

34.

На 1 април 1939 г. бе публикуван последният военен бюлетин; от този ден вече нямаше лагери, нито униформи, които да разделят страната. Или поне така ни казаха. Двете с майка ми посрещнахме новината с объркани чувства — не знаехме какво ще ни донесе този мир.

— Какво ще стане в Мадрид, майко? Какво ще правим ние с теб?

Говорехме почти шепнешком, с тревога, като наблюдавахме от балкона шумната тълпа, наизлязла по улиците. До нас долитаха виковете, взривът от въодушевление и облекчение.

— И аз бих искала да знам — беше мрачният й отговор.

Новините долитаха една след друга. Говореше се, че ще възстановят преминаването на пътнически кораби през Гибралтарския проток, че влаковете скоро ще стигат отново до Мадрид. Пътят към миналото ни се разчистваше, вече нямаше никаква причина, която да ни задържа в Африка.

— Ти искаш ли да се върнеш? — попита ме тя най-после.

— Не знам.

Наистина не знаех. От Мадрид пазех сандък пълен с носталгия; образи от детството и младостта, вкусове, миризми, имена на улици и спомени за хора. Дълбоко в душата си обаче не знаех дали това е достатъчно, за да ускоря едно завръщане, което предполагаше унищожаването на всичко, което с толкова усилия бях изградила в Тетуан, белия град, където бяха майка ми, новите ми приятели и ателието, което ни изхранваше.

— Може би засега е по-добре да останем — казах аз.

Не ми отговори, само кимна, влезе в стаята и се зърна към работата си, за да не мисли за последиците от това решение.

Раждаше се една нова държава, една нова „Испания на реда“. За едни това означаваше мир и победа; пред краката на други зейна тъмна бездна. Повечето чужди държави приеха победата на националистите и признаха режима. Временните щабквартири бяха разтурени и институциите на властта се готвеха да се сбогуват с Бургос и да се завърнат в столицата. Започна изграждането на нова администрация. Поде се възстановяването на страната от опустошенията, ускориха се процесите на прочистване от нежелани лица и тези, които бяха помогнали за победата, се наредиха на опашка, за да получат своя пай. Военновременното правителство се задържа още няколко месеца, през които издаваше последните си укази, мерки и правила — неговата реорганизация щеше да почака до края лятото. За нея научих през юли, веднага щом новината стигна до Мароко. И преди слухът да проникне през стените на Висшия комисариат и да се разнесе из улиците на Тетуан, много преди името и снимката да се появят във вестниците и цяла Испания да се пита кой е този мургав мъж с черни мустаци и очила с кръгли стъкла, много преди това аз вече знаех кой ще стои от дясната страна на каудильо на заседанията на първия Министерски съвет в мирно време — дон Хуан Луис Бейгбедер-и-Атиенса в качеството му на нов министър на външните работи, единственият военен в кабинета с ранг, по-нисък от този на генерал.

Розалинда прие неочакваната новина с противоречиви чувства. Задоволство заради това, което постът означаваше за него; тъга, защото това предполагаше окончателно напускане на Мароко. Объркани чувства в изпълнени с трескава дейност дни, в които висшият комисар сновеше между полуострова и протектората, като откриваше дейности там и закриваше дейности тук, приключващ окончателно с временния статут, наложен от трите години война и започваше да изгражда скелето на новите външни отношения на родината.

На десети август новината бе официално оповестена, а на единайсети в печата бе публикуван съставът на кабинета, предназначен да изпълни историческата си мисия под триумфалния знак на генерал Франко. Все още пазя две пожълтели и готови да се разпаднат между пръстите страници от вестник „АВС“ от онези дни със снимките и биографиите на министрите. В средата на едната от страниците — като щедро огряващо слънце — се вижда един тумбест Франко в портрет с овална форма. Вляво и вдясно от него, в по-представителните горни ъгли, са разположени снимките на Бейгбедер и Серано Сунер, оглавяващи най-важните министерства — външното и вътрешното. На втората страница се изреждат всички подробности от биографията им и се възхваляват качествата на току-що назначените с високопарната риторика от онова време. Бяха описали Бейгбедер като виден африканист и задълбочен познавач на исляма; изтъкваха солидното му образование, перфектното владеене на арабски език, многогодишното пребиваване в мюсюлмански страни и великолепната му работа като военен аташе в Берлин. „Войната разкри пред обществеността името на полковник Бейгбедер, който организира структурите в протектората — пишеше «АВС». — От името на Франко и винаги в съгласие с каудильо, той издейства безценното съдействие на Мароко, което изигра такава важна роля.“ И вместо награда, получаваше най-доброто министерство. Що се отнася до Серано Сунер, вестникът превъзнасяше предпазливостта и енергичността му, огромната му работоспособност и доказания му авторитет. Като отплата за своите заслуги той щеше да поеме Министерството на вътрешните работи — щеше да ръководи всички вътрешни дела на родината в нейната нова ера.

Гарантът за изненадващото участие на непознатия Бейгбедер в управлението бил самият Серано, както стана ясно по-късно. По време на посещението си в Мароко той бил впечатлен от отношението на Бейгбедер към мюсюлманското население: сърдечната близост, владеенето на езика, въодушевеното преклонение пред местната култура, ефикасните кампании за набиране на войници и дори — парадоксално — симпатиите му към стремежите за независимост на мароканците. Работлив и ентусиаст е този Бейгбедер, полиглот, умее да общува с чужденци и е верен на каузата, навярно си е казал той; със сигурност няма да ни създава неприятности. Когато узнах новината, през ума ми проблесна споменът за приема и края на разговора, който чух, скрита зад дивана. Никога не попитах Маркъс дали е предал на комисаря това, което бях чула; в името на благополучието на Розалинда и на мъжа, когото тя толкова обичаше, аз се надявах, че доверието на Серано в него е укрепнало с времето.

В деня, след като името му бе обявено във вестниците и по радиото, Бейгбедер се премести в Бургос и това сложи край на официалната му връзка с Мароко. Целият Тетуан излезе, за да се сбогува с него: мюсюлмани, християни и евреи, всички без изключение. От името на мароканските политически партии Сиди Абделхалак Торес произнесе прочувствена реч и връчи на новия министър пергамент в сребърна рамка, с който го удостояваха с титлата любим брат на мюсюлманите. Той, видимо развълнуван, отговори със сърдечни и благодарствени думи. Розалинда проля няколко сълзи, но те почти веднага секнаха, щом двумоторният самолет излетя от летище Сания Рамел, прелетя ниско над Тетуан за сбогом и се изгуби в далечината. Тъгуваше за своя Хуан Луис, но трябваше да действа, ако искаше да замине час по-скоро при него.

През следващите дни Бейгбедер пое министерския пост от подалия оставка граф Хордана, присъедини се към новото правителство и бе погълнат от протоколни посещения. По това време Розалинда замина за Мадрид, за да потърси къща, в която да разположи базовия лагер за новия живот, който я очакваше. Така премина краят на месец август от годината на победата: Бейгбедер приемаше поздравленията на посланици, архиепископи, военни аташета, съдии и генерали, а тя уговаряше новия наем, опразваше красивата къща в Тетуан и организираше транспорта на огромната си покъщнина, на петима марокански прислужници, на дузина кокошки носачки и на многобройни чували с ориз, захар, чай и кафе, с които бе успяла да се запаси в Танжер.

Къщата, на която се бе спряла, се намираше на улица „Касало Дел Алисал“, между парка Ретиро и музея „Прадо“, на една крачка от черквата „Лос Херонимос“. Беше голяма сграда, несъмнено подходяща за любовницата на най-неочаквания от новите министри; имот, достъпен за всеки, който беше готов да плати малко под хиляда песети на месец. За Розалинда сумата може би беше смешна, но в изгладнелия след войната Мадрид имаше хора, които за тези пари щяха да й отрежат пръстите на ръката.

Бяха решили да устроят съжителството си така, както и в Тетуан. Всеки щеше да има собствено жилище — той в един схлупен малък дворец до министерството, а тя в новата си къща, — но смятаха да прекарват колкото е възможно повече време заедно. Преди да замине, Розалинда организира последното си празненство в почти празната вече къща, в която гласовете кънтяха. Сред гостите имаше неколцина испанци, малко повече европейци и доста араби, дошли да се сбогуват с тази крехка наглед жена, която беше нахлула живота на всички със силата на ураган. Въпреки несигурността, която я очакваше, и въпреки новините за събитията в Европа, които се опитваше да пропъди от съзнанието си, приятелката ми не искаше да се раздели с тъга с Мароко, където се бе чувствала толкова щастлива. Затова ни накара между наздравиците да обещаем, че ще я посетим в Мадрид веднага щом се устрои, и ни увери, че и тя, от своя страна, ще идва редовно в Тетуан.

Тази вечер си тръгнах последна, защото исках да се сбогувам насаме с жената, която бе означавала толкова много за мен по време на пребиваването ми в Африка.

— Преди да си тръгна, искам да ти дам нещо — казах аз. Бях й приготвила малка мароканска сребърна кутия, превърната в несесер за ръкоделие. Миниатюрни макари с конци в различен цвят, кутийка с безопасни игли и игленик, изящни, подобни на играчка ножици, малък набор копчета от седеф, кост и стъкло — ето какво имаше вътре.

— Бих предпочела да си до мен, за да решаваш тези проблеми, но подаръкът е чудесен — каза тя и ме прегърна. — Всеки път, щом отворя кутията, ти ще излизаш пред мен като духа от лампата в Аладин.

Разсмяхме се — решихме да посрещнем раздялата с добро настроение, а не с тъга. Приятелството ни заслужаваше по-ведър край. В оптимистично разположение на духа и с усмивка, която не слезе от лицето й, на следващия ден тя замина със сина си за столицата със самолет. Прислугата и вещите й в същото време пътуваха през полята на Южна Испания под маслиненозеления брезент на една военна кола.

Оптимистичните очаквания на Розалинда имаха кратък живот. Един ден след отпътуването й, на 3 септември 1939 година, след като Германия отказа да се изтегли от Полша, Великобритания обяви война на Германия и родината на Розалинда Фокс се оказа въвлечена в най-кървавия конфликт в историята — Втората световна война.

Испанското правителство най-после се установи в Мадрид; същото сториха и дипломатическите представителства, след като почистиха мъхната патина, която войната бе оставила върху фасадите на сградите. И така, докато Бейгбедер опознаваше мрачните помещения на стария дворец „Санта Крус“, където се помещаваше министерството, Розалинда, без да губи минута, се зае енергично с две паралелни задачи: да подреди новия си дом ида се хвърли с главата напред в живота на светски Мадрид. Елегантен и космополитен, той бе неочаквана твърдина на изобилие и изисканост; елин остров с размера на нокът, носещ се сред черния океан, какъвто беше опустошената от войната столица.

Друга на нейно място би изчакала предпазливо любимият й да установи връзки със силните на деня и да се обгради с тях. Розалинда обаче не беше от това тесто и колкото и да обожаваше своя Хуан Луис, изобщо не възнамеряваше да се превърне в послушна любовница, зависеща изцяло от поста му. Обикаляше света сама, отпреди да навърши двайсет години, и не смяташе да разчита на контактите на любовника си, независимо колко врати щяха да й отворят. За пореден път реши да се справи сама. За целта прибягна към стратегията на сближаването, в която беше толкова умела: свърза се със стари познати от предишни времена и географски ширини, а чрез тях и с техните приятели, с приятелите на приятелите; появиха се нови лица на нови постове, с чуждестранни титли и имена или с дълги сложни имена, в случай че бяха испанци. Скоро в пощенската й кутия пристигнаха първите покани за приеми и балове, обяди, коктейли и лов. Преди още Бейгбедер да успее да вдигне глава от планините книжа и отговорности, които се трупаха в мрачния му кабинет, Розалинда вече бе започнала да изгражда мрежа от светски връзки, с които щеше да разнообразява живота си на новото място, където бурната й съдба я беше довела.

Не всичко обаче вървеше благополучно през първите месеци в Мадрид. Въпреки невероятната си дарба да завързва запознанства, тя не успя да установи нито една по-близка връзка със собствените си сънародници. Сър Морис Питърсън, посланикът на страната й, пръв й отказа гостоприемството си. По негово настояване този отказ скоро бе последван от всички представители на авторитетния британски дипломатически корпус в столицата. Те не пожелаха да видят в нейно лице дори потенциален източник на информация от първа ръка, идваща от един член на испанското правителство, нито сънародничка, която да поканят на протоколни събития и чествания. В нея те виждаха само жената, която излага на показ възмутителната си връзка с министър от новия прогермански режим, към който британското правителство не хранеше никакви симпатии.

За Бейгбедер тези дни също не бяха постлани с рози. По време на войната той бе стоял в периферията на политическите машинации, поради което в много случаи беше пренебрегван като министър в полза на други сановници с по-голяма протокол на тежест и повече реална власт. Например Серано Сунер: вече могъщият Серано, от когото всички се бояха и към когото малцина изпитваха симпатия. „Три неща могат да те изкарат от кожата в Испания: данъците, Фалангата и баджанакът на негово превъзходителство“, гласеше един популярен афоризъм от онова време. „По улицата се задава Бог всемогъщи: преди беше Назарянинът^[1], а днес е Серано Сунер“ — говореха напевно и е насмешка в Севиля, като сменяха ударението на второто име.

Същият Серано, който беше останал с толкова приятно впечатление от висшия комисар по време на посещението си в Мароко сега, когато Испания и Германия се сближиха и експанзионистичните ламтежи на Хитлер се разпростираха с ужасяваща бързина из Европа, постепенно се превърна в най-свирепия му враг. Много скоро баджанакът започна да го атакува: веднага щом Великобритания обяви война на Германия, Серано разбра, че е допуснал голяма грешка, като е предложил на Франко да назначи Бейгбедер за министър на външните работи. Това министерство, смяташе той, поначало би трябвало да е негово, а не на този непознат, идващ от африканска земя, независимо от познанията му за другите култури и езиците, които владееше. Според него Бейгбедер не беше подходящ за този пост. Не беше достатъчно ангажиран с германската кауза, застъпваше се за неутралитет на Испания в европейската война и не възнамеряваше да се подчинява сляпо на натиска и изискванията на Министерството на вътрешните работи. И освен това имаше любовница англичанка, онази млада и привлекателна блондинка, с която той лично се бе запознал в Тетуан. С две думи не му вършеше работа. Затова само месец след сформирането на новия Министерски съвет най-привилегированият му представител с най-грандиозно его започна да разпростира пипалата си в чужда територия като кръвожаден октопод. Серано присвояваше компетенции, свойствени на Министерството на външните работи, без дори да се консултира с титуляря и без да пропуска и най-малката възможност да го обвини, че романтичните му забежки биха могли да навредят на отношенията на Испания с приятелските страни.

При тези толкова противоречиви мнения никой сякаш не беше напълно наясно с положението, в което се намираше бившият висш комисар. Подведени от машинациите на Серано, испанците и германците го смятаха за пробритански настроен заради хладкото му отношение към нацистите и обстоятелството, че обект на чувствата му е една лекомислена и хитра англичанка. Според британците, които го презираха, той беше прогермански настроен, защото беше член на правителство, което подкрепяше въодушевено Третия райх.

Розалинда, идеалистка както винаги, го смяташе за потенциален двигател на политическата промяна магьосник, способен да промени курса на правителството, ако си го постави за цел. Той, от своя страна, проявяваше възхитително чувство за хумор въпреки сложното положение, в което се намираше, сравняваше се с обикновен търговец и се опитваше да представи нещата от този ъгъл:

— Каква власт мислиш, че имам в това правителство, за да постигна някакво сближаване с твоята страна? Малка, скъпа, много малка. Аз съм член на кабинет, в който почти всички подкрепят Германия, както и евентуална намеса на Испания в европейската война на нейна страна. Дължим й пари и услуги; външната ни политика беше предначертана още преди края на войната, още преди да ме назначат на този пост. Мислиш ли, че имам някаква възможност да насоча действията ни в друга посока? Не, скъпа моя Розалинда, нямам никаква възможност. Работата ми като министър в Нова Испания не е работа на стратег или дипломатически представител. Аз съм само един бакалин на отвъдморски стоки или търговец в сука за хляб. Работата ми е да намирам заеми, да се пазаря при сключването на търговските споразумения, да предлагам на чуждите страни зехтин, портокали и грозде в замяна на жито и петрол. Но за да го постигна, съм принуден да водя ежедневни битки в самия кабинет, да се боря с фалангистите, за да ме оставят да действам встрани от автаркичните им бълнувания. Може би ще успея да се справя, може би хората няма да умират от глад и студ тази зима, но нищо, абсолютно нищо не мога да сторя, за да променя отношението на правителството към войната.

Така преминаха тези месеци за Бейгбедер — затрупан от отговорности, борещ се със сили отвътре и отвън, встрани от машинациите на реалната власт, чужд сред свои. За да не потъне в най-дълбоко униние, през тези мрачни дни той търсеше убежище в носталгията по Мароко, което бе напуснал. Копнежът му по този друг свят бе тъй силен, че на бюрото си в министерството държеше разтворен екземпляр на Корана, чиито стихове на арабски понякога рецитираше на висок глас за удивление на околните. Толкова бленуваше за тази земя, че официалната му резиденция в двореца „Виана“ беше пълна с марокански дрехи и веднага щом се прибереше привечер, той събличаше скучния сив костюм и обличаше кадифен кафтан, хранеше се направо от купите с три пръста по арабски обичай и непрекъснато повтаряше, че мароканците и испанците са братя. Понякога, когато най-после оставаше сам, след като бе обсъждал стотици въпроси през деня, сред звуците на препълнените трамваи, които минаваха по мръсните улици, сякаш дочуваше далечни зурли, флейти и дайрета. А в тягостните сиви утрини му се струваше, че вместо зловонните изпарения на канализационните шахти, до него достига ухание на портокалов цвят, на жасмин и мента; представяше си, че върви сред варосаните стени на тетуанската медина, прохладната сянка на увивните растения, и чува ромона на водата във фонтаните и шума на вятъра в тръстиките.

Вкопчваше се в носталгията, както корабокрушенецът се вкопчва в парче дъска сред бурята, но Серано бе винаги наблизо, готов да го изтръгне от унеса с хапливия си език:

— За бога, Бейгбедер, престанете най-после да твърдите, че испанците са маври. Приличам ли ви на мавър? Каудильо има ли вид на мавър? Престанете да го повтаряте, по дяволите, до гуша ми дойде, по цял ден все това слушам.

Да, бяха трудни дни. И за двамата. Въпреки упоритите усилия на Розалинда да се сближи с посланик Питърсън, през следващите месеци положението не се подобри. Единственият жест на внимание, който тя получи от сънародниците си в годината на победата, беше поканата да присъства заедно с други майки на коледното тържество и да пее коледни песни със сина си около пианото в посолството. Нещата претърпяха обрат чак през май 1940-а, когато Чърчил бе назначен за министър-председател и реши да смени мълниеносно своя дипломатически представител в Испания. И тогава положението се промени радикално. За всички.