Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (33)

32.

На следващия ден придружих Маркъс Логан до дома на Розалинда. Както във вечерта на приема в чест на Серано, той пак ме взе от къщи и отново вървяхме заедно по улиците. Нещо обаче се бе променило между нас. Стремителното напускане на приема във Висшия комисариат, спонтанното ни бягство през градините и спокойната разходка сред сенките на града призори бяха успели да разклатят в известен смисъл предубежденията ми към него. Може би заслужаваше да му се вярва, а може би не; навярно никога нямаше да узная това. В някакъв смисъл вече ми беше все едно. Знаех, че прави всичко възможно за евакуирането на майка ми; знаех също, че е внимателен и сърдечен към мен, че се чувства добре в Тетуан. А това беше повече от достатъчно — нямах нужда да знам повече за него, нито да навлизам в друга посока, защото денят на заминаване го му скоро щеше да настъпи.

Заварихме я все още в леглото, но с по-бодър вид. Беше наредила подредят стаята, беше се изкъпала, капаците на прозорците вече бяха отворени и откъм градината струеше светлина. На третия ден се премести от леглото на дивана, на четвъртия, смени копринената нощница с рокля на цветя, отиде на фризьор и отново пое юздите на живота си.

Макар че здравето й все още не бе укрепнало, реши да се възползва докрай от времето, което оставаше до пристигането на мъжа й, сякаш тези седмици бяха последните в живота й. Отново пое полята на безукорна домакиня, създаваща идеалната атмосфера, в която Бейгбедер би могъл да се посвети на връзките с обществото, в една спокойна и дискретна обстановка, вярвайки сляпо в безпогрешния избор на любимата си. Така и не разбрах обаче как помощниците му приемат факта, че тези срещи се осъществяват в къщата на младата му английска любовница и че висшият комисар от прогерманския лагер се чувства на тях като у дома си. Розалинда обаче твърдо държеше на намерението си да сближи Бейгбедер с британците и много от тези недотам протоколни приеми бяха посветени на тази цел.

През този месец тя — вярна на традицията си, която смяташе да поддържа и в бъдеще — организира няколко срещи със своите прицели и сънародници от Танжер, членове на дипломатическия корпус, чужди на италиано-германската орбита военни аташета и представители на известни и богати мултинационални институции. Организира също така празненство за гибралтарските власти и за офицерите на един британски военен кораб, акостирал на Скалата, както тя наричаше Гибралтар. И сред всички тези гости Хуан Луис Бейгбедер и Розалинда сновяха с коктейл в едната ръка и цигара в другата, непринудени, спокойни, гостоприемни и любезни. Сякаш нищо не се случваше, сякаш в Испания хората не се избиваха помежду си и Европа не се готвеше да преживее най-ужасния си кошмар.

Имах възможността да бъда няколко пъти близо до Бейгбедер и отново станах свидетелка на екстравагантността му. Често се обличаше с арабски дрехи, понякога носеше чехли, понякога джелаба. Беше симпатичен, непринуден и леко ексцентричен, обожаваше Розалинда и повтаряше това пред всички без сянка от стеснение. С Маркъс Логан се виждахме редовно и между нас възникна взаимна симпатия и сърдечна близост, която аз се опитвах да възпра. Ако него бях сторила, вероятно това начеващо приятелство скоро щеше да се превърне в нещо много по-лично и дълбоко. Но аз се борих това да не се случи и твърдо отстоявах намерението си връзката ни да не прекрачи тачи граница. Раните, които Рамиро ми бе нанесъл още не бяха зараснали напълно; знаех, че Маркъс скоро ще си замине, и не исках отново да страдам. Така или иначе, двамата се превърнахме в неизменни гости на приемите в къщата на булевард „Лас Палмерас“, понякога към нас се присъединяваше и Феликс, въодушевен и щастлив да бъде част от този толкова възхитителен и за него чужд свят. Веднъж всички заминахме за Танжер; Бейгбедер ни покани там на откриването на всекидневника „Еспаня“, създаден по негова инициатива, за да имат съмишлениците му трибуна за идеите си. Понякога четиримата Маркъс, Феликс, Розалинда и аз — излизахме с доджа на приятелката ми единствено за удоволствие. Пазарувахме ирландско говеждо, бекон и джин в „Саконс и Спийд“, танцувахме във „Вила Харис“, гледахме американски филми в „Капитол“ и поръчвахме най-удивителните шапки в ателието на шапкарката Марикита.

Разхождахме се из бялата медина на Тетуан, ядяхме кускус, харира^[1] и шебакия^[2], качвахме се на Дерса и Бени Хосмар, ходехме на плажа Рио Мартин и в луксозния хотел в Кетама, сред боровете, по които още нямаше сняг. Докато накрая времето изтече и нежеланото стана настояще. И едва тогава установихме, че действителността може да надхвърли и най-мрачните предположения. Така ми съобщи самата Розалинда едва седмица след пристигането на мъжа й.

— Много по-зле е, отколкото си представях — каза тя, щом влезе в ателието и се отпусна на едно кресло.

Този път обаче не изглеждаше разстроена. Не беше гневна, както в деня когато получи новината. Сега излъчваше тъга, изтощени и разочарование — едно дълбоко и мрачно разочарование. Заради Питър, заради положението, в което бяха попаднали, заради нея самата. След като шест години бе обикаляла сама света, тя вярваше, че е подготвена за всичко; мислеше, че житейският опит, който бе натрупала с годините, ще й помогне да се справи с всякакви превратности. Питър обаче се оказа много по-костелив орех, отколкото се предполагаше. Все още играеше пред нея ролята на властен баща и съпруг едновременно, сякаш през всичките тези години не бяха живели разделени; сякаш нищо не се бе случило в живота на Розалинда, откакто се бе омъжила за него съвсем млада, почти дете.

Укоряваше я за свободния начин, по който възпитаваше Джони: не му се нравеше фактът, че не учи в добър колеж, че излиза да играе със съседските деца без надзора на бавачка и че спортуването му се свежда до това да хвърля камъни ловко като всяко мароканче в Тетуан. Оплакваше се също, че няма радиопредавания по вкуса му, че липсва клуб, в който да се среща със свои сънародници, че никой около него не говори английски и колко трудно било да се намери британски вестник в този затънтен град.

Не всичко обаче дразнеше взискателния Питър. Джинът „Танкъра“ и „Джони Уокър Блек Лейбъл“, които все още се продаваха на смешна цена в Танжер, спечелиха пълното му одобрение. Обикновено изпиваше по една бутилка уиски на ден, подправена съответно с два коктейла с джин преди всяко ядене. Способността му да издържа на алкохол беше удивителна, съизмерима единствено с жестокостта, с която се отнасяше към прислугата. Говореше им грубо на английски, без изобщо да се замисля, че те не разбират и дума от езика му, а когато накрая ставаше очевидно, че не го разбират, започваше да крещи на хинди, езика на предишните му слуги в Калкута, сякаш това бе някакъв универсален език, разбираем за всички, които прислужват на господаря. За негова голяма изненада, хората от прислугата един по един напуснаха къщата. Всички — от приятелите на жена му до най-нисшия прислужник бързо разбрахме към коя порода хора принадлежи Питър Фокс. Егоист, ирационален, капризен, алкохолик, арогантен и деспотичен — беше невъзможно да се намерят по-малко положителни качества в един човек.

Естествено, Бейгбедер престана да прекарва по-голямата част от времето си в дома на Розалинда, макар че двамата продължаваха да се виждат всеки ден на други места: във Висшия комисариат и на кратки разходки из околностите. За изненада на мнозина — включително и за мен самата — Бейгбедер прояви към мъжа на любовницата си възхитително внимание. Организира му риболов в устието на река Смир и лов на глигани в Хемис де Аниера. Предостави му транспорт до Гибралтар, за да може да пие английска бира и да разговаря за поло и крикет със сънародниците си. С една дума, всичко възможно да се държи подобаващо, както изискваше постът му, към един толкова специален чуждестранен гост. Като личности обаче те нямаха нищо общо помежду си — бях поразена от откритието колко различни са тези двама мъже, които имаха такова значение в живота на една и съща жена. Може би тъкмо затова те никога не стигнаха до сблъсък.

— Питър смята Хуан Луис за назадничав и горделив испанец старомоден испански благородник, който сякаш е излязъл от картина, изобразяваща Златния век — обясни ми Розалинда. — А според Хуан Луис, Питър е сноб, неразбираем и абсурден сноб. Те са две успоредни линии: никога не могат да влязат в конфликт, защото никога няма да се срещнат. С единствената разлика, че като мъж Питър не струва колкото малкия пръст на Хуан Луис.

— Никой не е казал на съпруга ти за вас, нали?

— За нашата връзка? — попита тя, докато палеше цигара и отмяташе косата от челото си. — Предполагам, че нечий змийски език се е доближил до ухото му, за да му пусне отрова, но на него му е все едно.

— Не разбирам.

Тя сви рамене.

— И аз не разбирам, но докато не се налага да плаща наем и около него има слуги, алкохол в изобилие, топла храна и кръвожадни спортове, мисля, че всичко останало му е безразлично. Нямаше да е същото, ако живеехме в Калкута; там щеше да се помъчи да спазва поне минимално благоприличие. Тук обаче никой не го познава. Това не е неговият свят, така че му е все едно какво говорят за мен.

— Продължавам да не разбирам.

— Истината е една, скъпа, просто не го интересувам — каза тя със смесица от сарказъм и тъга. — Всичко друго е по-важно от мен: сутрешният риболов, бутилката джин или играта на карти. Никога не е държал на мен. Ще бъде чудо, ако се заинтересува от мен сега.

И докато Розалинда се бореше с това чудовище, затворена в своя ад, в моя живот настъпи промяна. Беше вторник, духаше вятър. Маркъс Логан дойде в дома ми предобед.

Приятелството ни беше укрепнало — бяхме добри приятели, нищо повече. И двамата съзнавахме, че някой ден той ще си замине, че присъствието му в моя свят е нещо временно. Въпреки че се опитвах да забравя за раните, които Рамиро ми бе нанесъл, още носех белезите от тях; не бях готова да изпитам отново разкъсващата болка от едно отсъствие. С Маркъс се привличахме, и то много: не липсваха случаи, в които това можеше да се превърне в нещо повече. Имаше взаимност, докосвания и погледи, стаени думи и желание. Имаше близост, имаше нежност. Аз обаче обуздах чувствата си, отказах да продължа и той прие това. Успях да се възпра, но това ми струваше огромни усилия, колебания, несигурност, безсънни нощи. Пред болката от раздялата обаче предпочетох да запазя спомените за прекрасните моменти, които двамата преживяхме през онези бурни дни. Вечери със смях и питиета, с лули хашиш и шумни партии континентал^[3]. Пътувания до Танжер, разходки и разговори: мигове, които отлетяха завинаги и които аз запазих като скъпи спомени от края на един етап и началото на нови пътища.

С неочакваното позвъняване на Маркъс в дома ми на „Сиди Мандри“ тази сутрин един период от живота ми приключи, за да даде път на друг. Една врата се затваряше, друга се отваряше. А аз стоях между тях — неспособна да задържа това, което си отива, копнееща да прегърна това, което идва.

— Майка ти е на път. Снощи е тръгнала от Аликанте за Оран с британски търговски кораб. След три дни ще пристигне в Гибралтар. Розалинда ще се погрижи да премине безпрепятствено през протока, тя сама ще ти каже как ще бъде извършено прехвърлянето.

Исках да му благодаря с цялата си душа, но звуците на думите, които трябваше да изрека, се сблъскаха по пътя си с порой от сълзи, който ги повлече със себе си и ги погълна. Затова само успях да го прегърна с все сила и да намокря реверите на сакото му.

— Аз също трябва да потегля на път — добави той след секунди. Погледнах го, като подсмърчах. Извади бяла кърпичка и ми я подаде.

— Извикаха ме от агенцията. Задачата ми в Мароко приключи, трябва да се връщам.

— А Мадрид?

Той сви рамене.

— Засега отивам в Лондон. После — където ме изпратят.

Отново го прегърнах, отново плаках. И когато накрая успях да възпра този изблик на емоции и да овладея хаоса, в който радостта се смесваше с огромна тъга, сподавеният ми глас най-сетне си проби път:

— Не заминавай, Маркъс.

— Ако зависеше от мен… Но не мога да остана, Сира, викат ме на друго място.

Отново погледнах тъй скъпото за мен лице. На него все още имаше белези от раните, но от обезобразения мъж, който бе пристигнал една лятна вечер в „Насионал“, не беше останало почти нищо. Бях срещнала един непознат, изпълнена с тревога и опасения; сега бях изправена пред почти непосилната задача да се сбогувам с един много близък за мен човек, може би по-близък, отколкото се осмелявах да призная.

Подсмръкнах отново.

— Когато решиш да подариш тоалет на някоя от приятелките си знаеш къде съм.

— Когато реша да имам приятелка, ще дойда при теб — каза той като протегна ръка към лицето ми. Опита да избърше сълзите ми с пръсти, а аз потръпнах от допира му и пожелах този ден никога да не бе настъпвал.

— Лъжец — прошепнах.

— Толкова си красива.

Пръстите му се плъзнаха по лицето ми към челото, заровиха се в косата ми и се насочиха към тила. Лицата ни се доближиха бавно, сякаш се бояха да направят най-после това, което от толкова време витаеше във въздуха.

Неочакваното изщракване на бравата ни накара да се отдръпнем един от друг. Жамила влезе запъхтяна със съобщение, което ми предаде на смешния си испански:

— Госпожа Фокс казва госпожица Сира иде веднага на „Лас Палмерас“.

Машината беше набрала скорост, краят настъпваше. Маркъс взе шапката си, а аз не успях да се въздържа и го прегърнах още веднъж. Мълчахме, нямаше какво повече да си кажем. Секунди по-късно от осезаемото му присъствие останаха само следа от лека целувка по косата, споменът за един отдалечаващ се силует и болезненият шум от затворената врата.