Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (28)

27.

Бейгбедер и Розалинда бяха очаровани от интервюто на следващия ден. По-късно научих от нея, че всичко протекло в непринудена обстановка: двамата мъже седели на една от терасите в старата къща на булевард „Лас Палмерас“, пиели бренди със сода и се наслаждавали на изгледа към долината на река Мартин и склоновете на внушителния Бени Хосмар — началото на Риф. Тримата най-напред обядвали — критичното око на англичанката искало да провери доколко може да се довери на сънародника си, преди да го остави насаме с нейния скъп Хуан Луис. Бедуи, готвачът арабин, им приготвил тажин^[1] с агнешко, което придружили с бургундско Гран Крю. След десертите и кафето Розалинда се оттеглила, а те се настанили в плетените кресла, за да изпушат по една пура и да се задълбочат в разговора.

Научих, че журналистът се върнал в хотела към осем вечерта след интервюто, че не вечерял, а само поръчал да му занесат плодове в стаята. Научих още, че на следващата сутрин — веднага след закуска се запътил към Висшия комисариат, узнах по кои улици е минал и в колко часа се е прибрал. Осведомена бях подробно за всички негови излизания и прибирания през същия ден, както през следващия; научих какво е ял, какво е пил, какви вестници е чел и какъв е бил цветът на вратовръзката му. Имах работа през целия ден, но бях информирана във всеки момент благодарение ефикасната работа на двама дискретни сътрудници. Жамила бе поела следенето през деня; срещу дребна монета едно младо пиколо в хотела ме осведомяваше със същото усърдие в колко часа Логан се е прибрал вечерта; срещу още една монета дори си спомняше какво е вечерял, дрехите, които е дал за пране, и момента, в които е угасил лампата.

Издържах така три дни, като получавах подробни сведения за всяко негово движение и чаках да ми изпрати новини относно напредъка на предприетите действия. На четвъртия ден липсата на вести ме накара да се усъмня. И толкова се усъмних, че в главата ми се оформи цялостен план, според който Маркъс Логан, който вече бе постигнал целта си да интервюира Бейгбедер и бе събрал нужната информация за протектората, смята да си замине, забавяйки за ангажимента си към мен. И за да попреча на тези ужасни предположения да се сбъднат, реших, че може би трябва да действам изпреварващо. Затова на следващата сутрин — още щом се развидели и мюезинът призова за първата молитва, аз излязох от къщи и се настаних в един ъгъл на двора на „Насионал“. С новия си костюм във винен цвят и с модно списание в ръка. За да стоя на пост с изправен гръб и кръстосани крака. За всеки случай.

Знаех, че това, което правя, е пълна глупост. Розалинда беше казала, че ще предостави на Логан разрешение за временно пребиваване в протектората; той ми бе дал дума, ангажирайки се да ми помогне; организирането на евакуацията изискваше време. Когато анализирах положението хладнокръвно, съзнавах, че няма от какво да се опасявам — всичките ми страхове бяха лишени от основание и това чакане в двора на хотела беше смешна проява на подозренията ми. Знаех това, но въпреки всичко, реших да не мърдам от мястото си.

Слезе в девет и четвърт, когато сутрешното слънце вече нахлуваше с пълна сила през стъкления покрив. Дворът се беше оживил от току-що раздвижилите се гости, от сновящи сервитьори и млади пикола мароканци, носещи вещи и куфари. Все още накуцваше леко и ръката му беше провесена на синя кърпа, но наранената половина на лицето му изглеждаше по-добре, а чистите дрехи, здравия сън и току-що сресаната влажна коса му придаваха многократно по-приятен вид, отколкото в деня на пристигането му. Когато го видях, усетих тръпка на безпокойство, но го прикрих, като отметнах косата си назад и отново кръстосах елегантно крака. Той също ме видя и се приближи, за да ме поздрави.

— Виж ти, не знаех, че жените в Африка са толкова ранобудни.

— Нали знаете поговорката: „Който рано става, нему и Бог помага“.

— А мога ли да попитам за какво ви е потребна Божията помощ? — каза той, като се настани на стола до мен.

— Да не напуснете Тетуан, без да ми кажете как вървят нещата, дали въпросът за майка ми вече е задвижен.

— Не съм ви казал нищо, защото още нищо не се знае — отвърна той. После се наклони към мен. — Още не ми вярвате напълно, нали?

Гласът му прозвуча уверено и дружелюбно. Почти съучастнически. Не му отговорих веднага, опитвах се да измисля някаква лъжа. Не ми хрумна нищо и реших да бъда искрена.

— Моля да ме извините, но напоследък не вярвам на никого.

— Не се тревожете, разбирам ви — каза той, като се усмихна с усилие. — Времената не са подходящи за проява на лоялност и доверие.

Свих рамене с красноречив жест.

— Закусили ли сте? — попита той.

— Да, благодаря — излъгах. Не бях закусила, нито имах желание за това. Исках единствено да потвърди, че няма да ме остави, без да изпълни обещанието си.

— Е, тогава бихме могли…

Една облечена в хиджаб вихрушка застана между нас и прекъсна разговора ни — беше останалата без дъх Жамила.

— Фрау Лангенхайм чака вкъщи. Отива в Танжер купи платове. Иска госпожица Сира каже колко метра купува.

— Кажи й да изчака две минути. Ей сега ще дойда. Нека седне и да разгледа новите списания, които Канделария донесе онзи ден.

Жамила се втурна обратно към къщи, а аз се извиних на Логан.

— Това е прислужницата ми. Една клиентка ме чака, трябва да тръгвам.

— В такъв случай няма да ви задържам повече. Не се тревожете, всичко вече е в ход и рано или късно ще получим потвърждение. Но имайте предвид, че може да е въпрос на дни или седмици, дори на месец; не е възможно да се ускорят нещата — каза той и се изправи. Изглеждаше по-пъргав, отколкото преди няколко дни, личеше че вече не го боли толкова.

— Наистина не знам как да ви се отблагодаря отвърнах аз. — А сега ме извинете, трябва да тръгвам. Чака ме много работа, нямам почти минута свободно време. След няколко дни предстоят светски събития и клиентките ми се нуждаят от нови тоалети.

— А вие?

— Аз какво? — попитах смутено, без да разбера въпроса.

— Ще присъствате ли на някое от тези събития? Например на приема на Серано Сунер?

— Аз? — отвърнах с лек смях, като отметнах косата от челото си. — Не, аз не ходя на такива събития.

— Защо?

Щях отново да се засмея, но се сдържах, когато си дадох сметка, че говори сериозно, че любопитството му е истинско. Вече бяхме прави, застанали един до друг. Видях отблизо светлия ленен плат на сакото му и райетата на вратовръзката му. Миришеше хубаво — на хубав сапун, на чисто. Аз държах списанието си в ръце, а той се опираше на бастуна. Погледнах го и понечих да му отговоря, разполагах с достатъчно отговори, за да оправдая отсъствието си от тези чужди на мен празненства: защото никой не ме е поканил, защото това не е моята среда, защото нямам нищо общо с тези хора… Накрая обаче реших да замълча. Само свих рамене и казах:

— Трябва да тръгвам.

— Почакайте — рече той, като ме хвана леко за ръката. — Елате с мен на приема на Серано Сунер, бъдете моя дама тази вечер.

Поканата прозвуча като гръм от ясно небе и така ме смая, че когато се опитах да намеря извинения, за да я отхвърля, не успях да изрека нито едно.

— Преди малко ми казахте, че не знаете как да ми се отблагодарите за това, което правя за вас. Е, добре, има начин да го сторите — придружете ме на този прием. Ще ми помогнете да разбера кой кой е в този град, ще бъде полезно за работата ми.

— Аз… аз също не познавам почти никого, отскоро съм тук.

— Вечерта ще бъде интересна, може да прекараме добре — настоя той.

Това беше лудост, истински абсурд. Какво щях да правя на някакъв си прием в чест на баджанака на Франко, сред висши военни и местния елит, сред хора с възможности и представители на чужди страни. Предложението беше направо смешно, но пред мен стоеше мъж, който чакаше отговор. Мъж, който уреждаше евакуирането на човека, който най-много ме интересуваше на този свят; един непознат чужденец, който ме бе помолил да му се доверя. През ума ми преминаха като светкавици противоречиви мисли. Едните ме подканяха да откажа, настояваха, че това е нелепа ексцентричност. Други обаче ми припомняха поговорката за доброто възпитание и благодарността, която толкова пъти бях чувала от майка си.

— Добре — казах аз, след като преглътнах мъчително. — Ще дойда.

Жамила отново се появи във фоайето и с бурни ръкомахания ме подканяше да побързам, за да не карам взискателната фрау Лангенхайм да чака.

— Чудесно. Ще ви съобщя деня и часа веднага щом получа поканата.

Стиснах ръката му, прекосих фоайето с бързи стъпки и едва когато стигнах до вратата, се обърнах. Маркъс Логан все така стоеше прав в дъното и ме гледаше, опрян на бастуна си. Не беше мръднал от мястото, където го бях оставила, и отдалече фигурата му се очертаваше като неясен силует срещу светлината. Гласът му обаче прозвуча ясно:

— Радвам се, че се съгласихте да ме придружите. И бъдете спокойна, не бързам да напусна Мароко.