Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (27)

26.

Маркъс Логан пристигна, влачейки единия си крак, почти оглушал с едното ухо и с ръка, провесена на кърпа през врата. Всичките му наранявания бяха от едната страна на тялото лявата, която била по-близо до избухналия снаряд, който го повалил и едва не го убил, докато отразявал за агенцията си атаките на артилерията на националистите в Мадрид. Розалинда беше уредила служебна кола да го вземе от пристанището в Танжер и да го откара директно в хотел „Насионал“ в Тетуан.

Чаках ги в едно от плетените кресла във вътрешния двор, сред саксии и изрисувани с плетеници плочки. По покритите с решетки стени пълзяха увивни растения, а от тавана висяха големи марокански фенери. До мен долиташе неясният говор от чуждите разговори и ромонът на малък фонтан.

Розалинда пристигна, когато последните лъчи на следобедното слънце проникваха през стъкления покрив; журналистът — десет минути по-късно. В дните преди това аз си бях изградила представа за импулсивен и рязък човек с неприятен нрав, достатъчно нагъл, за да се опита да сплаши всеки, който застане на пътя му към целта. Но бях сгрешила, както обикновено грешим, когато градим предварителни мнения върху крехката основа на една обикновена постъпка или няколко думи. Сгреших и разбрах това веднага щом журналистът изнудвач мина под входната арка на двора с разхлабен възел на вратовръзката и измачкан ленен костюм.

Позна ни веднага. Достатъчно беше да обходи с поглед помещението и да установи, че ние сме единствените млади жени без компания: една блондинка, очевидно чужденка, и една чистокръвна испанска брюнетка. Приготвихме се да го посрещнем, без да ставаме, със скрити зад гърбовете бойни томахавки, в случай че се наложи да се браним от един неудобен гост. Не се наложи обаче да ги вадим, защото Маркъс Логан, който се появи в тази африканска привечер, би могъл да събуди у нас всякакво друго чувство, но не и страх. Беше висок, около трийсет и пет годишен мъж. Кестенявата му коса бе леко разрошена и когато се приближи с куцукане, подпирайки се на бамбуков бастун, забелязахме, че лявата страна на лицето му е осеяна с рани и синини. Макар че по вида му не можеше да се съди какъв е бил преди инцидента, който едва не бе отнел живота му, в този момент той беше просто едно страдащо тяло, така че щом ни поздрави с любезността, която окаяното състояние му позволяваше да изрази, се стовари на едно кресло, опитвайки безуспешно да прикрие болките и умората, натрупана по време на дългото пътуване.

— Mrs Fox and Miss Quiroga, I suppose^[1] — бяха първите му думи.

— Yes, we are, indeed — отвърна Розалинда на английски. — Now meeting you, Mr Logan. And now, if you don’t mind, I think we should proceed in Spanish; I’m afraid my friend won’t be able to join us otherwise^[2].

— Разбира се, извинете — каза той, като се обърна към мен на чудесен испански.

Нямаше вид на безскрупулен изнудвач, а само на професионалист, които си изкарва прехраната както дойде и се възползва от всяка представила се възможност. Като Розалинда, като мен самата. Като всички в тези времена. Преди да пристъпи към въпроса, който го беше довел до Мароко, и да поиска Розалинда да потвърди това, което му бе обещала, той предпочете да ни се представи. Работел за британска информационна агенция и бил акредитиран да отразява войната в Испания. Макар че живеел в столицата, постоянно бил в движение. Докато се случило неочакваното. Откарали го в болница в Мадрид, оперирали го по спешност и при първа възможност го евакуирали в Лондон. Прекарал няколко седмици в Кралската болница в Лондон и търпеливо понасял болките и лечението, прикован към леглото, копнеещ да се върне към активния живот.

Когато научил, че човек, свързан с висшия комисар на Испания в Мароко, се нуждае от информация, която той можел да предостави, въздъхнал с облекчение. Съзнавал, че физическото състояние не ще му позволи да се върне към някогашните постоянни пътувания из полуострова, но едно посещение в протектората би му дало възможност да продължи възстановяването си, като поднови донякъде професионалния си живот. Преди да получи разрешение да пътува, трябвало да се пребори с лекарите, с шефовете си, както и с всеки, който се доближавал до леглото му с намерение да го убеди да не се движи, което, прибавено към състоянието му, го изкарвало извън кожата. После поиска извинение от Розалинда за рязкото си държане по време на телефонния разговор, сви и изпружи краката си няколко пъти с болезнена гримаса и накрая насочи вниманието си към по-належащи въпроси.

— Не съм ял от сутринта. Имате ли нещо против да ви поканя на вечеря и тогава да продължим разговора?

Приехме. Всъщност аз бях готова на всичко, за да говоря с него. Бях способна да ям от помийна яма или да ровя в калта на някой свинарник; бих дъвкала хлебарки и бих пила мишеморка, за да ги преглътна — бях готова на всичко, за да получа информацията, която от толкова дни чаках. Логан извика непринудено един от сервитьорите араби, които сновяха непрекъснато, като сервираха и раздигаха, и поръча да запазят маса в ресторанта на хотела.

„Един момент, господине, ако обичате.“ Сервитьорът излезе и седем секунди по-късно при нас долетя като стрела испанският управител, мазен и почтителен. „Веднага, веднага, ако обичате, нека госпожите ме придружат, нека господинът ме придружи. Нито минута чакане за госпожа Фокс и приятелите й, в никакъв случай.“

Логан ни направи път и влезе след нас в салона, докато управителят сочеше една разкошна кръгла маса в центъра, отлично място, за да могат всички да видят тази вечер отблизо английската любовница на Бейгбедер. Журналистът отказа любезно и посочи друга в дъното. Всички маси бяха приготвени с безупречни покривки, чаши завода и вино и бели салфетки, сгънати върху порцелановите чинии. Но все още беше твърде рано и в ресторанта имаше десетина-дванайсет души.

Уточнихме поръчката си и докато чакахме, ни поднесоха херес. Розалинда пое ролята на домакиня и подхвана разговора. Предварителната среща в двора беше чисто протоколна, но допринесе за разсейване на напрежението. Журналистът се беше представил и бе споделил с нас причините за физическото си състояние; ние, от своя страна, се успокоихме, когато видяхме, че не става дума за някакъв опасен тип, и обсъдихме с него банални неща от живота в Испанско Мароко. Тримата обаче знаехме, че това не е обикновена среща за завързване на нови приятелства, за обсъждане на болести или за обрисуване на живописни картини от Северна Африка. Причината, накарала ни да се срещнем тази вечер, беше чисто и просто една сделка, в която имаше две страни, заявили недвусмислено исканията и условията си. Беше настъпил часът, в който те трябваше да бъдат поставени на масата, за да се определи докъде може да стигне всяка от страните.

— Искам да знаете, че всичко, което поискахте от мен в телефония ни разговор, е уредено — каза Розалинда веднага щом сервитьорът се отдалечи с поръчката.

— Чудесно отвърна журналистът.

— Ще проведете интервюто си с висшия комисар насаме и толкова дълго, колкото сам прецените. Освен това ще ви бъде дадено разрешение за временно пребиваване в зоната на испанския протекторат — продължи Розалинда — и ще получите на свое име покани за всички официални събития през следващите седмици. И предварително ви уведомявам, че едно от тях ще бъде от изключителна важност.

Той повдигна въпросително веждата от здравата страна на лицето си.

— Очакваме в най-скоро време посещението на дон Рамон Серано Сунер, баджанак на Франко. Предполагам, че знаете за какво говоря.

— Да, разбира се — потвърди той.

— Идва в Мароко по случай годишнината от бунта и ще остане три дни. Организират се различни събития за посрещането. Вчера пристигна Дионисио Ридруехо, генералният директора пропагандата. Той ще координира подготовката със секретаря на Висшия комисариат. Надяваме се, че ще присъствате на всички официални събития, на които ще има цивилни представители.

— Много ви благодаря. И ви моля да предадете благодарности ми на висшия комисар.

— За нас е удоволствие да бъдете наш гост — отвърна Розалинда с изящен жест на безупречна домакиня, след което извади шпагата от ножницата. — Навярно разбирате, че и ние имаме известни условия.

— Естествено — каза Логан, след като отпи глътка херес.

— Преди да изпратите информацията в чужбина, тя трябва да бъде прегледана от прес канцеларията на Висшия комисариат.

— Разбира се.

В този момент сервитьорите донесоха ястията и аз изпитах огромно облекчение. Въпреки елегантността, с която двамата договаря сделката, по време на целия разговор между Розалинда и новодошлия аз се чувствах някак неловко, не на място, сякаш се бях помъкнала на празненство, на което не бях поканена. Говореха за неща, които ми бяха напълно чужди, които може би не съдържаха никакви сериозни държавни тайни, но които в края на краищата бяха твърде далеч от представата за това, което една обикновена шивачка би трябвало да чуе. Повторих си няколко пъти, че не съм излишна, че това е и моето място, защото причината за тази вечеря беше евакуацията на собствената ми майка. Въпреки това ми беше трудно да си повярвам.

Пристигането на храната прекъсна за известно време размяната на искания и отстъпки. Калкан за дамите, пиле с гарнитура за господина, обявиха сервитьорите. Обсъдихме набързо храната, прясната риба от Средиземноморието, превъзходните зеленчуци от долината на река Мартин. Веднага щом сервитьорите се оттеглиха, разговорът продължи от мястото, където бе прекъснат няколко минути по-рано.

— Някое друго условие? — попита журналистът, преди да поднесе вилицата към устата си.

— Да, макар че аз не бих го нарекла точно условие. Отнася се по-скоро за нещо, което е изгодно и за вас, и за нас.

— Тогава няма да е трудно да го приема — каза той, след като преглътна първата хапка.

— Надявам се — отвърна Розалинда. — Вижте, Логан, с вас се движим в два различни свята, но сме сънародници и двамата знаем, че в основни линии лагерът на националистите симпатизира на германците и италианците и не изпитва топли чувства към англичаните.

— Така е — потвърди той.

— Тъкмо поради тази причина ви предлагам да се представите за мой приятел. Без да губите самоличността си на журналист, разбира се, но журналист, който ми е близък, а следователно и на висшия комисар. Смятаме, че така ще бъдете приет с по-малко раздразнение.

— От кого?

— От всички: местните испански и мюсюлмански власти, чуждестранните консули, пресата… Честно казано, сред тези общности нямам особено пламенни почитатели, но поне формално проявяват известно уважение поради близостта ми с висшия комисар. Ако ви въведем като мой приятел, може би ще проявят същото уважение и към вас.

— Какво смята по въпроса полковник Бейгбедер?

— Той е напълно съгласен.

— В такъв случай нямам нищо против. Идеята ми се струва добра, а и както казвате, може да е изгодно за всички. Друго условие?

— Това е всичко от наша страна — каза Розалинда, като вдигна чаша в знак на наздравица.

— Отлично. Значи всичко е изяснено. Е, мисля, че сега е мой ред да ви поставя в течение на въпроса, за който ме повикахте.

Сърцето ми се преобърна — беше настъпил часът. Храната и виното явно бяха влели известна доза енергия в Маркъс Логан и той изглеждаше доста по-бодър. Макар че по време на разговор беше държал хладно и спокойно, в него се долавяше благосклонно отношение и явно желание да не досажда на Розалинда и Бейгбедер повече от необходимото. Предположих, че тази закалка има общо с професията му, но нямах основа за сравнение. В края на краищата това беше първият журналист, когото виждах през живота си.

— Първо искам да ви съобщя, че моята връзка е предупреден и майка ви ще бъде прехвърлена веднага щом се организира следващата операция за евакуиране на хора от Мадрид до крайбрежието. Сграбчих здраво ръба на масата. Изпитвах желание да скочат го прегърна, но се сдържах. Ресторантът на хотел „Насионал“ бе пълен с клиенти и благодарение на Розалинда нашата маса беше главният център на внимание. Само това оставаше, да се подам на импулсивната реакция и да прегърна този непознат — тогава всички погледи щяха да се насочат към нас. Ето защо овладях въодушевлението и изразих радостта си само с усмивка и тихо „благодаря“.

— Трябва да ми дадете някои данни. После ще ги изпратя с телеграма до агенцията ми в Лондон. От там ще се свържат с Кристофър Ланс, който ръководи цялата операция.

— Кой е той? — попита Розалинда.

— Английски инженер. Ветеран от Световната война, който от няколко години живее в Мадрид. Преди бунта работеше за испанска фирма с британско участие — строителната компания „Хинес Наваро и синове“, с централен офис на булевард „Прадо“ и филиали във Валенсия и Аликанте. Участвал е в строителството на пътища и мостове, на голям язовир в Сория, на водноелектрическа централа в Гранада и мачта за цепелини в Севиля. Когато войната избухна семейство Наваро изчезна, не се знае дали по тяхна воля или принудително. Работниците основаха комитет и поеха управлението на предприятието. Тогава Ланс можеше да си тръгне, но него направи.

— Защо? — попитахме двете в един глас.

Журналистът сви рамене, докато отпиваше дълга глътка вино.

— Помага срещу болката — оправда се той, докато вдигаше чашата, сякаш за да ни покаже лечебното й действие. — Всъщност — продължи — не знам защо Ланс не се върна в Англия, така и не изтъкна каквато и да е причина, която да обясни постъпката му. Преди началото на войната пребиваващите в Мадрид англичани, както и почти всички чужденци, не вземаха страна в испанската политика и наблюдаваха положението с безразличие, дори с известна ирония. Знаеха, разбира се, за напрежението между десницата и левите партии, но го възприемаха като поредната проява на своеобразието на страната, като част от националния фолклор. Биковете, сиестата, чесънът, зехтинът и враждата между братя — всичко толкова живописно, толкова испанско. До момента, в който конфликтът избухна, и тогава видяха, че нещата са сериозни, и побързаха да напуснат Мадрид възможно най-бързо. С няколко изключения, какъвто е случаят с Ланс, който реши да изпрати жена си у дома и да остане в Испания.

— Доста безразсъдно, нали? — подхвърлих аз.

— Може би е малко луд наистина — каза той полушеговито. — Но е свестен човек и знае какво прави. Не е някакъв неразумен авантюрист, нито опортюнист от онези, които никнат като гъби в днешно време.

— С какво точно се занимава? — попита Розалинда.

— Оказва помощ на онези, които се нуждаят от нея. Извежда от Мадрид когото може, откарва го до някое средиземноморско пристанище и там го качва на британски кораб — няма значение дали е военен, пътнически или товарен.

— Взема ли пари? — попитах аз.

— Не. Нищо. Той не печели нищо. Друг печели от тази работа, но не и той.

Щеше да ни обясни още нещо, но в този момент до масата ни се приближи млад офицер с бричове, лъснати до блясък ботуши и шапка под мишница. Поздрави по военному с вглъбено изражение и подаде на Розалинда един плик. Тя извади от него сгънат лист, прочете го и се усмихна.

— Много съжалявам, но трябва да ме извините — каза тя, като прибираше бързо вещите си в чантата. Табакерата, ръкавиците, бележката. — Изникна нещо нечакано. Извинете, неочаквано — поправи се тя. После прошепна развълнувано на ухото ми: — Хуан Луис сее върнал от Севиля по-рано от предвиденото.

Въпреки спуканото си тъпанче, журналистът вероятно също чу думите й.

— Вие си продължете разговора, после ще ми разкажете — добави тя високо. — Сира, darling, ще се видим скоро. А вие, Логан, бъдете готов за утре. Една кола ще ви вземе в един часа. Ще обядвате в дома ми с висшия комисар, а после ще имате на разположение целия следобед, за да проведете интервюто си.

Младият офицер придружи Розалинда до вратата под любопитните погледи на посетителите. Когато изчезнаха от полезрението ни, помолих Логан да продължи обясненията си от мястото, на което ги беше прекъснал:

— Щом Ланс не получава никаква печалба и не се ръководи политически подбуди, защо прави всичко това?

Той отново сви рамене, неспособен да изтъкне разумно обяснение.

— Има такива хора, наричат ги алени огнивчета^[3]. Ланс е особен човек, нещо като кръстоносец на изгубени каузи. Твърди, че в действията му няма политически елемент, че подбудите му са чисто хуманни. Вероятно щеше да постъпи по същия начин с републиканците, ако бе попаднал в зоната на националистите. Може би, причината е, че е син на каноник в катедралата на Уелс, знам ли. Когато бунтът избухна, посланикът сър Хенри Чилтън и по-голямата част от персонала му се бяха преместили в Сан Себастиан, да прекарат лятото там и начело на посолството в Мадрид остана един служител, който не успя да бъде на висотата на събитията, така че Ланс, като ветеран на британската колония, пое съвсем естествено юздите на управлението. Както казвате вие, испанците, без да чака помощ нито от Бога, нито от дявола, отвори вратите на посолството, за да даде убежище на британските поданици — някъде около триста души според информацията, която имам. Никой от тях не беше пряко ангажиран с политика, но в голямата си част бяха консерватори, симпатизиращи на десницата, така че потърсили дипломатическа закрила веднага щом осъзнаха накъде вървят нещата. Събитията обаче надхвърлиха очакванията и стотици други хора потърсиха убежище в посолството. Твърдяха, че са родени в Гибралтар или на английски кораб по време на пътуване, че имат роднини във Великобритания, че са сключвали сделки с Британската търговска камара; какви ли не лъжи, за да си осигурят закрилата на нашето знаме.

— Защо точно във вашето посолство?

— Не беше само в нашето. Всъщност нашето най-трудно представяше убежище. През първите дни всички посолства практически направиха едно и също: приеха собствените си граждани и някои испанци, нуждаещи се от закрила.

— А после?

— Някои посолства продължиха активно да предоставят убежище и да участват пряко или косвено в прехвърлянето на бежанци. Чили най-вече, както и Франция, Аржентина и Норвегия. След първите дни на несигурност мнозина отказаха да се занимават с това. Ланс обаче не действа като представител на британското правителство. Той прави всичко от свое име. Нашето посолство, както вече ви казах, беше сред тези, които престанаха да предоставят убежище и да съдействат за евакуацията на бежанци. Освен това Ланс не помага на националистите като цяло. Той помага на отделни хора, които наистина трябва да напуснат Мадрид. По идеологически, по семейни или по други причини. Вярно е, че в началото се установи в посолството и го обявиха за почетен аташе, за да може да уреди евакуацията на британски граждани в първите дни на войната, но от тогава действа за своя сметка и на свой риск. Когато се налага, обикновено, за да впечатли милиционерите и часовите на пропускателните постове по пътищата, той използва всичките дипломатически атрибути, които са му подръка: лента с червена, синя и бяла ивица на ръкава, за да се идентифицира, знаменца на автомобила и огромен пропуск, пълен с печати и марки на посолството, на шест-седем работнически профсъюза и на Министерството на войната — всичко, с което разполага. Ланс е доста странен тип — симпатичен, словоохотлив, винаги облечен с крещящи дрехи, с биещи на очи сака и вратовръзки. Според мен понякога преиграва, за да не го вземат на сериозно и да не го подозират.

— Как осъществява прехвърлянето до крайбрежието?

— Не знам точно, той отказва да съобщи подробности. Мисля, че започна с коли на посолството и камиони на строителното предприятие, докато ги реквизираха. Напоследък използва линейка на шотландския корпус, предоставена на разположение на републиката. Освен това обикновено го придружава Марджъри Хил, медицинска сестра от Англо-американската болница, знаете ли я?

— Мисля, че не.

— Намира се на улица „Хуан Монталво“, до Университетския комплекс, практически на самия фронт. Когато ме раниха, първо ме заведоха там, после ме преместиха в болницата, която оборудваха в хотел „Палас“, за да ме оперират.

— Болница в „Палас“? — попитах недоверчиво.

— Да, полева болница, не знаехте ли?

— Нямах представа. Когато напуснах Мадрид, „Палас“ и „Риц“ бяха най-луксозните хотели.

— Е, както виждате, сега го използват за други цели. Много неща са се променили. Останах там няколко дни, докато накрая решиха да ме евакуират в Лондон. Преди да постъпя в Англо-американската болница, аз вече познавах Ланс — в момента британската колония в Мадрид е доста оредяла. После той ме посети в „Палас“. В рамките на хуманитарната си мисия той се старае да помага, доколкото е възможно — на всички свои сънародници в затруднение. Затова знам отчасти как протича процесът на евакуация, но са ми известни само подробностите, които той самият ми е предоставил. Бежанците обикновено идват за своя сметка в болницата. Понякога ги държат известно време, като ги представят за пациенти, докато подготвят следващия конвой. Ланс и медицинската сестра Ханс, пътуват заедно: тя, изглежда, е незаменима в разиграването на служители и милиционери на контролните постове, ако нещата станат напечени. Освен това почти винаги се врежда да занесе на връщане в Мадрид всичко, което може да измъкне от Кралската флота: лекарства, превръзки, сапун, консерви…

— Как осъществяват пътуването?

Исках да си представя прехвърлянето на майка ми, да знам как ще се извърши пътуването.

— Знам, че тръгват призори. Ланс вече познава всички контролни пунктове, а те са над трийсет. Понякога пътуват повече от дванайсет часа. Освен всичко, той познава отлично психологията на милиционерите: слиза от колата, разговаря с тях, нарича ги другари, показва им впечатляващия си пропуск, предлага им цигари, шегува се и се сбогува с тях с „Да живее Русия“ или „Смърт на фашистите“ и какво ли не, само да може да продължи пътя си. Но не им предлага подкуп: самият той си го е наложил като принцип и доколкото знам се придържа към него. Той е изключително педантичен спрямо законите на републиката, винаги ги спазва. И разбира се, избягва да предизвиква неприятности или инциденти, които биха могли да навредят на посолството ни. Макар че не е на служба и има само почетна титла, той се придържа строго към правилата на дипломатическата етика.

Докато приключи отговора си, аз бях готова да задам следващия въпрос. Доказвах, че съм отлична ученичка на комисар Васкес в усвояването на техниките на разпита.

— В кои пристанища отвежда бежанците?

— Зависи, може да е във Валенсия, в Аликанте, в Дения. Проучва положението, нахвърля план и накрая, по един или друг начин успява да ги натовари на кораб.

— Но тези хора имат ли необходимите документи и пропуски?

— За да пътуват из Испания — да. За да заминат за чужбина — вероятно не. Затова операцията по качването на кораба обикновено е най-трудна: Ланс трябва да заблуди контролните постове, да влезе в зоната на кейовете и да мине незабелязано сред часовите, да преговаря с екипажа на корабите, да вмъкне бежанците и да ги скрие. Освен това, всичко трябва да се осъществи внимателно, за да не буди подозрение. Засега обаче винаги е успявал.

Довършихме вечерята. Логан трудно боравеше с приборите; лявата му ръка бе напълно извън строя. Въпреки това се справи успешно с пилето, с две големи порции сметанов крем и няколко чаши вино. Аз обаче, погълната от разказа му, почти не докоснах калкана и не поръчах десерт.

— Искате ли кафе? — попита той.

— Да, благодаря.

Всъщност не пиех кафе след вечеря, с изключение на случаите, когато трябваше да работя до късно. Тази вечер обаче имах две основателни причини, за да приема предложението: исках да удължа колкото се може повече разговора и да бъда достатъчно бодра, за да не изпусна и най-малката подробност.

— Разкажете ми нещо за Мадрид — помолих го тогава. Гласът ми беше тих, може би вече предчувствах, че това, което ще чуя, няма да бъде приятно.

Той ме погледна втренчено, преди да отговори:

— Не знаете нищо, нали?

Забих поглед в покривката и поклатих отрицателно глава. След като чух подробностите за предстоящата евакуация на майка ми, бях се отпуснала; вече не бях нервна. Въпреки контузеното си тяло, Маркъс Логан бе успял да ме успокои със сериозното си и уверено държане. Вместо да се зарадвам обаче от това, което чух, изпитах силна тъга. За майка си, за Мадрид, за родината ми. Внезапно ме обхвана неимоверна слабост и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Градът е в плачевно състояние, не достигат основни продукти. Всеки се справя както може — обобщи той отговора си с няколко общи и очевидни истини. — Може ли да ви задам един въпрос? — добави.

— Питайте каквото искате — отговорих с все още забит в масата поглед. Не можех да му откажа, бъдещето на майка ми беше в неговите ръце.

— Вижте, изпълних задачата си и ви гарантирам, че ще постъпят с майка ви така, както са ми обещали, не се тревожете за това. — Говореше с по-тих, по-задушевен тон. — За да успея обаче, се наложи да измисля история, която не знам дали отговаря малко или много на действителната. Казах, че е изложена на голяма опасност и трябва да бъде евакуирана спешно, не беше необходимо да давам повече подробности. Но бих искал да знам до каква степен съм отгатнал или до каква степен съм излъгал. Отговорът изобщо няма да промени нещата, но аз бих искал да го чуя. Така че ако нямате нищо против, кажете ми в какво положение се намира майка ви и смятате ли, че наистина е изложена на опасност в Мадрид?

Един сервитьор донесе кафетата. Разбъркахме захарта, лъжичките ритмично потракваха в порцелана. След няколко секунди вдигнах глава и го погледнах право в очите.

— Искате да знаете истината? Истината е, че според мен животът й не е изложен на опасност, но майка ми има само мен на света, аз имам само нея. Винаги сме живели сами, заедно сме се борили, за да оцелеем — ние сме само две работещи жени. Един ден обаче аз сгреших и я предадох. И сега не искам нищо друго, освен да бъда отново с нея. Преди малко ми казахте, че приятелят ви Ланс действа единствено воден от хуманни, а не от политически подбуди. Сам преценете дали събирането на една майка без средства с единствената й дъщеря е хуманна причина или не. Аз не знам.

Не казах нищо повече, знаех, че сълзите ми ще бликнат всеки момент.

— Трябва да тръгвам. Утре ще ставам рано, имам много работа, благодаря за вечерята, благодаря за всичко…

Изрекох тези думи със сподавен глас, бързешком, като в същото време станах и грабнах чантата си. Не вдигнах глава, за да не забележи стичащите се по лицето ми сълзи.

— Ще ви изпратя — каза той и се надигна, като се опита да прикри болката си.

— Благодаря, няма нужда — живея наблизо, зад ъгъла. — Обърнах се и тръгнах към изхода. Едва бях направила няколко крачки, когато усетих ръката му да докосва лакътя ми.

— Имам късмет, че живеете наблизо. Така ще ходя по-малко. Да вървим.

Поръча с жест на салонния управител да включи вечерята в сметката на стаята му и излязохме. Не каза нищо, нито се опита да ме успокои; не изрече нито дума за това, което току-що бе чул. Просто вървеше до мен мълчаливо, като ме остави сама да възвърна спокойствието си. Когато излязохме на улицата, той внезапно спря. Опирайки се на бастуна си, погледна обсипаното със звезди небе и вдиша с копнеж въздуха.

— Мароко ухае прекрасно.

— Планината е близо, морето също — отвърнах аз, вече по-спокойна. — Сигурно е заради това.

Вървяхме бавно, той ме попита откога съм в протектората, какъв е животът тук.

— Ще се видим отново, ще ви се обадя веднага щом получа нова информация — каза той, когато стигнахме до дома ми. — И бъдете спокойна. Уверявам ви, че ще направят всичко възможно, за да ви помогнат.

— Много ви благодаря. Моля да ме извините за реакцията. Понякога ми е трудно да се сдържа. Времената никак не са леки — прошепнах аз с леко стеснение.

Той опита да се усмихне, но успя само наполовина.

— Няма нищо, разбирам ви напълно.

Този път не се разплаках, лошият момент беше отминал. Само се погледнахме, пожелахме си лека нощ и аз заизкачвах стълбите, като си мислех колко малко отговаряше този Маркъс Логан на опасния опортюнист, какъвто си бяхме представяли с Розалинда.