Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (26)

25.

Рано сутринта на следващия ден отидох в полицейското управление да осведомя дон Клаудио за провала на преговорите ми. От четиримата полицаи само двама бяха на бюрата си възрастния и кльощавият.

— Шефът още не е дошъл — заявиха те в един глас.

— В колко часа идва обикновено? — попитах.

— В девет и половина — каза единият.

— Или в десет и половина — каза другият.

— Или утре.

— Или никога.

Двамата се изкискаха лигаво и аз осъзнах, че нямам сили да понеса тези двама глупаци нито минута повече.

— Кажете му, моля ви, че съм го търсила. Че съм ходила в Танжер не съм успяла да уредя нищо.

— Както кажеш, красавице — рече този, който не беше Канете.

Отправих се към вратата, без да се сбогувам. Тъкмо излизах, когато чух гласа на полицая, сега вече Канете:

— Ако поискаш, ще ти извадя друг пропуск, скъпа.

Не спрях. Само стиснах силно юмруци и почти без да го осъзная в ума ми изплува един цветист израз от миналото и аз обърна главата си няколко сантиметра, точно колкото бяха необходимо да чуе ясно отговора ми:

— Извади го на шибаната си майка.

За мой късмет срещнах комисаря на улицата, достатъчно далеч от управлението, за да не ме помоли да се върна с него. Не беше трудно да срещнеш някого в Тетуан — уличната мрежа в Испанския квартал бе ограничена и по нея минаваха всички по всяко време. Както обикновено, дон Клаудио носеше костюм от светъл лен и току-що обръснат, бе готов да започне деня.

— Не изглеждате особено весела — каза той, щом ме видя. — Предполагам, че нещата в „Континентал“ не са протекли добре. — Погледна часовника си. — Елате да изпием по едно кафе.

Заведе ме в казино „Еспаньол“, красива ъглова сграда с каменни балкони и големи прозорци с изглед към главната улица. Един сервитьор арабин спускаше тентите с помощта на скърцаща метална манивела, други двама поставяха маси и столове на тротоара под сянката. Започваше нов ден. В прохладното помещение беше пусто, виждах мраморна стълба насреща и две зали от двете страни. Комисарят ме покани да вляза в салона отляво.

— Добро утро, дон Клаудио.

— Добро утро, Абдул. Донеси две кафета с мляко, моля те — поръча той, докато с поглед търсеше съгласието ми. — Разкажете ми — подкани ме.

— Не успях. Управителят е нов, макар че беше добре осведомен по въпроса. Отказа всякакви договорки. Каза само, че споразумението било повече от великодушно и че ако не платя на уречената дата, ще ме даде под съд.

— Разбирам. И наистина съжалявам. Но се опасявам, че не бих могъл да ви помогна.

— Няма нищо, вече направихте достатъчно, като ми издействахте една година отсрочка.

— Какво смятате да правите?

— Ще платя незабавно.

— А майка ви?

Свих рамене.

— Нищо. Ще продължа да работя и да спестявам, макар че когато успея да събера достатъчно пари, може да е твърде късно и евакуациите да са прекратени. В момента, както ви казах, ще изплатя дълга си. Имам парите, така че няма проблем. Точно затова исках да ви видя. Трябва ми нов пропуск, за да премина границата, и разрешението ви да задържа паспорта си два дни.

— Задръжте го, няма нужда да ми го връщате повече. — Пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади от там кожен портфейл и писалка. — Що се отнася до пропуска, това ще ви свърши работа — каза той, като извади една визитна картичка и махна капачката на писалката. Написа няколко думи на гърба й и се подписа. — Заповядайте.

Сложих я в чантата, без да я прочета.

— С „Ла Валенсиана“ ли смятате да пътувате?

— Да, такова е намерението ми.

— Както направихте вчера?

Издържах няколко секунди изпитателния му поглед, преди да отговоря:

— Вчера не пътувах с „Ла Валенсиана“.

— Как тогава успяхте да отидете в Танжер?

Знаех, че той знае. Знаех също, че иска сама да му го кажа. Преди това отпихме по глътка кафе.

— Една приятелка ме откара с колата си.

— Каква приятелка?

— Розалинда Фокс. Една англичанка, моя клиентка.

Нова глътка кафе.

— Знаете коя е, нали?

— Да, знам.

— Тогава внимавайте.

— Защо?

— Просто така. Внимавайте.

— Кажете ми защо — настоях аз.

— Защото има хора, на които не им харесва да е с мъжа, с когото е.

— Вече знам това.

— Какво знаете?

— Че някои хора не одобряват сантименталната им връзка.

— Кои хора?

Как само умееше да притиска, изстисква и измъква и последната троха информация. Вече се познавахме взаимно.

— Някои. Не искайте от мен да ви казвам това, което вече знаете, дон Клаудио. Не ме карайте да бъда нелоялна към една клиентка, само за да чуете от устата ми имена, които вече са ви известни.

— Съгласен съм. Бих искал само да потвърдите нещо.

— Какво?

— Фамилиите на тези хора испански ли са?

— Не.

— Отлично — кача той. Допи кафето си и отново погледна часовника. — Трябва да тръгвам, имам работа.

— Аз също.

— Вярно, забравих, че сте работеща жена. Знаете ли, че сте спечелили отлична репутация?

— Вие сте осведомен за всичко, така че трябва да ви вярвам.

Усмихна се за пръв път и усмивката го подмлади поне с четири години.

— Знам само това, което трябва да знам. Освен това съм сигурен, че вие също сте добре осведомена. Сред жени винаги се говори много, а в ателието си приемате дами, които може би разказват интересни истории.

Беше вярно, че клиентките ми говореха. Приказваха за мъжете си, за техния бизнес, за приятелите си. За хора, чиито домове посещаваха, за това, което правеха, мислеха или говореха едни на други. Не казах обаче нито „да“, нито „не“ на комисаря. Просто станах и оставих без коментар забележката му. Той извика сервитьора и направи жест във въздуха, все едно че се подписва. Абдул кимна: разбира се, кафетата щяха да бъдат записани в сметката на дон Клаудио.

 

 

Изплащането на дълга в Танжер беше освобождение за мен, сякаш бях свалила въже от шията си, което някой можеше да дръпне във всеки момент. Разбира се, оставаха обвиненията в Мадрид, но от африканския бряг те изглеждаха твърде далечни. Погасяването на дължимата сума в „Континентал“ ми помогна да се освободя от баласта на миналото ми с Рамиро в Мароко. Вече можех да дишам по-спокойно, по-свободно. Имах по-голяма власт над собствената си съдба.

Лятото напредваше, но клиентките ми явно още не мислеха за есените тоалети. Жамила все така беше при мен, грижеше се за домакинството и изпълняваше дребни задачи в ателието, Феликс ме посещаваше почти всяка вечер, от време на време отивах да видя Канделария на „Ла Лунета“. Всичко течеше спокойно, нормално, докато една ненадейна настинка не ме омаломощи дотолкова, че нямах сили да излизам, нито енергия да шия. Прекарах първия ден просната на дивана. Втория — на леглото. На третия щях да направя същото, ако не се бе появил неочакван гост. Неочаквано, както винаги.

— Госпожа Розалинда казва госпожица Сира стане от легло веднага.

Излязох да я посрещна по пеньоар; не си направих труда да облека вечния си костюм, нито да сложа на шията си сребърната ножичка, нито дори да си оправя косата. Дори неугледният ми вид да я беше учудил, тя не го показа: бе дошла да решава по-сериозни въпроси.

— Отиваме в Танжер.

— Кой? — попитах, докато бършех сополите си с кърпичката.

— Ти и аз.

— За какво?

— Да се опитаме да решим въпроса за майка ти.

Погледнах я едновременно с недоверие и радост и поисках да узная повече.

— Чрез твоя…

Кихнах и не успях да довърша фразата, но това бе добре дошло, тъй като още не ми беше ясно как да наричам висшия комисар, когото тя винаги споменаваше с двете му малки имена.

— Не, предпочитам да държа Хуан Луис настрана; той е много зает с хиляди други неща. Това е моя работа, така че неговите контакти остават аут, вън. Но имаме други възможности.

— Какви?

— Опитах чрез нашия консул в Тетуан да проверя дали правят такива постъпки, но нямах късмет; каза, че легацията ни в Мадрид винаги е отказвала да дава подслон на бежанци, освен това, откакто републиканското правителство се премести във Валенсия, там са се установили и дипломатическите служби. В столицата е останала само празната сграда и няколко нисши служители, за да я поддържат.

— Тогава?

— Опитах с англиканската църква „Сейнт Андрюс“ в Танжер и те не можаха да ми помогнат. После ми хрумна, че може някоя частна фирма биха могли да знаят нещо, затова поразпитах тук-там и събрах малко информация. Не е кой знае какво, но може да имаме късмет и да ни предложат нещо повече. Директорът на Лондонската и Южноамериканска банка в Танжер — Лео Мартин ми каза, че по време на последното си пътуване до Лондон чул да говорят в централния офис на банката, че някакъв служител на филиала в Мадрид имал контакт с човек, който помагал да извеждат хора от града. Не знам нищо повече, информацията, която ми даде, е много неясна, много неточна, просто някакъв коментар, който чул. Обеща ми обаче да провери.

— Кога?

— Right now. Веднага. Така че се облечи, отиваме в Танжер при него. Бях там преди два дни; каза да отида отново днес. Предполагам, че е имал време да научи нещо.

Опитах се да й благодаря за усилията сред кашляне и кихане, но тя омаловажи въпроса и ме подкани да се приготвя. Пътуването беше кратко. Шосе, пуста суха земя, иглолистни гори, кози. Натоварени жени с раирани поли и чехли, с големи сламени шапки. Овце, кактуси, още пуста суха земя, босоноги деца, които ни се усмихваха при преминаването ни и вдигаха ръка, като казваха „сбогом, приятелко, сбогом“. Прах и пак прах, жълто поле от едната страна, жълто поле от другата, контролно-пропускателният пункт — и отново шосе, кактуси, ниски палми и тръстики. След час бяхме пристигнали. Както преди, паркирахме на площад „Франция“, в модерната зона с широки булеварди и великолепни сгради. В една от тях се помещаваше Лондонската и Южноамериканска банка, любопитна на сплав от финансови интереси, странна почти колкото двойката, която представлявахме с Розалинда Фокс.

— Сира, запознай се с Лео Мартин. Това е приятелката ми мис Кирога.

Лео Мартин с успех би могъл да се нарича Леонсио Мартинес, ако се бе родил на няколко километра по-далече от мястото, където събитието се бе случило. Беше нисък и мургав и ако беше небръснат и без вратовръзка, би могъл да мине за трудолюбив испански селянин. На лицето му обаче нямаше и следа от брада, а върху изпъкналия корем лежеше строга раирана вратовръзка. И не беше испанец, нито селянин, беше истински поданик на Великобритания — гибралтарец, който говореше английски и испански еднакво свободно. Поздрави ни с косматата си ръка, покани ни да седнем. Една секретарка, която наподобяваше стара сврака, получи нареждане да не го безпокои. И сякаш бяхме най-богатите клиенти на банката, се зае да ни осведомява усърдно за това, което бе проучил. Никога не бях откривала банкова сметка през живота си, вероятно Розалинда също нямаше нито една спестена лира от издръжката, която — ако имаше късмет — й изпращаше мъжът й, но слуховете за любовните връзки на приятелката ми сигурно бяха стигнали до ушите на този нисичък мъж с впечатляващи лингвистични способности. А в тези смутни времена директорът на една международна банка не можеше да пропусне възможността да направи услуга на жена, която беше любовница на най-могъщия човек при съседите.

— Е, госпожи, мисля, че имам новини. Успях да говоря с Ерик Гордън, един стар познат, който напусна филиала ни в Мадрид малко след бунта. Сега се е преместил в Лондон. Каза, че познава лично един човек, който живее в Мадрид и се занимава с този род дейност, бил британски гражданин и работел за испанска фирма. Лошата новина е, че не знае как да се свърже с него, изгубил е следите му през последните месеци. Добрата новина е, че ми предостави данните на друго лице, което знае местонахождението му, защото е живял в столицата доскоро. Става дума за един журналист, който се е върнал в Англия, защото имал някакъв проблем, мисля, че е бил ранен — не ми съобщи подробности. Както и да е, чрез него е възможно да се намери решение: той би могъл да ви свърже с лицето, което евакуира бежанци. Но преди това иска нещо.

— Какво? — попитахме в един глас двете с Розалинда.

— Да говори лично с вас, госпожо Фокс — каза той, като се обърна към англичанката. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се да не го сметнете за недискретно от моя страна, но при дадените обстоятелства сметнах за уместно да го осведомя за лицето, заинтересувано да получи тази информация.

Розалинда не отговори; само го погледна внимателно с вдигнати вежди, очаквайки да продължи обясненията си. Той се прокашля неловко, явно бе очаквал извършените от него проучвания да бъдат посрещнати с по-голямо въодушевление.

— Знаете какви са журналистите, нали? Като лешояди, винаги искат да изкопчат нещо.

Розалинда мълча няколко секунди, след което отговори.

— Не са единствените, драги Лео, не са единствените — каза тя с леко раздразнен тон. — Както и да е, свържете ме с него, да видим какво иска.

Размърдах се в креслото, като се опитвах да прикрия нервността си, и отново си издухах носа. През това време британският директор с подобно на делва тяло и акцент на тореадор заповяда на телефонистката да поръча разговора. Чакахме дълго, донесоха ни кафе. Розалинда възвърна доброто си настроение, а Мартин въздъхна с облекчение. Най-после ни свързаха с журналиста. Разговорът продължи едва три минути и аз не разбрах нито дума от него, защото говореха на английски. Долових обаче сериозния и рязък тон на клиентката ми.

— Готово — каза тя, след като разговорът приключи. Сбогувахме се с директора, благодарихме му за вниманието и отново минахме през щателния оглед от страна на секретарката с лице на сврака.

— Какво искаше? — попитах аз нетърпеливо веднага щом излязохме от кабинета.

— A bit of blackmail. Не знам как се казва на испански. Когато някой обещава, че ще направи нещо за теб само ако ти направиш нещо в замяна.

— Шантаж — поясних аз.

— Шантаж — повтори тя с ужасно произношение. Твърде много режещи звуци в една дума.

— Какъв вид шантаж?

— Лична среща с Хуан Луис и привилегирован достъп до официалния живот в Тетуан за няколко седмици. В замяна се задължава да ни свърже с лицето, което търсим в Мадрид.

Преглътнах, преди да задам въпроса си. Боях се да не ми каже, че само през трупа й някой ще изнудва по този жалък начин най-висшия сановник на испанския протекторат в Мароко. При това някакъв безпринципен и непознат журналист, който в замяна ще направи услуга на една обикновена шивачка.

— А ти какво му каза? — осмелих се най-после да попитам.

Тя сви рамене с жест на примирение.

— Да ми прати телеграма с датата, на която пристига в Танжер.