Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (25)

24.

— Предполагам, че връзката ми с Хуан Луис е изненадала много хора, но за мен тя сякаш е била предопределена от съдбата.

Сред тези, на които двойката изглеждаше твърде необичайна, бях и аз, разбира се. Беше ми извънредно трудно да си представя, че жената, която стоеше срещу мен, с нейната очарователна жизненост, със светските й маниери и безкрайно лекомислие, има любовна връзка със суров висш военен, който освен това беше двойно по-стар от нея. Хапвахме риба и пиехме бяло вино на терасата, а полъхващият откъм морето вятър къдреше тентите на сини и бели ивици над главите ни и носеше мирис на сол и тъжни спомени, които аз се мъчех да прогоня, съсредоточавайки се в разговора с Розалинда. Тя сякаш имаше огромно желание да говори за връзката си с висшия комисар, да сподели с някого собствената си пълна версия на събитията, далеч от изопачените слухове, които знаеше, че се носят от уста на уста в Танжер и Тетуан. Защо обаче с мен, с човек, когото почти не познаваше? Въпреки прикритието ми на модна шивачка, имахме напълно различен произход и минало. Както и настояще. Тя произхождаше от един охолен и безгрижен космополитен свят; аз бях обикновена работеща жена, дъщеря на скромна самотна майка, и бях израснала в работнически квартал в Мадрид. Тя изживяваше страстен роман с изтъкнат висш военен от армията, един от виновниците за войната, която опустошаваше родината ми; в същото това време аз работех денонощно, за да оцелея. Въпреки всичко обаче тя беше решила да ми се довери. Може би мислеше, че така ще ми се отплати за услугата, която й направих с роклята „Делфос“. Може би смяташе, че понеже съм независима и млада като нея, ще я разбера по-добре. А може би се чувстваше самотна и имаше потребност да излее душата си пред някого. И в този летен ден, в този град на африканския бряг, аз се бях оказала подръка.

— Преди да загине в онзи трагичен инцидент, Санхурхо настоя да посетя приятеля му Хуан Луис Бейгбедер в Тетуан, след като се установя в Танжер; постоянно говореше за срещата ни в хотел „Адлон“ в Берлин и за това колко много щял да се зарадва да ме види отново. Аз също, to tell you the truth, желаех отново да го срещна. Беше ми се сторил очарователен мъж, толкова интересен, толкова възпитан, толкова обаятелен кавалер. Така че няколко месеца след като се бях установила в Танжер, реших, че е настъпил моментът да отида в столицата на протектората и да го поздравя. По онова време положението се беше променило, разбира се — той вече не се занимаваше с проблемите на местното население, а заемаше най-високия пост във Висшия комисариат. И се отправих натам с моя „Остин-7“. My God! Няма да забравя този ден. Когато пристигнах в Тетуан, първо отидох при английския консул. Монк-Мейсън, познаваш го, нали? Аз го наричам old monkey, стара маймуна. Толкова е скучен, бедният.

Кимнах неопределено, докато вдигах чашата с вино към устата си. Не познавах въпросния Монк-Мейсън, само бях слушала клиентките ми да говорят за него, но не признах това пред Розалинда.

— Когато му казах, че смятам да посетя Бейгбедер, консулът се впечатли много. Както сигурно знаеш, нашето правителство практически не поддържа никакъв контакт с испанските власти от националистическия лагер, защото признава за легитимно единствено републиканското правителство. Затова Монк-Мейсън реши, че посещението ми при Хуан Луис може да се окаже ползотворно за британските интереси. И така, предобед се отправих към Висшия комисариат със собствената си кола в компанията на Джокер, кучето ми. На входа показах писмото, което Санхурхо ми бе дал, преди да умре, и един мъж ме заведе при личния секретар на Хуан Луис, като минахме по коридори, пълни с военни и с плювалници, how very disgusting, каква гадост! Хименес Моуро, секретарят му, веднага ме въведе в кабинета му. Представях си, че ще заваря новия Висш комисар с импозантна униформа, обкичена с медали и ордени, но не, не, тъкмо обратното: също както в онази вечер в Берлин, Хуан Луис носеше обикновен тъмен костюм, с който изглеждаше всичко друго, но не и офицер бунтовник. Зарадва се много, като ме видя. Беше очарователен, поговорихме си и той ме покани на обяд, но аз вече бях приела поканата на Монк-Мейсън, така че се уговорихме за следващия ден.

Масите около нас постепенно се напълниха. Розалинда поздравяваше този или онзи с обикновен жест или лека усмивка, като явно нямаше желание да прекъсва разказа за първите си срещи с Бейгбедер. Аз също разпознах няколко лица, хора, които бях срещала, когато бях с Рамиро, и които предпочетох да пренебрегна. Затова продължихме, съсредоточени една в друга: тя говореше, аз я слушах, двете ядяхме риба, пиехме изстудено вино и не обръщахме внимание на света около нас.

— На следващия ден отидох във Висшия комисариат, като очаквах протоколен обяд в унисон с обстановката — голяма маса, официалности, сервитьори наоколо… Хуан Луис обаче беше наредил да ни приготвят обикновена маса за двама до един отворен прозорец който гледаше към градината. Беше незабравим обяд, по време на който той говореше непрекъснато за Мароко, за своето щастливо Мароко, както той го нарича. За магията му, за тайните му, за възхитителната му култура. След обяда реши да ми покаже околностите на Тетуан, so beautiful. Излязохме със служебната му кола, следвани от колона мотористи и адютанти, so embarrasing!^[1]. Накрая отидохме на плажа и седнахме на брега, докато останалите чакаха на шосето, can you believe it^[2]?

Тя се засмя, аз също се усмихнах. Ситуацията наистина беше особена: най-важната личност в протектората и една новодошла чужденка, която би могла да му е дъщеря, флиртуват открито на брега на морето, а през това време моторизираната свита ги наблюдава от разстояние.

— Тогава той взе два камъка, бял и черен. Скри ръце зад гърба си, а после ги показа отново със стиснати юмруци. „Избирай“ — каза ми. „Какво да избера?“ — попитах аз. „Избери една ръка. Ако в нея е черният камък, днес ще напуснеш живота ми и повече няма да те видя. Ако се падне белият, тогава това означава, че съдбата желае да останеш с мен.“

— И се е паднал белият камък.

— Наистина се падна белият камък — потвърди тя с лъчезарна усмивка. — Няколко дни по-късно прати две коли в Танжер: „Крайслер Ройъл“, за да превози вещите ми, и открития „Додж“, с който днес дойдохме тук, подарък от директора на банка „Хасан“ в Тетуан, който Хуан Луис реши да ми предостави. Оттогава не сме се разделяли, освен когато му се налага да пътува по служба. Засега живея със сина си, Джони, на булевард „Лас Палмерас“, в огромна къща с баня, достойна за махараджа, и тоалетна, наподобяваща кралски трон, само че мазилката на стените й се рони и дори няма течаща вода. Хуан Луис продължава да живее във Висшия комисариат, защото постът му го изисква. Не възнамеряваме да живеем заедно, но той реши, че не е необходимо да крие връзката си с мен. Макар че понякога това го поставя в неудобно положение.

— Защото е женен… — подхвърлих аз.

Тя направи гримаса и отметна една къдрица от лицето си.

— Не, не. Това всъщност е без значение, аз също съм омъжена. Това засяга само нас, въпросът е напълно личен. Неудобството е по-скоро от публично естество. Някои хора например смятат, че една англичанка може да упражни върху него недотам положително влияние. При това го казват открито.

— Кой смята така?

Тя бе толкова откровена, че неусетно се почувствах в правото си да поискам обяснения, когато не успявах да разбера напълно онова, което ми говореше.

— Представителите на нацистката колония в протектората. Най-вече Лангенхайм и Бернхарт. Смятат, че висшият комисар трябва да бъде прогермански във всички страни на живота си — стопроцентово лоялен към немците, които подпомагат неговата кауза във войната. Те още от началото се съгласиха да ви предоставят самолети и оръжие. Всъщност Хуан Луис е знаел за пътуването до Германия в първите дни, когато представителите на националистите трябвало да се срещнат с Хитлер в Байройт по време на Вагнеровите празници. Anyway, Хитлер се посъветвал с адмирал Канарис, Канарис препоръчал да се предостави исканата помощ и от самия Байройт фюрерът дал заповед да изпратят в Испанско Мароко всичко необходимо. Ако не го беше направил, испанските части в Африка нямаше да могат да прекосят Гибралтарския проток, така че германската помощ е била от решаващо значение. Естествено, оттогава отношенията между двете армии са приятелски. Нацистите в Тетуан обаче смятат, че моята близост и привързаността на Хуан Луис към мен може да го подтикнат към едно пробританско и недотам лоялно към германците поведение.

Спомних си коментарите на Феликс за съпруга на фрау Лангенхайм и сънародника му Бернхарт, подмятанията му за военната помощ, която двамата са издействали в Германия и която не само не бе прекратена, но и ставаше все по-значителна на полуострова. Припомних си също желанието на Розалинда да направи безупречно впечатление на първата си официална среща с германската общност под ръка с любовника си и едва сега проумях какво се е опитвала да ми каже, но не му придадох особено значение и се опитах да я успокоя:

— Според мен не би трябвало да се тревожиш. Той може да е лоялен към германците, независимо че е с теб. Това са две различни неща: едното е служебно, другото — лично. Онези, които мислят така, не са прави.

— Прави са, естествено, че са прави.

— Не те разбирам.

Тя отмести поглед към полупразната тераса. Разговорът се бе проточил и масите около нас се бяха изпразнили. Вятърът бе стихнал, платното на тентите почти не помръдваше. Няколко сервитьори с бели сака и фесове — мюсюлманска мъжка шапка от червен филц — мълчаливо изтръскваха салфетки и покривки. Тогава Розалинда сниши гласа си до шепот. Едва доловим шепот, чийто тон беше твърд и категоричен.

— Прави са да мислят така, защото аз, my dear, възнамерявам да направя всичко, което е по силите ми, за да накарам Хуан Луис да установи приятелски отношения със сънародниците ми. Не искам да се примиря с мисълта, че вашата война може да завърши с победа на националистическата армия и Германия да се окаже съюзница на Испания, а Великобритания — неин враг. Имам две причина за това. Първата има чисто патриотичен характер: искам родината на мъжа, когото обичам, да е приятел на моята страна. Втората причина, however^[3], е много по-прагматична и обективна: ние, англичаните, не вярваме на нацистите, нещата започват да загрубяват. Може би е малко преждевременно да се говори за още една европейска война, но никога не се знае. И ако това се случи, бих искала Испания да е на наша страна.

Едва се сдържах да не възразя, че нещастната ми родина не е в състояние да крои планове за никаква бъдеща война, че си има достатъчно беди с войната, която преживяваме. Тази война, изглежда не я интересуваше, въпреки че беше любовница на толкова влиятелна особа. Реших все пак да не възразявам, а да поддържам разговора за бъдещето, което може би никога нямаше да настъпи и да не се задълбочавам в трагедията на настоящето. Денят ми беше достатъчно обременен с горчилка, за да прибавям нова доза тъга.

— И как смяташ да го направиш? — попитах аз.

— Well, не мисли, че имам кой знае какви лични контакти в Уайтхол, not at all^[4] — изсмя се тя. Мислено си отбелязах да попитам Феликс какво е Уайтхол, но прикрих невежеството си, като си дадох вид, че слушам съсредоточено. Тя продължи: — Знаеш обаче как стават тези неща — мрежи от познати, приятели на приятелите… Така че реших да опитам първо с едни мои приятели тук, в Тетуан, полковник Хал Дюранд, генерал Норман Бейкън и жена му Мери. Всички те имат отлични контакти във Форин Офис. В момента са в Лондон, но смятам по-нататък да се срещна с тях, да им представя Хуан Луис, за да поговорят и да се сближат.

— И мислиш, че той ще се съгласи, ще допусне да се намесваш в служебните му дела?

— But of course, dear. Разбира се — потвърди тя без капка съмнение, като отметна с изящен жест на главата още една къдрица от косата си. — Хуан Луис е изключително интелигентен. Познава отлично германците, живял е с тях дълги години и се опасява, че цената, която Испания ще трябва да плати впоследствие за помощта, която получава, ще се окаже много солена. Освен това има високо мнение за англичаните, защото ние никога не сме губили война. Той е военен и за него тези неща са много важни. Но най-важното, скъпа Сира, е, че Хуан Луис ме обожава. Както непрекъснато повтаря, за своята Розалинда е способен да слезе в самия ад.

Станахме, когато масите на терасата вече бяха подготвени за вечерята и следобедните сенки пълзяха по оградите. Розалинда настоя да плати обяда.

— Най-сетне накарах мъжа си да ми преведе издръжката. Нека да почерпя.

Тръгнахме бавно към колата и поехме по обратния път за Тетуан почти навреме, за да се вместя в дванайсетте часа, които ми бе отпуснал комисар Васкес. По време на това пътуване обаче обърнахме не само географската посока, но и посоката на общуването ни. Ако на отиване и през останалата част на деня Розалинда бе обсебила разговора, то на връщане бе настъпил моментът да разменим ролите си.

— Сигурно ме смяташ за ужасно досадна, защото през цялото време говорихме за мен. Сега е твой ред. Tell me now, разкажи ми как минаха сутрешните ти ангажименти?

— Зле — отвърнах лаконично.

— Зле?

— Да. Много зле.

— I’m sorry, really. Съжалявам. Нещо важно?

Можех да кажа „не“. В сравнение с нейните тревоги моите проблеми не притежаваха необходимите съставки, за да събудят интереса й: в тях не бяха замесени висши военни, консули и министри, нямаше политически интереси, нито държавни въпроси или предсказания за световни войни — нищо, което да е свързано с изтънчените и неспокойни среди, в които тя се движеше. В скромния обхват на моите тревоги имаше място само за шепа непосредствени беди, които можеха да се преброят на пръстите на ръката: една предана любов, един неизплатен дълг и един несговорчив управител на хотел, всекидневните усилия да разработя едно ателие, една родина, потънала в кръв, в която не можех да се върна, и тъгата по една отсъстваща майка. Можех да й кажа „не“, да отвърна, че моите малки трагедии са маловажни. Можех да премълча проблемите, които имах, да ги спотая и да ги споделям единствено в тъмнината на пустия си дом. Да, можех. Но не го направих.

— Всъщност става дума за нещо много важно за мен. Искам да изведа майка си от Мадрид и да я доведа в Мароко. За целта се нуждая от голяма сума пари, с които не разполагам, защото преди това трябва да изплатя друга спешна сметка със спестяванията си. Тази сутрин се опитах да отложа това плащане, но не успях, така че засега въпросът с майка ми не може да бъде решен. А най-лошото е, че както се говори, става все по-трудно да се премине от една зона в друга.

— Сама ли е в Мадрид? — попита тя, явно разтревожена.

— Да, сама. Напълно сама. Има само мен.

— А баща ти?

— Баща ми… е, това е дълга история. Въпросът е, че не са заедно.

— Много съжалявам, Сира. Сигурно никак не ти е лесно при мисълта, че е в червената зона, изложена на опасност сред тези хора…

Погледнах я с тъга. Как можех да накарам тази красива глава с руси къдрици да проумее трагичната действителност на всичко, което се случваше в родината ми?

— Тези хора са нейните хора, Розалинда. Майка ми е сред свои в своя дом, в своя квартал, сред своите съседи. Тя е част от този свят, от жителите на Мадрид. Искам да я доведа в Тетуан не защото се боя, че нещо може да й се случи там, а защото си имам само нея в този живот и с всеки изминал ден се измъчвам все повече и повече, че не знам нищо за нея. Не съм получавала новини от една година. Нямам никаква представа как е, не знам как се издържа, от какво живее, как понася войната.

Подобно на пробит балон, целият фарс около фантастичното ми минало се пръсна във въздуха за миг. И най-интересното беше, че на мен не ми пукаше.

— Но… Бяха ми казали, че… че семейството ти е…

Не я оставих да довърши. Тя се бе държала откровено с мен и ми бе разказала историята си, без да крие нищо. Бе дошъл моментът да сторя същото. Може би версията за живота ми, която щях да й разкажа, нямаше да й хареса; може би щеше да я сметне за твърде безлична в сравнение с авантюрите, на които тя беше свикнала. Може би щеше да реши отсега нататък никога да не пие с мен розов джин, нито да ми предлага да пътувам с нея до Танжер в открития „Додж“, но въпреки това, реших да й разкажа цялата истина.

— Семейството ми се състои от мен и майка ми. Двете сме шивачки, обикновени шивачки, и единственото ни богатство са ръцете ни. Баща ми никога не е поддържал връзки с нас, откакто съм се родила. Той принадлежи към друга класа, към друг свят: има пари, предприятия, контакти, жена, която не обича, и двама синове, с които не се разбира. Това има той. Или каквото имаше: когато го видях за пръв и последен път, войната още не бе започнала, но той предчувстваше, че ще го убият. А моят годеник, този привлекателен и предприемчив мъж, който ръководи предприятия и решава финансови въпроси в Аржентина, не съществува. Наистина имах връзка с един мъж, който в момента може наистина да е в Аржентина и да върти бизнес, но вече няма нищо общо с мен. Той е просто един негодник, който разби сърцето ми и ми открадна всичко, което имах. Предпочитам да не говоря за него. Това е моят живот, Розалинда, и както виждаш, той е много различен от твоя.

В отговор на изповедта ми тя изрече някаква дълга фраза на английски, от която схванах единствено думата Мароко.

— Нищо не разбрах — казах смутено.

Върна се към испанския.

— На кого му пука откъде идваш, след като си най-добрата модистка в цяло Мароко? А що се отнася до майка ти, както казвате вие, испанците, Бог забавя, но не забравя. Ще видиш, че накрая всичко ще се нареди.