Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (22)

21.

Разговорите, смеховете и ритмичното потракване на пишещата машина секнаха веднага щом четирите чифта очи се насочиха към мен. Помещението беше изпълнено с дим, мирис на тютюн и възкиселата воня на пренаселено човешко местообитание. В тишината се чуваше единствено шумът от бръмченето на мухите и вялото помахване на дървените перки на вентилатора над главите ни. И след няколко секунди — одобрителното подсвирване на някой, който минаваше по коридора. Някой, който ме бе видял да стоя изправена в най-хубавия си костюм сред четири бюра, зад които четири потни тела със запретнати ръкави на ризите се опитваха да работят.

— Идвам при комисар Васкес — обявих аз.

— Няма го — каза най-дебелият.

— Но скоро ще дойде — каза най-младият.

— Можете да го почакате — каза най-слабият.

— Седнете, ако желаете — каза най-възрастният.

Настаних се на един стол и останах там, без да мръдна, в продължение на час и половина. През тези безкрайни деветдесет минути квартетът се преструваше, че работи. Единственото, което четиримата действително вършеха, бе да ме зяпат нахално и да убиват мухи със сгънат на две вестник; да си разменят неприлични жестове и да си предават набързо надраскани бележки, които вероятно съдържаха коментари за гърдите, задника и краката ми, както и за всичко, което биха направили с мен, ако пожелая да бъда мила с тях.

Дон Клаудио най-сетне се появи, въплътил се в ролята на човека — оркестър: вървеше бързо, като сваляше едновременно шапката и сакото, раздаваше заповеди и се опитваше да разчете две бележки, които някои току-що му бе връчил.

— Хуарес, искам те на Търговската улица, имало прободен с нож. Кортес, ако не ми оставиш доклада за кибритената фабрика, преди да съм преброил до десет, ще те изпратя с ритници в Ифни. Баутиста, какво стана с кражбата на Житния пазар? Канете…

Тук спря. Спря, защото ме видя. А Канете, който беше най-слабият полицай, остана без мисия.

— Заповядайте — каза лаконично дон Клаудио, като ми посочи един кабинет в дъното на помещението. Отново намъкна сакото, което почти бе съблякъл току-що. — Кортес, това с кибритената фабрика може да почака. А вие — на работа — предупреди той останалите.

Затвори остъклената врата, която отделяше стаичката му от общото помещение, и ме покани да седна. В сравнение със съседния кабинет неговият беше по-малък, но несравнимо по-приятен. Окачи шапката си на една закачалка и се настани зад отрупаното с книжа и папки бюро. Включи един пластмасов вентилатор и струята хладен въздух обля лицето ми като някакво чудо насред пустинята.

— Е, слушам ви. — Тонът му не беше особено дружелюбен, но не беше и враждебен. Излъчваше нещо средно между нервността и тревогата при първите срещи и спокойствието от есенния ден, в който се съгласи да отпусне хватката си. Както и предишното лято, лицето му бе загоряло от слънцето. Може би защото като много други тетуанци ходеше често на плажа Рио Мартин. А може би просто защото поради естеството на работата си постоянно обикаляше града от единия до другия край.

Вече познавах стила му на работа, затова изложих направо молбата си, готвейки се да посрещна канонадата от въпроси.

— Нуждая се от паспорта си.

— Може ли да знам за какво?

— За да отида в Танжер.

— А може ли да узная с каква цел?

— Да предоговоря дълга си.

— В какъв смисъл да го предоговорите?

— Нуждая се от още време.

— Мислех, че ателието ви процъфтява. Надявах се, че вече сте успели да съберете сумата, която дължите. Знам, че имате платежоспособни клиентки, информирах се и отзивите за вас са добри.

— Да, вярно е, нещата вървят добре. И съм спестила.

— Колко?

— Достатъчно, за да изплатя сметката в „Континентал“.

— Тогава?

— Изникнаха други неща, за които също ми трябват пари.

— Какви неща?

— Семейни.

Изгледа ме с престорена недоверчивост.

— Мислех, че семейството ви е в Мадрид.

— Именно.

— Обяснете ми.

— Моето семейство е майка ми. Тя е в Мадрид. Искам да я доведа в Тетуан.

— А баща ви?

— Казах ви, че едва го познавам. Искам да открия единствено майка си.

— Разбирам. И как смятате да го направите?

Предадох му подробно това, което Канделария ми беше разказала, без да споменавам името й. Както обикновено, той впери поглед право в очите ми, като си даваше вид, че ме слуша най-внимателно, макар да бях сигурна, че вече отлично знае всичките подробности за прехвърлянето от една зона в друга.

— Кога имате намерение да заминете за Танжер?

— Възможно най-скоро, ако ми разрешите.

Облегна се на стола си и ме изгледа изпитателно. Пръстите на лявата му ръка започнаха да потропват ритмично по бюрото. Ако имах способността да прозра през плътта и костите, щях да видя как мозъкът му трескаво работи: преценява предложението ми, отхвърля вероятности, избира и решава. След известно време, навярно кратко, макар че на мен ми се стори безкрайно, той внезапно престана да барабани и удари енергично с длан по дървената повърхност. Разбрах, че вече е взел решение, но преди да ми го съобщи, отиде до вратата, надникна през нея и извика:

— Канете, пригответе граничен пропуск за пункта Борш на името на госпожица Сира Кирога. Веднага.

Въздъхнах дълбоко, когато разбрах, че Канете най-после има работа, но не казах нищо, а изчаках комисарят да се върне на мястото си и да ме уведоми лично:

— Ще ви дам паспорта, пропуск и дванайсет часа, за да отидете в Танжер и да се върнете утре сутринта. Говорете с управителя на „Континентал“, да видим какво ще постигнете. Искрено казано, не вярвам да е много. Но нищо не губите, ако опитате. Дръжте ме в течение. И помнете: никакви игрички.

Отвори едно чекмедже, почна да рови в него и извади паспорта ми. Канете влезе, остави лист хартия върху бюрото и ме погледна с желание да придаде някаква значимост на мършавото си тяло. Комисарят подписа документа и без да вдига глава, изстреля едно „вън, Канете“ към мудния си подчинен. След това сгъна документа, пъхна го между страниците на паспорта ми и ми го подаде, без да каже и дума. Отвори вратата и остави ръката си на дръжката, подканяйки ме да изляза. Четирите чифта очи, които срещнах при пристигането си, се бяха превърнали в седем, когато напуснах кабинета. Седмина мъже, които не правеха нищо и очакваха излизането ми като свето пришествие; сякаш за пръв път в живота си виждаха прилично изглеждаща жена сред стените на управлението.

— Какво става днес, да не сме в почивка? — попита дон Клаудио.

Всички машинално се впуснаха да работят, симулирайки трескава дейност: заизваждаха документи от папките, заговориха един с друг по привидно важни въпроси и заудряха по клавишите, като най-вероятно пишеха една и съща буква по дузина пъти.

Излязох и тръгнах по тротоара. Когато минах покрай отворения прозорец, видях, че комисарят влиза отново в кабинета.

— Мамка му, шефе, каква мацка.

— Затваряй си устата, Паломарес, да не те пратя на пост на другия край на света.