Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (21)

20.

Пролетта постепенно премина в меко лято със светли нощи. Продължавах да деля с Канделария печалбите от ателието. Пачката лири стерлинги в дъното на чекмеджето нарасна и почти достигна сумата на неизплатената сметка; до края на срока, в който трябваше да изплатя дълга си, оставаше малко и аз изпитвах облекчение мисълта, че ще мога да го погася и че най-после ще откупя свободата си. Както обикновено, следях военните новини по радиото и от вестниците. Генерал Мола загина, започна битката при Брунете, Феликс продължаваше нощните си похождения, а Жамила беше все така до мен, говореше все по-добре мелодичния си и странен испански и вече ми помагаше в някои малки задачи — тропоска, копче, ширит. Почти нищо не нарушаваше монотонността на дните в ателието. Чуваха се само шумовете от домакинската работа и откъслечни разговори, долитащи от отворените прозорци към вътрешния двор, както и непрестанното трополене на децата от горните етажи, вече във ваканция, които излизаха да играят на улицата. Нито един от тези шумове не ме дразнеше, напротив, с тях се чувствах по-малко самотна.

Един следобед в средата на юли обаче шумовете и гласовете се засилиха, а топуркането стана по-бързо.

— Пристигнаха, пристигнаха! — После долетяха още гласове, викове и захлопвания на врати, имена, изречени сред звучни ридания: — Конча, Конча! Кармела, сестричке! Най-после, Есперанса, най-после!

Чух как местят мебели, как слизат и се качват бързешком десетки пъти по стълбите. Чух смехове, чух плачове и заповеди: „Напълни ваната, извади още кърпи, донеси чаршафите, дюшеците; малката, малката, нахранете малката“. И още плачове, и още развълнувани викове, още смях. И миризма на готвено, и шум от съдове по никое време в кухнята. И отново: „Кармела! Господи, Конча. Конча!“. Шетнята утихна късно през нощта. Едва тогава Феликс дойде при мен и най-после успях да го разпитам.

— Какво става у семейство Ерера, защо всички са толкова развълнувани?

— Не знаеш ли? Пристигнаха сестрите на Хосефина. Успели са да ги изведат от червената зона.

На следващата сутрин отново чух гласовете и шетнята, макар и вече поуталожени. Въпреки това, през целия ден кипеше трескава дейност: влизания и излизания, звънецът, телефонът, пак смехове, пак плачове, отново смях. Следобед на вратата ми се позвъни. Помислих, че е някой от тях, че може би се нуждаят от нещо, че искат да ме помолят за услуга, да им дам назаем нещо: половин дузина яйца, завивка, чаша олио. Но грешах. Изобщо не очаквах човека, който стоеше пред вратата.

— Госпожа Канделария каза да дойдете веднага щом можете на „Ла Лунета“. Учителят, дон Анселмо, почина.

Вестоносецът бе Пакито, дебелият син на дебелата майка, запотен от бързане.

— Ти тръгвай и кажи, че веднага идвам.

Съобщих новината на Жамила и тя жално заплака. Аз не пророних нито сълза, но изпитвах дълбока мъка. От всички членове на това малобройно средиземноморско племе, с което съжителствах в пансиона, той ми беше най-близък, с него поддържах сърдечна връзка. Облякох най-тъмния костюм, с който разполагах все още не бях отделила място в гардероба си за траурни дрехи. С Жамила преминахме бързо по улиците, стигнахме до портата и се заизкачвахме по стълбите. Не успяхме да стигнем до вратата, защото група скупчени мъже ни препречваше пътя. Пробихме си с лакти път между тези приятели и познати на учителя, които почтително чакаха реда си, за да се сбогуват с него.

Вратата на пансиона беше отворена. Още преди да прекрача прага, усетих миризма на запалена свещ и дочух женски гласове, които шепнеха молитви. Канделария ни посрещна веднага щом влязохме. Беше пристегната в черен костюм, който явно й бе отеснял, а върху величествения й бюст се полюшваше медальон с образа на Богородица. Върху масата в средата на трапезарията имаше отворен ковчег, в който бе положено изстиналото тяло на дон Анселмо. Студени тръпки полазиха по гърба ми, когато го видях и усетих как Жамила забива нокти в ръката ми. Целунах Канделария и сълзите й измокриха обилно ухото ми.

— Ето го, паднал на самото бойно поле.

Спомних си за схватките в интервала между поднасянето на ястията, на които толкова пъти бях ставала свидетел. Костите от сардини и парчетата от кората на кивано^[1] — жълти и бодливи, които летяха от единия до другия край на масата. Злъчните шеги и ругатни, хванатите като пики вилици, крясъците от единия и от другия лагер. Предизвикателствата и заплахите на Канделария, които никога не бяха приведени в изпълнение. Масата в трапезарията, превърната в истинско бойно поле. Опитах се да сдържа тъжния си смях. Съсухрените сестри, дебелата майка и няколко съседки, седнали заедно до прозореца, облечени в черно от главата до петите, все така нареждаха словата на заупокойната молитва с монотонен и плачлив глас. Представих си за миг дон Анселмо жив, с цигара в крайчеца на устата, как крещи яростно, сред пристъп на кашлица, тутакси да престанат да се молят за него. Уви, учителят вече не беше сред живите. Те обаче бяха. И пред още неизстиналото му тяло можеха да правят каквото им хрумне. Двете с Канделария седнахме до тях, хазяйката нагоди гласа си към ритъма на молитвата и аз се престорих, че правя същото, но мислите ми бяха съвсем другаде.

Господи, смили се над нас.

Исусе, смили се над нас.

Приближих плетения си стол до нейния, ръцете ни се докоснаха.

Господи, смили се над нас.

— Трябва да ви попитам нещо, Канделария — прошепнах на ухото й.

Исусе, чуй ни.

Исусе, изслушай ни.

— Кажи, душко — отвърна тя също тъй тихо.

Небесни Отче, смили се над нас.

Господи Исусе, спасителю на света.

— Научих, че извеждат хора от червената зона.

Дух Свети.

Един Бог в Света Троица прославян.

— Така приказват…

Дева Марийо, моли се за нас.

Пресвета Майко Божия.

Пресвета Богородице.

— Можете ли да разберете как го правят?

Христова майко.

Майко на Църквата.

— За какво ти е да знаеш?

Майко на Божествената Благодат.

Пречиста майко.

Целомъдрена майко.

— За да измъкна майка си от Мадрид и да я доведа в Тетуан.

Пренепорочна майко.

— Трябва да поразпитам тук-там…

Достойна за любов майко.

Достойна за възхищение майко.

— Утре сутринта?

Майко на Спасителя.

— Веднага щом мога. А сега млъкни и продължавай да се молиш, та дано изпратим дон Анселмо на небето.

Бдението се проточи до сутринта. На следващия ден погребахме учителя в католическата мисия с тържествена заупокойна служба и с цялата церемониалност, подобаваща на ревностен вярващ. Придружихме ковчега до гробището. Духаше силен вятър, както през толкова други дни в Тетуан — неприятен, натраплив вятър, който отмяташе воалите, повдигаше полите и гонеше по земята евкалиптите листа. Докато свещеникът произнасяше последните латински фрази, аз се наведох към Канделария и шепнешком изразих любопитството си:

— Нали сестрите твърдяха, че учителят е атеист, син на Луцифер? Недоумявам как са му организирали това погребение.

— Не говори така; ако душата му остане да се скита в ада, духът му ще идва да ни дърпа за краката, докато спим…

Едва се сдържах да не се засмея.

— За бога, Канделария, не бъдете толкова суеверна.

— Ти мен ме остави, всичко съм видяла. Знам какво говоря.

Тя млъкна, съсредоточи се отново върху службата и не ме погледна, докато не прозвуча последното requiescat in pacem^[2]. Тогава спуснаха тялото в гроба и когато гробарите хвърлиха върху ковчега първите лопати пръст, групата започна да се разотива. Вкупом се отправихме към оградата на гробището, но внезапно Канделария се наведе и като се преструваше, че закопчава катарамата на обувката си, изчака сестрите, дебелата майка и съседките да ни отминат. Останали зад тях, ние ги гледахме в гръб как се отдалечават като ято гарвани с воалите си, които стигаха до кръста им — наричаха ги полу мантия.

— Хайде, да вървим да почетем паметта на горкия дон Анселмо. Защото стане ли ми мъчно, така огладнявам…

Отидохме до „Ел Буен Густо“, избрахме си сладкиши и седнахме да ги изядем на една пейка на площада пред църквата между палми и цветни лехи. И най-после й зададох въпроса, който беше на върха на езика ми още от началото на сутринта:

— Успяхте ли да научите нещо за това, което попитах?

Тя отвърна с пълна уста:

— Работата е сложна. И струва много пари.

— Разкажете ми.

— Има човек, който прави постъпки от Тетуан. Не можах да изуча всички подробности, но изглежда, в Испания нещата се уреждат чрез Международния червен кръст. Издирват хората в червената зона и по някакъв начин успяват да ги изведат до някое пристаните в източната част на страната. Не ме питай как, защото нямам никаква представа. Предрешени, в камиони, пеш, един бог знае. Въпросът е, че там ги качват на кораби. Тези, които искат да влязат в зоната на националистите, ги откарват във Франция и ги прехвърли през границата в Баския. А тези, които искат да дойдат в Мароко, ги отвеждат до Гибралтар, макар че това е много трудно и се налага първо да ги превозят до други средиземноморски пристанища.

Следващата спирка обикновено е Танжер и накрая стигат до Тетуан.

Усетих как пулсът ми се ускорява.

— А знаете ли към кого бих могла да се обърна?

Усмихна се тъжно и ме плесна приятелски по бедрото, като изцапа полата ми с глазура.

— Преди да говориш с когото и да било, трябва да се снабдиш с доста хубавичка сума. И то в лири стерлинги. Споменах ли ти, че парите на англичаните са най-добри?

— Не съм пипнала парите, които спечелих през тези месеци — поясних аз, като пренебрегнах въпроса й.

— Но трябва да платиш дълга си на „Континентал“.

— Може да ми стигне и за двете неща.

— Съмнявам се, скъпа. Ще ти струва двеста и петдесет лири.

Внезапно гърлото ми пресъхна и точеното тесто се заклещи в него като нишестено лепило. Разкашлях се, Контрабандистката ме потупа по гърба. Когато най-после успях да преглътна, издухах носа си и попитах:

— Бихте ли ми дали назаем, Канделария?

— Нямам пукната пара, скъпа.

— А парите от ателието, които ви давах?

— Вече са похарчени.

— За какво?

Тя въздъхна шумно.

— За да платя това погребение, за лекарствата в последно време и за куп неплатени сметки, които дон Анселмо беше оставил на различни места. Добре че доктор Мате му беше приятел и няма да ми вземе пари за визитациите.

Погледнах я недоверчиво.

— Но той би трябвало да има спестени пари от пенсията си — предположих аз.

— Нямаше нищо.

— Това е невъзможно. От месеци почти не излизаше, нямаше разходи…

Усмихна се със смесица от състрадание, тъга и насмешка.

— Не знам как го е направил проклетият старик, но е успял да изпрати всичките си спестявания в помощ на републиканците.

Въпреки че общата сума, необходима да доведа майка си в Мароко и едновременно с това да изплатя дълга си, беше далеч над възможностите ми, тази мисъл не напускаше ума ми. Същата нощ почти не спах, заета да премислям въпроса отново и отново. Представих си най-безумните варианти и преброих за кой ли път спестените пари, но въпреки усилията си, не успях да ги умножа. И тогава, почти призори, ми хрумна друго решение.