Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (18)

17.

С пролетта работата се увеличи. Времето се променяше и клиентките ми се нуждаеха от по-леки дрехи за ясните утрини и за наближаващите вечери на мароканското лято. Появиха се няколко нови лица, още две германки, още еврейки. Благодарение на Феликс успях да си съставя една горе-долу точна представа за всички тях. Обикновено той срещаше клиентките на портала и на стълбището, на площадката и на улицата при влизане и излизане от ателието.

Разпознаваше ги, определяше статута им. Беше му забавно да събира информация от тук от там, за да състави портрета им, когато му липсваше някоя подробност — кои бяха те и техните семейства, къде отиват, откъде идват. По-късно, в моментите, когато майка му се свличаше в креслото със стичаща се от устата й слюнка, той идваше да ми съобщи резултатите от проучванията си.

Така научих подробности за фрау Лангенхайм — една от германките, които скоро станаха постоянни мои клиентки. Баща й бил италиански посланик в Танжер, а майка й била англичанка, но тя взела фамилията на мъжа си — минен инженер, който бил по-възрастен от нея, висок, плешив, уважаван член на малката, но решителна немска колония в Испанско Мароко. Феликс ме осведоми, че той бил един от нацистите, които най-неочаквано и за ужас на републиканците, получили директно от Хитлер първата чуждестранна помощ за надигналата се армия няколко дни след началото на бунта. Не успях веднага да преценя до каква степен действията на изпружения като струна съпруг на клиентката ми са се оказали съдбоносни за посоката на гражданската война, но благодарение на Лангенхайм и на Бернхарт друг пребиваваш в Тетуан немец, за чиято жена, полуаржентинка, също започнах да шия, войските на Франко най-неочаквано и в съвсем кратък срок се сдобили с щедра военна помощ, благодарение на което прехвърлили хората си на полуострова. Месеци по-късно, в знак на благодарност и признателност за значителния принос на съпруга й, клиентката ми щеше да получи от ръцете на халифа най-високото отличие в зоната на протектората и аз щях да я облека в коприна и органза за събитието.

Много преди това протоколно събитие, в едно априлско утро фрау Лангенхайм доведе в ателието едно лице, което аз още не познавах. Звънецът иззвъня и Жамила отвори; аз чаках в салона, като се преструвах, че разглеждам вътъка на един плат срещу светлината, нахлуваща през балкона. В действителност не гледах нищо; просто бях заела тази поза, за да си придам професионален вид, с който да приема клиентката си.

— Водя една приятелка англичанка, за да види работите ви — каза съпругата на германеца, докато влизаше с уверена крачка в помещението.

Тогава до нея се появи слаба руса жена, чийто вид красноречиво говореше, че коренът й не е от тези земи. Прецених, че е горе-долу на моята възраст, но ако се съди по непринудеността, с която се държеше, навярно вече беше изживяла хиляда живота като моя. Направиха ми впечатление естествената и свежест, самоувереност която излъчваше, и сдържаната елегантност, с която докосна ръката ми за поздрав, докато с грациозен жест отмяташе една къдрица от лицето си. Казваше се Розалинда Фокс. Имаше толкова светла фина кожа, сякаш бе направена от хартията, с която увиваха дантелите, и странен начин на изразяване, в който думи от различни езици се смесваха в екстравагантен и понякога неразбираем език.

— Нуждая се спешно от дрехи, so… I believe^[1], че с вас сме обречени… to understand each other. Да се разбираме, така мисля — каза тя, като завърши фразата с лек смях.

Фрау Лангенхайм отказа да седне с едно „бързам, скъпа, трябва вече да тръгвам“. Въпреки фамилията и смесения си произход говореше свободно испански.

— Розалинда, драга моя, ще се видим довечера на коктейла на консул Леонини — каза тя, като се сбогува с приятелката си. — Bye sweetie, bye, довиждане, довиждане.

Седнахме с новодошлата и аз за пореден път подхванах ритуала репетиран на толкова други първи срещи: разгърнах каталога си от пози и фрази, прелиствахме списания и разглеждахме платове. Посъветвах я и тя избра; после преразгледа решението си, отказа се и направи нов избор. Елегантната непринуденост, с която се държеше, ме предразположи още от началото. Понякога неестественото ми държане ме уморяваше, особено когато срещу мен седяха твърде взискателни клиентки. В случая не беше така — всичко премина без напрежение и без прекалени претенции.

Отидохме в пробната и взех мерки на финото й като на котка тяло, най-тънкото, което бях виждала. Продължихме да говорим за платове и форми, за ръкави и деколтета; огледахме отново избора си, утвърдихме го и аз го записах. Сутрешна рокля шемизета от щампована коприна, втален костюм от фин вълнен плат в розов цвят и един вечерен тоалет, вдъхновен от последната колекция на Ланвен. Казах й да дойде след десет дни и сметнах, че вече сме се приключили. Новата клиентка обаче реши, че още не е време да си тръгва, и разположена на креслото, извади табакера от черупка на костенурка и ми предложи цигара. Изпушихме бавно цигарите, обсъдихме моделите и тя сподели с мен мнението си на изпъстрения с чужди думи език. Посочвайки скиците, тя ме попита как се произнася „бродерия“ на испански, как се произнася „подплънка“, как се произнася „катарама“. Изясних съмненията й, смяхме се на приятната заваленост на произношението й, отново пушихме и накрая реши да си тръгне — спокойно, сякаш нямаше какво да прави, сякаш не бързаше да се срещне с никого. Преди това си оправи грима, като съзерцаваше равнодушно образа си в огледалцето на пудриерата. Приглади вълните на златистата си коса и си взе шапката, чантата и ръкавиците — елегантни и от най-добро качество, но не и нови. Изпратих я до вратата, чух потропването на токчетата й надолу по стълбите и я видях много дни по-късно. Никога не я срещнах по време на следобедните си разходки, не я забелязах в нито едно заведение, нито някой ми спомена за нея, нито се опитах да проуча коя е тази англичанка, която разполагаше с толкова излишно време.

През тези дни непрекъснато имах работа: поради нарасналата клиентела работех безкрайни часове, но си наложих подходящо темпо, ших без почивка до зори и успях да приготвя всяка дреха в установения срок. Десет дни след първата ни среща трите поръчани тоалета на Розалинда Фокс бяха поставени на манекените, готови за първата проба. Тя обаче не дойде. Не се появи и на следващия ден, нито на по-следващия. Не си направи труда да се обади, нито ми изпрати съобщение, в което да се извини за отсъствието си, да отложи пробата или да оправдае закъснението си. За пръв път ми се случваше подобно нещо с някоя поръчка. Помислих, че може би не възнамерява да се връща, че просто е минаваща през града чужденка, едно от онези привилегировани лица, които можеха да напускат протектората, когато пожелаят, и да се движат свободно извън границите му; един истински космополит, а не фалшива светска дама като мен. И понеже не намерих разумно обяснение за подобно поведение, реших да оставя случая настрана и да се заема с останалите си ангажименти. Пет дни след определения срок тя се появи най-неочаквано точно когато привършвах обяда си. Бях работила неуморно цялата сутрин и успях да намеря пролука, за да обядвам, едва след три следобед. На вратата се позвъни, Жамила отвори, а аз през това време дояждах един банан в кухнята. Щом чух гласа на англичанката в другия край на коридора, измих ръцете си на чешмата и мигновено се качих на токчетата си. Излязох бързешком да я посрещна, като си чистех зъбите с език и си приглаждах косата с едната ръка, докато с другата оправях шевовете на полата и реверите на сакото. Поздравът й беше толкова дълъг, колкото бе закъснението й.

— Моля ви за извинение, че не дойдох по-рано и че идвам сега нечакано, така ли се казва?

— Неочаквано — поправих я аз.

— Неочаквано, sorry^[2]. Бях извън града a few days^[3], трябваше да уредя едни неща в Гибралтар, макар да се опасявам, че не успях да го направя. Anyway^[4], надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

— В никакъв случай — излъгах аз. — Моля, заповядайте.

Заведох я в пробната и й показах трите тоалета. Похвали ги, докато събличаше дрехите си, накрая остана по бельо. Носеше комбинезон от сатен, който някога сигурно е бил прекрасен; времето и употребата обаче му бяха отнели част от някогашния блясък. Копринените чорапи също не бяха наскоро напуснали магазина, от който някога са били купени, но бяха чудесни и с превъзходно качество. Пробвах една по една трите дрехи върху крехкото й костеливо тяло. Кожата й беше толкова прозрачна, че под нея прозираха синкавите й вени. С пълна с карфици уста премествах милиметри, намествах гънчици плат върху нежните извивки на тялото й. Тя през цялото време изглеждаше доволна, остави се в ръцете ми, прие предложенията ми и почти не настоя за промени. Приключихме пробата, уверих я, че всичко ще стане très chic. Оставих я да се облече и я изчаках в салона. След две минутки дойде и по държането й заключих, че въпреки неочакваното и идване, и този ден изглежда, не бързаше да си тръгне. Тогава й предложих чай.

— Умирам за чаша „Дарджилинг“ с капка мляко, но предполагам, че е зелен чай с мента, right?

Нямах никаква представа за каква напитка говори, но не се издадох.

— Точно така, арабски чай — казах невъзмутимо аз. Поканих я да седне и извиках Жамила.

— Англичанка съм — обясни тя, — но по-голямата част от живота си съм прекарала в Индия. Навярно никога вече няма да се върна там, но все още тъгувам за много неща. Като нашия чай например.

— Разбирам ви. И на мен ми е трудно да свикна с някои неща тук и ми липсват други, които оставих зад себе си.

— Къде сте живели преди? — попита тя.

— В Мадрид.

— А преди това?

Насмалко щях да се засмея на въпроса й, да забравя измислените лъжи и предполагаемото си минало и да призная открито, че никога не бях напускала родния си град до момента, когато един негодник реши да ме отведе със себе си, а после ме захвърли като угарка. Но се спрях навреме и прибягнах за пореден път към престорената си уклончивост.

— Ами на различни места, тук-там, нали знаете, макар че най-дълго съм живяла в Мадрид. А вие?

— Let’s see, да видим — каза тя развеселено. — Родена съм в Англия, но веднага са ме завели в Калкута. На десет години родителите ми ме изпратиха да уча обратно в Англия, ъъъ… На шестнайсет се върнах в Индия, а на двайсет отново дойдох в Европа. Първо прекарах известно време again^[5] в Лондон, а после дълъг период в Швейцария. Ммм… Later^[6], още една година в Португалия, затова понякога бъркам двата езика, португалски и испански. И накрая се установих в Африка — първо в Танжер, а отскоро тук, в Тетуан.

— Имали сте интересен живот — казах аз, неспособна да запомня реда в тази каша от екзотични места и зле произнесени думи.

— Well, зависи от гледната точка — отвърна тя и сви рамене, докато отпиваше внимателно от горещия чай, който Жамила ни беше сервирала. — Не бих имала нищо против да остана в Индия, но неочаквано се случиха някои неща и се наложи да се преместя. Понякога съдбата се нагърбва с решенията вместо нас, right? After all, err… that’s life. Такъв е животът, нали?

Въпреки странното й произношение и очевидните различия, които разделяха нашите светове, схванах отлично какво има предвид. Докато пиехме чая, разговаряхме за незначителни неща: за дребните поправки, които трябваше да се направят на ръкавите на роклята шемизета от щампована коприна, за датата на следващата проба. Погледна часовника и внезапно си спомни нещо.

— Време е да тръгвам — каза тя и стана. — Бях забравила, че трябва да направя some shopping, някои покупки, преди да се прибера и да се приготвя. Поканена съм на коктейл в дома на белгийския консул.

Говореше, без да ме гледа, като оправяше ръкавиците на пръстите си и шапката на главата. Аз през това време я наблюдавах с любопитство, като се питах с кого ходи тази жена на всичките тези празненства, с кого споделя свободата да пътува, безгрижието си на богаташко момиченце и постоянното странстване по света от континент на континент, с кого говори на объркани езици и пие чай с аромата на незнайни народи. Сравнявайки охолния й живот с моето изпълнено с работа ежедневие, аз усетих внезапното пробождане на нещо подобно на завист.

— Знаете ли къде мога да купя бански костюм? — попита ме тя неочаквано.

— За вас ли?

— Не. За meu filho^[7].

— Моля?

— My son^[8]. Не, that’s English, sorry^[9]. Моя син?

— Вашият син? — попитах недоверчиво.

— Моят син, that’s the word^[10]. Казва се Джони, на пет години е. He’s so sweet… Толкова е сладък.

— Аз също отскоро съм в Тетуан и едва ли бих могла да ви помогна — казах, като се опитвах да скрия объркването си. В идиличния живот, който водеше тази лековата и незряла жена в представите ми, имаше място за приятели и ухажори, чаши с шампанско, презокеански пътувания, копринени комбинезони, празненства до зори, вечерни тоалети и — с повече въображение, може би млад, лекомислен и привлекателен като нея съпруг. Никога не бих предположила, че има син, защото не си я представях като майка. Но въпреки това беше.

— Както и да е, не се тревожете, все ще намеря някъде — каза тя на сбогуване.

— Желая ви късмет. И не забравяйте, ще ви чакам след пет дни.

— Ще дойда, I promise^[11].

Розалинда Фокс не изпълни обещанието си. Вместо на петия, появи се на четвъртия ден — без предварително предупреждение и заредена с напрежение. Жамила ми съобщи за идването й към обяд, когато правех проба на Елвира Коен, дъщерята на собственика на театър „Насионал“ от бившата ми улица „Ла Лунета“, една от най-красивите жени, които бях виждала през живота си.

— Госпожа Розалинда казва, че иска види госпожица Сира.

— Кажи й да почака, след минутка ще бъда при нея.

Минаха повече от една, повече от двайсет навярно, защото се наложи да направя някои поправки на роклята, която красивата еврейка с гладка кожа щеше да носи на някакво светско събитие.

Говореше ми бавно на своя мелодичен хакетия: вдигни малко тук, любезна моя, колко красиво става, скъпа, да.

Феликс, както винаги, ме бе осведомил за положението на евреите сефаради в Тетуан. Някои — заможни, други — бедни, всички — дискретни; умели търговци, установили се в Северна Африка след изгонването им от полуострова преди векове, пълноправни испанци, след като републиканското правителство призна официално произхода им преди две години. Сефарадската общност представляваше една десета част от населението на Тетуан по онова време, но разполагаше със значителен дял от икономическата власт в града. Сефарадските евреи бяха построили повечето нови сгради в Испанския квартал и бяха открили едни от най-добрите магазини в града: за бижута, обувки, платове и конфекция. Финансовата им мощ се проявяваше в строителството на образователни центрове — Еврейски алианс, — в собствено казино и много синагоги, където се събираха за молитва и тържества. Вероятно на някое от тях Елвира Коен щеше да носи роклята от тежка рипсена коприна, която й пробвах точно когато непредвидимата Розалинда Фокс ме посети за трети път.

Чакаше ме нетърпелива в салона, застанала до един от балконите. Двете клиентки се поздравиха отдалеч със сдържана любезност: англичанката — разсеяно, сефарадката — с видима изненада и интерес.

— Имам проблем — заяви Розалинда и се приближи бързо до мен, когато хлопването на вратата ни извести, че сме сами.

— Слушам ви. Желаете ли да седнете?

— Бих предпочела питие. A drink, please.

— Опасявам се, че мога да ви предложа само чай, кафе и вода.

— „Евиан“?

Поклатих глава в знак на отрицание и си помислих, че трябва да се оборудвам с малък бар, с чиято помощ да повдигам духа на клиентките в критични моменти.

— Never mind^[12] — прошепна тя, като седна машинално в креслото. Аз направих същото на отсрещното кресло, кръстосах непринудено крака и зачаках да ме осведоми на какво се дължи неочакваното й посещение. Тя извади цигара, запали я и хвърли небрежно табакерата на дивана. След първото дълго и дълбоко всмукване си даде сметка, че не ми е предложила цигара, извини се и взе табакерата. Спрях я. Очаквах друга клиентка след малко и не исках ръцете ми да миришат на тютюн в пробната. Тя отново затвори табакерата и най-после заговори: — Нуждая се от evening gown, ъъъ… от тоалет за тази вечер. Появи се нечакан ангажимент и трябва да отида облечена like a princess.

— Като принцеса?

— Right. Като принцеса. Разбира се, образно казано. Нуждая се от нещо много, много елегантно.

— Вечерният ви тоалет е готов за втората проба.

— Можете ли да го довършите за днес?

— Абсолютно невъзможно.

— А някой друг тоалет?

— Опасявам се, че не мога да ви помогна. Няма какво да ви предложа, не работя с готови облекла, шия всичко по поръчка.

Отново всмукна продължително от цигарата, но този път не го направи с разсеян вид, а ме гледаше втренчено през дима. От лицето й бе изчезнало изражението на безгрижно момиче, сега приличаше на разтревожена, но готова да се бори докрай жена.

— Нуждая се от решение. Когато се преместих от Танжер в Тетуан, приготвих няколко trunks, няколко сандъка с вещи, които не можех да ползвам; те трябваше да заминат при майка ми в Англия. По погрешка сандъкът с моите evening gowns, с всичките ми вечерни тоалети, неочаквано се оказа там, чакам да ми го пратят back, обратно. Току-що научих, че съм поканена на един прием, който дава the German consul, германският консул. Ммм… It’s the first time, за пръв път ще присъствам публично на събитие с… един човек, с когото поддържам една… една… една muito^[13] специална връзка.

Говореше бързо, но внимателно, като полагаше старания да разбера всичко, което казва на своя странен полуиспански със силен португалски акцент, изпъстрен с думи от собствения й език повече от всякога.

— Well, it is^[14]… ммм… It’s muito importante^[15] for… for… for him, за този човек и за мен да направя добро впечатление на членовете на German colony, на германската колония в Тетуан. So far, досега госпожа Лангенхайм ми помогна да се запозная с някои от тях поотделно, защото тя е half English, полуангличанка, ъъъ… Но тази вечер за пръв път ще се появим публично с този човек, openly together открито заедно, и затова трябва да бъда extremely well dressed, много добре облечена, и… и…

Прекъснах я — нямаше нужда от обяснения, защото те нямаше да й помогнат.

— Много съжалявам, уверявам ви. Бих се радвала да ви помогна, но ми е напълно невъзможно. Както вече ви казах, нямам нищо готово в ателието си и не бих могла да довърша роклята ви само за няколко часа. Трябват ми поне три-четири дни за това.

Угаси цигарата мълчаливо, замислено. Прехапа устни и изчака няколко секунди, после вдигна поглед и атакува отново с въпрос, който беше повече от неудобен:

— А възможно ли е да ми заемете някой от вашите вечерни тоалети?

Поклатих отрицателно глава, докато се опитвах да измисля някаква правдоподобна причина, с която да скрия жалкия факт, че в действителност нямам нито един тоалет.

— Мисля, че не. Всичките ми дрехи останаха в Мадрид, когато войната избухна, и ми бе невъзможно да ги взема. Тук имам само няколко ежедневни тоалета, нищо вечерно. Почти не водя светски живот. Годеникът ми е в Аржентина и аз…

За огромно мое облекчение, тя ме прекъсна:

— I see, разбирам.

В продължение на няколко безкрайни секунди стояхме мълчаливо, криейки неудобството си с поглед, вперен в противоположния край на салона. Аз гледах към балконите, тя се взираше в свода, който отделяше салона от антрето. Гостенката първа разсея напрежението.

— I think I must leave now. Трябва да тръгвам.

— Наистина съжалявам. Ако разполагахме с малко повече време… — Не довърших изречението. Осъзнах, че е напълно безсмислено да изтъквам нещо очевидно. Опитах да променя темата, да отклоня вниманието от тъжната действителност, предвещаваща протяжна провалена вечер с мъжа, в когото без съмнение беше влюбена. Бях още по-заинтригувана от живота на тази жена, която друг път извеждаше толкова решителна и самоуверена, а сега умислено събираше нещата си, преди да се отправи към вратата.

— Утре всичко ще бъде готово за втората проба — казах аз, опитвайки да я успокоя.

Усмихна се разсеяно, не каза нищо и си тръгна. А аз останах неподвижна на мястото си, смутена от неспособността да помогна на една клиентка в затруднение и все още заинтригувана от странните очертания, които животът на Розалинда Фокс придобиваше пред очите ми — млада, скитаща по света майка, която губеше багажа си с вечерни тоалети като човек, който, подгонен от дъжда, забравя чантата си на пейката в парка или на масата в някое кафене.

Надникнах през балкона, полускрита зад кепенците, и я видях да излиза на улицата. Отправи се бавно към един яркочервен автомобил пред входа на сградата. Предположих, че някой я чака, може би мъжът, когото толкова искаше да ощастливи тази вечер. Не устоях на любопитството и се опитах да видя лицето му, като мислено си го представях. Предположих, че е германец, вероятно заради това Розалинда държеше да направи добро впечатление на сънародниците му. Представих си го млад, привлекателен, бохем; светски мъж и самоуверен като нея. Нямах време да продължа с предположенията, защото, щом стигна до колата и отвори дясната врата, където беше мястото до шофьора, с удивление забелязах, че там се намира воланът и че тя самата възнамерява да шофира. Никой не я чакаше в тази английска кола с волан отдясно — тя сама запали мотора и си тръгна сама, както беше дошла. Без мъж, без рокля за вечерта и много вероятно — без най-малката надежда да намери някакво решение в следобедните часове.

Докато се опитвах да прогоня неловкото чувство от срещата, започнах да подреждам предметите, които Розалинда бе разместила. Прибрах пепелника, издухах пепелта, паднала на масата, оправих единия ъгъл на килима с върха на обувката си, бухнах възглавниците, на които се бяхме облягали, и се залових да подредя списанията, които тя бе прелиствала, докато аз бях в пробната с Елвира Коен. Затворих един брой на „Харпърс Базар“, разгърнат заради рекламата на червила на Хелена Рубинщайн, и точно когато щях да направя същото с пролетния брой на „Мадам Фигаро“, зърнах снимката на един модел, който ми се стори смътно познат. В съзнанието ми нахлуха, подобно на рояк врабчета, хиляди спомени от едно друго време. Почти без да съзнавам какво върша, изкрещях с пълно гърло името на Жамила. Тя дотича мигновено в салона.

— Отиди бързо при фрау Лангенхайм и я помоли да намери госпожа Фокс. Трябва да дойде веднага тук; кажи й, че се отнася за нещо изключително важно.