Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (17)

16.

През есента дойдоха и други клиентки; повечето бяха заможни чужденки, както бе предрекла Канделария. Няколко германки. Една италианка. Както и няколко испанки, почти всички съпруги на предприемачи, защото администрацията и армията преживяваха трудни времена. Една богата и красива сефарадска еврейка, говореща мелодичния хакетия^[1], изпъстрен със странни, старинни думи: человек, кралице моя, добра седмица да даде нам Бог, тъй си беше, както ти рекох.

Ателието постепенно процъфтяваше, името му се разнесе из града. Имаше постъпления: песети от Бургос, френски и марокански франкове. Прибирах всичко в една малка касичка, която заключвах грижливо във второто чекмедже на нощното шкафче. Всеки месец на трийсето число връчвах съдържанието й на Канделария. Тя бързешком заделяше купчинка песети за текущите разходи, а останалите банкноти завиваше на стегнато руло, което ловко пъхваше в пазвата си. С месечната печалба, скътана в топлото убежище на изобилната й плът, тя отиваше при евреите и търсеше сараф, който щеше да й направи най-изгодното предложение. След малко се връщаше в пансиона, останала без дъх, с купчина лири стерлинги, свити на тръба и приютени в същото скривалище. Все още задъхана от бързането, тя изваждаше от пазвата си съкровището. „За по-сигурно, момиче, за по-сигурно, за мен най-хитри са англичаните. Няма да държим нито една песета на Франко, защото, ако националистите изгубят войната, с тях няма да можем да си избършем дори задниците.“ Разпределяше справедливо — половината за мен, половината за нея. „И винаги да има, душко.“

Свикнах да живея сама, спокойно, без страхове. Да се грижа за ателието и за себе си. Работех много, развличах се малко. Обемът на поръчките не надхвърляше възможностите ми, продължих без помощници. Поради това се трудех непрекъснато с конците, ножиците и въображението си. Понякога излизах да купя платове, да обличам копчета, да избирам макари. Наслаждавах се най-много на петъчния ден: отивах на близкия площад „Еспаня“ — мюсюлманите го наричаха „Феддан“, — за да видя как халифът излиза от двореца си и се отправя към джамията, яхнал бял кон под зелен слънчобран, обграден от местни войници с разкошни униформи — беше внушителна гледка. После обикновено тръгвах по улицата, която вече започваха да наричат „Генералисимус“, продължавах разходката до площад „Мулай ел Мехди“ и минавах пред черквата „Муестра Сеньора де лае Викториас“ — католическата мисия, където се отслужваха молитвени служби за войната.

Войната бе далечна, но вездесъща. Новините от другата страна на протока долитаха чрез радиото, чрез вестниците и от уста на уста. Хората отбелязваха напредването на войските с топлийки с цветни главички върху карти, окачени на стените. В самотата на своя дом аз също се осведомявах за случващото се в родината ми. Единственият каприз, който си позволих през тези месеци, беше покупката на радиоапарат; благодарение на него научих преди края на годината, че републиканското правителство се е преместило във Валенсия и е оставило народа сам да защитава Мадрид. Интербригадите отидоха в помощ на републиканците, Хитлер и Мусолини признаха легитимността на Франко, разстреляха Хосе Антонио в затвора в Аликанте, събрах сто и осемдесет лири, настъпи Коледа.

Първата Бъдни вечер в Африка прекарах в пансиона. Опитах се да откажа поканата, но стопанката ме убеди за пореден път с неустоимата си пламенност:

— Ще дойдеш на вечеря на „Ла Лунета“ и толкоз, повече няма да говорим. Докато на трапезата на Канделария има място, никой няма да остане сам на Коледа.

Не можах да откажа, но това ми струваше огромни усилия. С наближаването на празниците тъгата започна да се процежда през прозорците, да пропълзява под вратите и да изпълва ателието с меланхолия. Мислех за майка си, която сигурно се тревожеше, че няма вести от мен, питах се как успява да свързва двата края в тези страшни времена. Въпросите без отговори ме връхлитаха непрекъснато и засилваха безпокойството ми с всеки изминал ден. Обстановката около мен не допринасяше много за запазване на оптимизма: почти не се усещаше радостно настроение, макар че магазините бяха поукрасени, хората си разменяха поздравления, а децата от съседните апартаменти тананикаха коледни песнички, докато тичаха по стълбите. Мисълта за ставащото в Испания беше толкова натрапчива и мрачна, че никой нямаше настроение да празнува.

Пристигнах в пансиона след осем вечерта, не срещнах почти никакви хора по пътя. Канделария беше опекла две пуйки — първите приходи от новата дейност се бяха отразили благотворно върху хранителните й припаси. Аз занесох две бутилки газирано вино и пита холандско сирене, докарано от Танжер на баснословна цена. Заварих наемателите посърнали, потиснати, тъжни. Хазяйката обаче, запретнала ръкави, се опитваше да поддържа висок духа на паството си, като пееше с пълно гърло, докато довършваше приготовленията за вечерята.

— Пристигнах, Канделария — обявих аз, като влязох в кухнята. Спря да пее и да бърка яденето.

— А може ли да знам какво ти е? Защо имаш такъв вид, сякаш отиваш на заколение?

— Какво да ми е? Нищо ми няма — казах аз, избягвайки погледа й, като търсех място, където да оставя бутилките.

Тя избърса ръцете си в една кърпа, хвана ме за китката и ме принуди да се обърна с лице към нея.

— Мен не можеш да ме излъжеш, момиче. Заради майка ти е, нали?

Не я погледнах, нито отговорих.

— Първото посрещане на Коледа извън гнездото е тъжна история, но трябва да се примириш, момиче. Още си спомням как празнувахме вкъщи, макар че бяхме бедни като църковни мишки. Цяла нощ пеехме, танцувахме и пляскахме с ръце, защото за ядене нямаше почти нищо. Но кръвта вода не става, независимо от трудностите и лишенията, в които си живял.

Аз продължавах да избягвам погледа й, като се преструвах, че търся място да сложа бутилките на отрупаната със съдове маса. Хаванче, гърне със супа и паница с бит каймак. Купа с маслини, три глави чесън, дафиново клонче. Тя продължи да говори уверено, съпричастно:

— Но ще видиш, че всичко ще бъде наред. Бъди сигурна, че майка ти е добре, че тази вечер ще празнува със съседите и макар да мисли и да тъгува за теб, навярно се радва, че поне ти имаш късмета да си извън Мадрид, далече от войната.

Може би Канделария беше права, може би отсъствието ми е по-скоро утеха, отколкото мъка за майка ми. Навярно си мислеше, че съм още в Танжер с Рамиро, може би предполагаше, че ще прекараме вечерта в някой разкошен ресторант, сред безгрижни чужденци, танцуващи в интервала между ястията, далеч от ужасите на войната от другата страна на протока. Макар че се бях опитала да я уведомя в писмата си, всички знаеха, че пощата от Мароко не стига до Мадрид и вероятно тези мои послания никога ме бяха напускали Тетуан.

— Може би сте права — прошепнах едва чуто. Още държах бутилките в ръка, забила поглед в масата, неспособна да им намеря място. А и не смеех да погледна Канделария в очите, боях се че ще се разплача.

— Точно така, момиче, стига си умувала. Колкото и да й е мъчно за теб, мисълта, че дъщеря й е далече от бомбите и картечниците не може да не я радва. Така че хайде да се веселим, да се веселим — извика тя, като грабна от ръцете ми едната бутилка. — Ще видиш колко бързо ще ни стане радостно на сърцето, душко. — Отвори я и я надигна. — За майката, която те е родила. — Преди да успея да кажа нещо, тя отпи дълга глътка от пенливото вино. — А сега ти — заповяда, след като си избърса устата с опакото на ръката. Нямах никакво желание да пия, но се подчиних. Беше наздравица за Долорес, за нея бях готова на всичко.

Седнахме да вечеряме, но колкото и да се опитваше Канделария да поддържа празнично настроение, останалите почти не говореха. Нямаха желание дори за свада. Учителят кашляше до задушаване, а мършавите сестри, сега съсухрени още повече, си поплакаха. Дебелата майка въздишаше и подсмърчаше. Виното замая нейния Пакито и той изтърси някаква глупост, телеграфистът му отвърна, най-после се разсмяхме. Тогава хазяйката стана и вдигна с напуканата си чаша наздравица за всички: за присъстващите, за отсъстващите, за едните и за другите. Прегърнахме се, плакахме и поне една вечер не бяхме разделени на два лагера, а бяхме само група нещастници.

 

 

Първите месеци на годината преминаха спокойно и в неуморна работа. По същото време гостуванията на моя съсед Феликс Аранда зачестиха, докато накрая се превърна в ежедневно присъствие. Освен че живеехме врата до врата, с него ме свърза и друга близост, която не се измерваше с метрите, които ни деляха. Леко странното му държане и моята непрекъсната нужда от помощ допринесоха между нас да се породи приятелство, което укрепна неусетно и продължи през десетилетията и превратностите, които преживяхме. След първите скици, които решиха затруднението ми с екипа за тенис, се появиха и други случаи, в които синът на доня Енкарна с готовност ми протегна ръка и ми помогна да преодолея на пръв поглед непреодолими препятствия. За разлика от пола-панталона на Скиапарели, при втория случай, когато бях принудена да потърся услугите му, не беше заради художествените му умения, а заради собственото ми невежество по някои финансови въпроси. В началото го приех като незначително усложнение, което не би затруднило всеки друг с малко по-добро образование от моето. За съжаление оскъдната подготовка, която бях получила в скромното мадридско училище, не се простираше дотам. Затова в единайсет часа вечерта преди деня, когато трябваше да връча първата фактура от ателието, аз неочаквано открих, че съм неспособна да изложа писмено услугите и сумите, на които съответстваше извършената работа.

Беше месен ноември. В късния следобед небето постепенно бе придобило оловносив цвят и на смрачаване заваля проливен дъжд — прелюдия към бурята, която приближаваше откъм Средиземно море. Беше от онези бури, които повалят дървета, късат електрическите жици и карат хората да се сгушват в одеялата и да шепнат низ от горещи молитви към света Варвара. Два часа преди времето да се промени, Жамила беше занесла първите току-що завършени поръчки в дома на фрау Хайнц. Двата вечерни тоалета, двата ежедневни костюма и екипът за тенис — първите ми пет произведения — бяха свалени от закачалките в ателието, където чакаха да бъдат изгладени за последен път, бяха поставени в ленените си калъфи и отнесени на три пъти до местопредназначението си. Когато Жамила се върна от последното си посещение, ми предаде молбата:

— Фрау Хайнц казва Жамила отнесе утре фактура в германски марки.

И за да не би посланието да остане неясно, тя ми подаде илик с картичка, на която молбата бе написана. Тогава седнах да мисля как, по дяволите, се пише фактура. За пръв път паметта ми, моята незаменима съюзница, не ме измъкна от затруднението. Докато обзавеждах ателието, а после шиех първите дрехи, образите, които все още пазех от света на доня Мануела, ми бяха помогнали да се справя. Запечатаните в паметта ми картини, заучените умения, механичните движения и действия, повтаряни толкова пъти във времето, ми бяха предоставяли до този момент нужното вдъхновение, за да вървя успешно напред. Познавах отвътре до най-дребния детайл работата в едно добро шивашко ателие, умеех да вземам мерки, да разкроявам, да плисирам поли, да сглобявам ръкави и да поставям ревери, но колкото и да се ровех из списъка с умения и спомени, не намерих нищо, което да ми послужи за отправна точка при изработването на фактура. Докато бях в Мадрид, често се случваше да разнасям фактури по домовете на клиентките: понякога дори се връщах с изплатената сума в джоба. Никога обаче не се бях спирала да отворя някой от пликовете, за да разгледам подробно съдържанието му.

Хрумна ми да прибягна до Канделария, както винаги, но зад стъклата беше тъмно като в рог, дъждът се засилваше, шибан от бурния вятър, а светкавиците си проправяха неумолимо път откъм морето. При тази гледка пътят до пансиона изглеждаше ужасяващ като пътека през ада. Тогава реших да се справя сама: взех молив и лист, седнах на кухненската маса и се захванах за работа. Час и половина по-късно бях на същото място, с десетки смачкани листчета около мен, подострях с нож молива за пети път и продължавах да се чудя колко германски марки са петдесет и петте дуро, които бях предвидила да взема от германката. И тъкмо тогава, посред нощ, нещо се удари силно в стъклото на прозореца. Скочих толкова бързо, че преобърнах стола. Веднага видях, че в кухнята отсреща свети, и въпреки дъжда и късния час, съзрях там закръглената фигура на съседа Феликс, с претенциозните му очила и рядката къдрава коса, вдигнал ръка, готов да хвърли втора шепа бадеми. Отворих ядосано прозореца и понечих да му поискам обяснение за тази нелепа постъпка, но преди да изрека и дума, гласът му долетя до мен. Трополенето на едрите капки по плочките на вътрешния двор заглушаваше думите: посланието му обаче стигна до мен отчетливо:

— Нуждая се от убежище. Не обичам бурите.

Можех да му кресна, че е луд, че ме е уплашил до смърт, да го нарека глупак и просто да затворя прозореца. Не направих обаче нито едно от тези неща, защото в ума ми мигновено проблесна една мисъл: че тази налудничава постъпка би могла да се обърне в моя полза.

— Ще те пусна да влезеш, ако ми помогнеш — отвърнах му аз, без да си дам сметка, че му говоря на „ти“.

— Върви да отвориш, веднага идвам.

Разбира се, съседът ми знаеше, че двеста двайсет и пет песети се обменят за дванайсет и половина райхсмарки. И също така знаеше, че една прилична фактура не може да се напише на лист евтина хартия с размазан молив, така че отново прескочи до дома си и се върна с няколко листа английска хартия в цвят слонова кост и една писалка „Уотърман“, която изписваше изящни букви с лилаво мастило. После пусна в хол своята неизчерпаема изобретателност и неподражаемия си артистичен талант и за половин час, сред гръмотевиците и по пижама, не само успя да състави елегантна фактура, каквато европейските модистки в Северна Африка не можеха дори да си представят, но и даде име на ателието ми. Така се роди „При Сирах“.

Феликс Аранда беше странен човек. Да, беше духовит, с богато въображение и образован. Забавен и любопитен. Леко ексцентричен, а също и малко нахален. Вечерните му посещения се превърнаха в обичайно занимание. Не ежедневно, но постоянно. Понякога минаваха три-четири дни, без да се видим, понякога идваше пет вечери в седмицата. Или шест. Или дори седем. Честотата на тези среши зависеше не от нас, а от обстоятелството доколко пияна беше майка му. Каква странна връзка, какъв непонятен семеен свят цареше зад отсрещната врата. След смъртта на баща му Феликс и доня Екарна водеха привидно изпълнен с хармония живот. Заедно се разхождаха всеки следобед между шест и седем; заедно присъстваха на литургии и панихиди, купуваха лекарства от аптеката „Бенатар“, поздравяваха познатите любезно и хапваха кифли в „Ла Кампана“. Винаги грижлив към нея, той я подкрепяше нежно, докато вървяха: „внимавай, мамо, да не се спънеш, от тук, мамо, внимателно, внимателно“. Тя — горда със своето отроче, хвалеше наляво и надясно талантите му: „моят Феликс казва, моят Феликс прави, моят Феликс мисли, ах, моят Феликс, какво бих правила без него“.

Послушното пиленце и майката квачка обаче се преобразяваха в две чудовища веднага щом стъпеха на домашна територия. Едва прекрачила прага на жилището им, старицата надяваше униформата на тиранин и вадеше невидимия си камшик, за да унижи докрай сина си. „Почеши ми крака, Феликс, сърби ме глезенът; не там, по-нагоре, колко си непохватен, момче, как съм могла да родя изрод като теб; оправи хубаво покривката, изглежда ми накриво; не така, още по-лошо стана; сложи я, както си беше, каквото пипнеш, го разваляш, малоумнико, защо ли не те оставих в приюта, когато се роди; погледни ми венците, виж дали пиореята се е влошила, извади отварата от маточина, облекчава отделянето на газове, разтрий ми гърба с камфоров спирт, изпили ми този мазол, изрежи ми ноктите на краката, внимателно, лоена топко, ще ми отрежеш пръста; подай ми кърпичката, за да изплюя храчките, донеси ми един пластир «Сор Вирхиния» за лумбагото; измий ми косата и ми я навий на ролки, по-нежно, глупако, ще ми оскубеш косата.“

Така израснал Феликс — водейки двойствен живот, чиито страни били драматично различни. Веднага след смъртта на бащата любимото дете престанало да бъде любимо: без никой да подозира, пред хората той бил обект на ласки и обич, но насаме с майка си се превръщал в мишена на нейния гняв и разочарования. Всичките му мечти били покосени до корен: да напусне Тетуан, за да учи изящни изкуства в Севиля или Мадрид, да определи неясната си сексуалност и да се запознае с хора като него, притежаващи нековенционален дух и жадуващи да летят на воля. В замяна на това принуден да живее постоянно под мрачното крило на доня Енкарна. Завършил училището „Нуестра Сеньора дел Пилар“ с блестящи оценки, които не му послужили за нищо, защото майка му вече се била възползвала от положението си на страдаща вдовица, за да му издейства безлична чиновническа служба: да подпечатва бланки в продоволствения отдел на градската администрация — работа, способна да прекърши творческия дух и на най-талантливия и да го държи завързан като куче: сега ти подхвърлям парче месо, а сега ще те изритам така, че ще видиш звезди посред бял ден.

Той понасял ударите с францисканско търпение. И така в течение на годините двамата поддържали това неравноправно положение — тя го тиранизирала, а той послушно, стоически търпял. Било трудно да се разбере какво търси майката на Феликс във Феликс — защо се държи така с него, какво иска от сина си, освен това, което той навярно винаги е бил готов да й даде. Обич, уважение, съчувствие? Не. Това вече го имала без никакво усилие, той не пестял чувствата си, къде ти, добрият Феликс. Доня Енкарна искала нещо повече. Преданост, безусловна всеотдайност, изпълняване и на най-абсурдните й капризи. Послушание, покорство. Всичко, което мъжът й приживе изисквал от нея. Предположих, че затова се е отървала от него. Феликс никога не ми го каза открито, но ми оставяше подобно на грахови зрънца, следи по пътя. Аз просто ги следвах и стигнах до това заключение. Покойният дон Никасио вероятно бе убит от жена си, както може би и Феликс щеше накрая да постъпи с майка си в някоя смутна нощ.

Трудно би било да се прецени докога би могъл да изтърпи това жалко съществуване, ако решението не се появило най-неочаквано пред очите му. Един гражданин, благодарен за ефикасно свършена работа, му донесъл парче наденица и две бутилки анасонов ликьор за подарък: „да го опитаме, мамо, хайде, една чашка, само си накваси устните“. Но не само устните на доня Енкарна опитали сладникавия вкус на ликьора, а и езикът, и небцето, и гърлото, и хранопроводът, а от там парите я ударили в главата и същата тази алкохолна вечер Феликс намерил решението. Оттогава бутилката с ликьора била неговата съюзница — неговият спасителен пояс и вратичка, през която да стигне до третото измерение на живота си. Вече не бил само примерен син на улицата и жалка изтривалка в къщи; от този ден се превърнал във волна нощна птица, в беглец, търсещ кислорода, който му липсвал у дома.

— Още малко от „Маймунката“^[2], мамо? — питал той неизменно след вечеря.

— Добре, сипи ми съвсем малко. Най-вече за да си прочистя гърлото, защото май се простудих днес следобед в черквата.

Четирите пръста от гъстата течност потъвали с шеметна бързина в гърлото на доня Енкарна.

— Предупредих те, мамо, че не се обличаш достатъчно — добавял Феликс загрижено, докато пълнел отново чашата до самия ръб. — Хайде, пий бързо, ще видиш как веднага ще се стоплиш. — След десет минути и три чашки анасонов ликьор доня Енкарна хъркала замаяно, а синът й се устремявал като пусната на свобода птица към долнопробни бордеи, където се срещал с хора, които през деня и в присъствието на майка си не би посмял да поздрави.

След като се настаних на „Сиди Мандри“ — след нощта с бурята, — домът ми също се превърна в негово убежище. Идваше да прелиства списания, да споделя идеи, да рисува екипи и да ми разказва остроумно различни неща за света, за клиентките ми и за хората, с които ежедневно се разминавах, но не познавах. Така нощ след нощ той ме осведоми за Тетуан и за жителите му: откъде и за какво са дошли всички тези семейства в една чужда страна, кои са дамите, на които шиех, кой има власт, кой има пари, кой какво прави, защо, кога и как.

Пристрастието на доня Енкарна към бутилката невинаги обаче постигаше упояващ ефект и тогава, за жалост, нещата се объркваха. Формулата „аз те поя с алкохол, а ти ме оставяш на мира“ понякога не проработваше според очакванията. И когато ликьорът не успяваше да я повали, напиването й се превръщаше в истински ад. Тези вечери бяха най-ужасните, защото тогава майката не приличаше на кротка мумия, а на гръмотевичен Юпитер, способен да помете с крясъците си достойнството и на най-твърдия човек. Лош син, урод, нещастник, педал — това бяха най-меките думи, които излизаха от устата й. Той не й оставаше длъжен: знаейки, че утрешният махмурлук ще изтрие от паметта й всички спомени, с ловкостта на хвърляч на ножове й отговаряше със също така неприлични обиди. Гнусна вещица, злобарка, повлекана. Какъв скандал, Господи, ако ги чуеха приятелите, с които ходеха заедно на сладкарница, в аптеката и на църква. На следващия ден обаче те сякаш бяха забравили всичко и по време на следобедната разходка отново цареше мир и любов, като че между тях никога не е имало и най-малкото напрежение. „Какво искаш да хапнеш днес, мамо, кифла или предпочиташ пирожка с месо? Каквото решиш, Феликс, скъпи, изборът ти винаги е удачен. Хайде да побързаме, защото трябва да изкажем съболезнования на Мария Ангустиас, казаха ми, че племенникът й е загинал в битката при Харама; колко жалко, ангелчето ми, добре че като син на вдовица те освободиха от мобилизация. Какво щях да правя, Света Богородице, сама и със син на фронта.“

Феликс беше достатъчно умен, за да съзнава, че в тази връзка има нещо неестествено и нездраво, но му липсваше кураж да прекрати веднъж завинаги. Затова бягаше от непоносимата реалност, като алкохолизираше майка си, като се измъкваше досущ вампир призори или се надсмиваше над собствените си нещастия, докато търсеше вината в хиляди смехотворни причини и обмисляше най-чудати решения. Едно от развлеченията му беше да открива странности и лекове сред обявите във вестниците, излегнат на дивана ми, докато аз довършвах някой маншет или обшивах предпоследния илик за деня.

Тогава ми говореше ето такива неща:

— Мислиш ли, че гневливостта на майка ми е свързана с нервите? Може това да й помогне. Слушай, слушай: „Нервионал“. Събужда апетита, подобрява храносмилането, регулира стомаха. Премахва маниите и потиснатото настроение. Вземайте „Нервионал“, не се колебайте.

Или това:

— Според мен майка ми има херния. Вече съм решил да й подаря ортопедичен колан, току-виж я излекувал от раздразнителността, чуй само това: Страдащи от херния, избягвайте рисковете и неразположенията с незаменимия и модерен колан, чудо на науката и механиката, който без закопчалки, презрамки и връзки ще победи напълно болестта ви. Може би ще помогне, ти какво мислиш, да й купя ли един?

Или пък друго:

— Ами ако накрая се окаже, че е нещо на кръвта? Виж какво пише тук: Кръвоочистително средство „Ришле“. Нарушено оросяване, разширени вени и язви. Пречиства замърсената кръв. Ефикасно за елиминиране на пикочни отрови.

Или някаква глупост като тези:

— Ами ако са хемороиди? Ами ако е урочасана? Да потърся ли някой знахар от Арабския квартал, за да развали магията? Всъщност не би трябвало да се притеснявам толкова, защото се надявам дарвинистките й увлечения да скапят черния й дроб и да я довършат. Една бутилка вече не й стига за два дни, направо ще ме разори. — Прекъсна монолога си, очаквайки отговор, но не го получи. Или по-скоро не го получи в думи. — Не разбирам защо ме гледаш така, скъпа — добави той.

— Защото не знам за какво ми говориш, Феликс.

— Не знаеш какво имам предвид с дарвинистките склонности? Не знаеш ли кой е Дарвин? Онзи с маймуните, с теорията, че хората произлизаме от приматите. Казвам, че майка ми има дарвинистки увлечения, защото е луда по анасоновия ликьор с маймуната, разбираш ли? Скъпа, изглеждаш божествено и шиеш като същински ангел, но в областта на общата култура си кръгла нула.

Наистина бях кръгла нула. Знаех, че с лекота уча нови неща и запомням данни, но си давах сметка също за пропуските в образованието си. Притежавах много малко от знанията, които фигурираха в енциклопедиите: имената на шепа крале, научени наизуст, както и че Испания граничи на север с Бискайския залив, а Пиренеите я делят от Франция. Можех да изрецитирам таблиците за умножение и с лекота използвах числата в реални действия, но не бях прочела нито една книга през живота си, а познанията ми в областта на историята, географията, изкуството и политиката се изчерпваха с това, което бях дочула през месеците ми на съжителство с Рамиро и от караниците между пансионерите на Канделария. Създавах впечатление за млада жена със стил и за елитна шивачка, но съзнавах, че е достатъчно някой да поодраска леко външната ми обвивка, за да разбере без никакво усилие колко крехко е съдържанието. Затова през тази първа зима в Тетуан Феликс ми направи странен подарък — започна да ме образова.

Струваше си труда. За двамата. За мен: защото научих много неща и се усъвършенствах. За него: защото благодарение на срещите ни запълни самотните си часове с приятни преживявания. Въпреки похвалните си намерения обаче съседът ми се оказа необичаен учител. Феликс Аранда беше човек с копнеещ за свобода дух, който прекарваше четири пети от живота си притиснат между деспотичната двуполюсност на майка си и убийствената монотонност на бюрократичната си работа, така че в часовете си на свобода последното, което можеше да се очаква от него, беше ред, мярка и търпение — за да ги намеря, трябваше да се върна на „Ла Лунета“ където учителят дон Анселмо щеше да изработи учебна програма съобразно степента на невежеството ми. Но макар Феликс да не беше методичен и организиран учител, той ми преподаде много знания, които във времето по един или друг начин ми помагаха да се движа сред обществото. Благодарение на него научих кой са Модиляни, Скот Фицджералд и Жозефин Бекер, да различавам кубизма от дадаизма, узнах какво е джаз, къде се намират столиците на европейските държави на картата, запомних наизуст имената на най-добрите хотели и кабарета и се научих да броя до сто на английски, френски и немски.

Благодарение на Феликс научих също какво правят съотечествениците ми в тази далечна страна. Узнах, че Мароко е протекторат на Испания от 1912 г., няколко години след подписването на договора от Алхесирас, според който, както обикновено се случва на бедни роднини — в сравнение с богатите французи, — на Испания се паднала най-лошата част от страната, най-бедната, най-малко желаната. Наричали я „кокала на пържолата“. Испания се опитвала да постигне различни неща: да съживи имперската мечта, да участва в разпределението на африканската колониална плячка редом с останалите европейски нации, макар и с трохите, които великите сили и били отстъпили; да може да се мери поне малко с Франция и Англия, след като изгубила Куба и Филипините и „кожата на бика“^[3] се свила като хлебарка.

Не било лесно да се укрепи контролът над Мароко, макар че зоната, определена в договора от Алхесирас, била малка, местното население малобройно, а земята — неравна и неплодородна. В Испания имало съпротива и бунтове, хиляди испанци и африканци загинали в кървавото безумие на войната в Риф. Но целта била постигната.

Почти двайсет и пет години след официалното провъзгласяване на протектората, когато всяка вътрешна съпротива бе сломена, моите съотечественици все още бяха там, здраво закотвени в непрестанно разрастващата се столица. Военни от всякакъв ранг, пощенски, митнически и административни чиновници, инспектори, банкови служители. Предприемачи и матрони, учители, аптекари, юристи и продавачи. Търговци, зидари. Лекари и монахини, ваксаджии, съдържатели на заведения. Цели семейства, които привличаха други семейства с примамката за добри заплати и бъдеще, което щеше да се изгради в съжителство с други култури и религии.

В замяна на наложеното със сила присъствие в продължение на четвърт век Испания беше предоставила на Мароко модерно оборудване, здравеопазване и строителство, както и първите стъпки към подобряване на земеделието. Имаше школа за изкуство и традиционни занаяти. Както и придобивките, които бяха предназначени за задоволяване нуждите на испанските колонизатори и от които местното население можеше да се възползва: електричество, питейна вода, училища и школи, магазини, обществен транспорт, лечебници и болници, влак, който свързваше Тетуан със Сеута, и друг, който все още стигаше до плажа Рио Мартин. В материално отношение Испания беше получила твърде малко от Мароко — почти нямаше ресурси, които да експлоатира. В човешко измерение обаче, и то напоследък, наистина бе получила нещо важно за един от двата лагера на гражданската война: хиляди войници от местните марокански сили, които се биеха храбро на другия бряг на протока за напълно чуждата им кауза на разбунтувалата се армия.

Освен тези и други знания, от Феликс получих и нещо повече: компания, приятелство и идеи за ателието. Някои от тях се оказаха чудесни, а други — твърде ексцентрични, но поне разсмиваха в края на деня двете ни самотни души. Така и не успя да ме убеди да превърна ателието си в студио за сюрреалистични експерименти, в което качулките да са във формата на обувки, а скиците да представят модели, окичени с телефони вместо шапки. Не успя да ме накара да използвам морски раковини за гердани, нито парчета тръстика в коланите. Не успя да ме убеди, че не бива да приемам, която и да е клиентка, ако е лишена от блясък. Послушах го обаче задруги неща.

По негова инициатива промених начина си на говорене. Пропъдих от родния си испански вулгаризмите и разговорните изрази и възприех един нов стил, който ми придаваше по-изискан вид. Започнах да използвам френски думи и изрази, които бях чувала често в заведенията на Танжер, вплетени в разговори, в които почти никога не участвах, или при случайни срещи с хора, с които разменях едва няколко фрази.

И така, без да се напрягам особено — с три-четири пози, няколко точни и препоръки от личния ми Пигмалион, моята все още малобройна клиентела се погрижи да ми създаде биография. За два месеца аз се превърнах в млада шивачка на дрехи от висшата мода, дъщеря на разорен милионер, годеница на красив, известен прелъстител и авантюрист. Според предположенията сме живели в различни страни и сме били принудени да затворим ателиетата и магазините си в Мадрид, уплашени от политическата нестабилност. Междувременно годеникът ми преговарял с едно процъфтяващо предприятие в Аржентина, докато аз съм чакала завръщането му в столицата на протектората, защото ми били препоръчали благотворното въздействие на климата за деликатното ми здраве. Понеже животът ми винаги е бил толкова раздвижен, толкова бурен и толкова светски, не съм могла да гледам как времето минава, без да правя нищо, така че съм решила да открия малко ателие в Тетуан. Най-вече за да имам някакво занимание. Това обяснявало защо цените ми не са астрономически и не отказвам да приема всякакъв род поръчки.

Не опровергах нищо от образа, който си бяха създали за мен благодарение на колоритните коментари на моя приятел Феликс, не го и подсилих: просто оставих всичко, както си беше, подхранвайки тайнствеността и отговарях уклончиво, неопределено — страхотна стръв, която предизвикваше интерес и привличаше нови клиенти. Да можеха да ме видят младите шивачки от ателието на доня Емануела. Да можеха да ме видят съседките от площад „Паха“. Да можеше да ме види майка ми… Майка ми. Опитвах се да не мисля за нея, но споменът ме връхлиташе постоянно. Знаех, че е силна и че ще съумее да устои. Въпреки това обаче жадувах да чуя нещо за нея, да науча как се справя ден след ден, как живее сама и без доходи. Копнеех да й съобщя, че съм добре, че отново шия. Следях събитията по радиото и всяка събота Жамила отиваше до павилиона „Алкарас“, за да купи вестници. Но всяка новина преминаваше през филтъра на националистите, бях наясно с положението в Мадрид и съпротивата му. Но беше все така невъзможно да получа новини директно от майка ми. Колко ми липсваше! Исках да споделя с нея всичко в този чужд град, да създам с нея това ателие, да вкуся отново ястията й, да чуя винаги удачните й забележки. Уви. Долорес я нямаше. Аз обаче бях тук. Сред непознати, без да мога да се върна където и да е, борейки се за оцеляването си, измисляйки си едно измамно съществуване, върху което да стъпя сутринта, когато се събудя; криейки ревностно истината, че един безскрупулен негодник бе разбил сърнето ми и че с цената на една дузина пистолети бях отворила ателието, с което успявах да изкарвам прехраната си.

Често си спомнях и за Игнасио, първия ми годеник. Не ми липсваше физическата му близост; присъствието на Рамиро се бе оказало толкова помитащо и силно, че споменът за Игнасио — толкова деликатен, толкова фин — вече ми се струваше далечен и смътен една почти избледняла сянка. Спомнях си обаче с носталгия верността му, нежността му и увереността, че с него никога няма да ми се случи нищо лошо. И много, много по-често, отколкото желаех, споменът за Рамиро ме връхлиташе неочаквано и пронизваше като нож гърдите ми. Болеше, разбира се, че болеше. Болеше безкрайно много, но накрая свикнах да живея с това, все едно че влачех огромен товар, който забавя стъпките и изисква свръхусилие, но не ти пречи напълно да следваш пътя си.

Всички тези невидими присъствия — Рамиро, Игнасио, майка ми, изгубеното минало — се превърнаха с времето в непостоянни, но за сметка на това настойчиви спътници, с които трябваше да се науча да съжителствам. Нахлуваха, когато бях сама, в тихите следобеди в ателието сред кройките, в леглото, когато си лягах, или в полутъмния салон във вечерите без Феликс, излязъл на своите тайни похождения. През останалото време обикновено ме оставяха на спокойствие — вероятно усещаха, че съм твърде заета, за да им обърна внимание. Имах предостатъчно занимания: трябваше да се грижа за ателието и да доизградя фалшивата си самоличност.