Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (14)

13.

Веднага щом къщата бе приведена в ред и всички се върнахме към нормалния ритъм на живот, Канделария се впусна да търси апартамент в испанската част на града за шивашкото ми ателие.

Испанският квартал в Тетуан, толкова различен от арабската медина, е бил построен по европейски критерии, за да отговори на нуждите на испанския протекторат, да подслони гражданските и военните институции и да осигури жилища и магазини за семействата от полуострова, за които Мароко се бе превърнал в постоянно местожителство. Новите сгради с бели фасади и балкони с орнаменти в полумодерен, полумавритански стил бяха разположени на широки улици и просторни площади, образуващи хармонична мрежа. Из нея се движеха дами с хубави прически и господа с шапки, военни с униформи, деца, облечени по европейски, официално сгодени двойки, които се държаха за ръце. Имаше тролейбуси и автомобили, сладкарници, новооткрити кафенета и изискани модерни магазини. Това бе уреден и спокоен свят, напълно различен от суматохата, миризмите и глъчката из пазарите на медината — едно сякаш изникнало от миналото място, заобиколено от крепостни стени и отворено към света чрез седемте си порти. А между двете пространства — арабското и испанското, подобно на гранична линия се намираше „Ла Лунета“ — улицата, която скоро щях да напусна.

Веднага щом Канделария намереше апартамент, в който да устроя ателието си, животът ми щеше да поеме в нова посока и аз отново трябваше да се приспособявам към него. И за да се подготвя, реших да се променя — да се преобразя напълно, да се освободя от ненужния баласт и да започна от нулата. За няколко месеца бях затръшвала вратата пред целия си предишен живот; от скромна шивачка се бях превърнала последователно или едновременно в няколко различни жени. Кандидат-чиновничка, наследница на известен индустриалец, странстваща любовница на мошеник, наивна кандидатка за съдружник на аржентинска фирма, неосъществена майка на неродено дете, длъжница, заподозряна в измама и кражба, както и случайна търговка на оръжие, предрешена като безобидна мюсюлманка. За още по-кратко време трябваше да се превърна в друга личност, защото никоя от предишните вече не ми вършеше работа. Родината ми се намираше във война, а любовта ми беше отлетяла, отнасяйки със себе си имуществото и илюзиите ми. Детето, което така и не се роди, се бе превърнало в локва от съсирена кръв на една автобусна спирка. Досие с данните ми обикаляше из полицейските управления на две страни и три града, а малкият арсенал от пистолети, които бях пренесла, завързани за тялото ми, може би вече бе отнел нечий живот. Исках да загърбя това злочесто минало, затова реших да посрещна бъдещето с маска на увереност и смелост, зад която да скрия страховете, бедите и болезнените рани в душата си.

Реших да започна с външността си, да си придам вид на светска и независима жена, зад който никой не биваше да прозре същността ми на жертва на един негодник, нито неясния произход на парите, с които щях да отворя ателието. За тази цел трябваше да напудря миналото, да съчиня час по-скоро едно настояще и да планирам фалшиво и блестящо бъдеще. И трябваше да действам бързо; трябваше да започна веднага. Нито една сълза, нито едно оплакване повече. Нито един благосклонен поглед назад. Всичко трябваше да бъде настояще, да бъде днес. Затова избрах нова индивидуалност, която измъкнах от ръкава си, както фокусникът измъква гирлянда от кърпички или асо купа. Реших да променя вида си и избрах да приема образа на твърда, способна, опитна жена. Трябваше да направя така, че невежеството ми да бъде сметнато за високомерие, несигурността ми — за приятно безгрижие. Никой не трябваше да заподозре страховете ми, скрити зад увереното потропване на високите токчета и привидно непоколебимата решителност. Никой не трябваше да прозре огромното усилие, което трябваше да полагам всеки ден, за да превъзмогна тъгата.

Първата ми задача беше да променя стила си. Несигурността, в която живеех напоследък, абортът и възстановяването бяха отнели поне шест-седем килограма от теглото ми. Горчивината и болницата бяха стопили закръглеността на ханша и бедрата ми, както и всяка тлъстинка, ако изобщо някога е имало, около талията ми. Не направих опит да ги възстановя, започнах да се чувствам удобно с новия си силует — още една крачка напред. Припомних си начина, по който се обличаха някои чужденки в Танжер, и реших да го приложа върху оскъдния си гардероб, като го поправя и преработя. Щях да бъда по-непринудена от сънародничките си, по-прелъстителна, без да стигам до непристойност и безсрамие. Тоновете — по-ярки, платовете — по-леки. Копчетата на блузата — малко по-отворени на деколтето, а косата малко по-къса. Пред напуканото огледало в стаята на Канделария аз си спомних, изпробвах и заучих очарователното кръстосване на крака, което бях наблюдавала всеки ден във времето за аперитив в откритите кафенета, елегантната и грациозна походка на дамите по широките тротоари на булевард „Пастьор“, изяществото на току-що лакираните пръсти държащи френско модно списание, джин фис или турска цигара с цигаре от слонова кост.

За пръв път от три месеца се загледах във външния си вид и открих, че се нуждае от спешно подобрение. Една съседка ми оскуба веждите, друга ми направи маникюр. Отново се гримирах, след като месеци наред само си миех лицето. Избрах моливи за контурите на устните, червило, за да ги попълня, сенки за клепачите, руж за бузите, молив за очи и спирала за миглите. Накарах Жамила да ме подстриже с шивашката ножица, следвайки с точност до милиметър една снимка от стар брой на „Вог“, която бях донесла в куфара. Кестенявият водопад, който стигаше до средата на гърба ми, се разпиля на кичури върху пода на кухнята подобно на криле на мъртви гарвани и се превърна в подстригана на черта коса, достигаща нивото на брадичката — права, на път от едната страна и падаща непокорно над дясното око. По дяволите топлата грива, която Рамиро толкова харесваше. Не бих могла да кажа дали новата прическа ми отиваше, но с нея се почувствах по-лека, по-свободна. Обновена, откъсната завинаги от следобедите под перките на вентилатора в стаята в хотел „Континентал“; от безкрайните часове, в които лежахме голи, с вплетени едно в друго тела, докато дългата ми коса се разстилаше като покривало върху чаршафите.

Плановете на Канделария бяха осъществени само няколко дни по-късно. Първо набеляза три свободни жилища в Испанския квартал. Описа ми подробно всяко от тях, обсъдихме заедно положителните и отрицателните им страни и накрая взехме решение.

Първият апартамент, който ми описа, отначало изглеждаше идеалното място: широк, модерен, нов-новеничък, близо до пощата и театър „Еспаньол“. „Има дори подвижен душ, досущ като телефонна слушалка, момиче, само че от него вместо глас излиза струя вода, която насочваш, където искаш“, обясни Контрабандистката, изумена от това чудо. Въпреки това го отхвърлихме: блокът граничеше с незастроен терен, където безброй котки се провираха сред камари боклуци. Кварталът се разрастваше, но тук-там все още имаше пустеещи места. Решихме, че това обстоятелство ще отблъсне изисканите клиентки, които смятахме да привлечем, така че се отказахме от ателието с душ слушалка.

Вторият апартамент се намираше на главната улица в Тетуан, която все още се наричате „Република“, в една красива къща с купички в ъглите, близо до площад „Мулай ел Мехди“, който скоро щяха да преименуват на „Примо де Ривера“. На пръв поглед жилището отговаряше на необходимите изисквания: беше просторно, изискано, не граничеше с незастроено място, напротив, бе разположено на ъгъла на две централни и оживени улици. От това място обаче ни пропъди една съседка — в близката сграда се бе настанила една от най-добрите модистки в града, възрастна жена със солидна репутация. Обмислихме положението и решихме да се откажем и от този апартамент: по-добре да не безпокоим конкуренцията.

Тогава се спряхме на третото предложение. Имотът, който щеше да се превърне в мое работно място и жилище, беше голям апартамент на улица „Сиди Мандри“, в сграда, облицована с азулежу^[1], близо до казино „Еспаньол“, пасажа „Бенарош“ и хотел „Насионал“, недалеч от площад „Еспаня“, Висшия комисариат и двореца на халифа с внушителните стражи на входа — едно екзотично зрелище от тюрбани и развявани от вятъра пищни наметки.

Канделария сключи сделката с евреина Яков Беншимол, който от този момент с невероятна дискретност се превърна в мой хазяин срещу плащаната редовно сума от триста седемдесет и пет песети на месец. Три дни по-късно аз, новата Сира Кирога, привидно преобразена в това, което не бях, но може би някога щях да стана, се настаних в апартамента и отворих широко вратите пред новия период в живота си.

— Отиди първо ти — каза Канделария, като ми връчи ключа. — По-добре отсега нататък да не ни виждат често заедно. Аз ще дойда след малко.

Пробих си път сред навалицата на „Ла Лунета“, като непрекъснато усещах върху себе си мъжки погледи. Не си спомнях да съм била обект дори на четвърт от тях през предишните месеци, когато видът ми беше на неуверена млада жена с коса, прибрана в неугледен кок, с вяла походка, с провиснали дрехи и с рани от миналото, които се опитва да забрави. Сега пристъпвах с престорена самоувереност, като се стараех да излъчвам дързост и savoir-faire^[2], които преди няколко седмици никой не би предположил, че притежавам.

Макар че вървях преднамерено бавно, за десет минути стигнах до целта си. Никога дотогава не се бях заглеждала в тази сграда, макар че тя се намираше на няколко метра от главната улица на Испанския квартал. Със задоволство установих, че отговаря на всички необходими условия: чудесно местоположение и добро обкръжение, лек привкус на арабска екзотика в облицованата с плочки фасада, европейска строгост във вътрешното планиране. Общите помещения бяха елегантни и добре разпределени; стълбите, макар и не твърде широки, имаха красиви перила от ковано желязо, които се извиваха изящно на площадките.

Вратата беше отворена, както и всички врати през онези години. Предположих, че има портиерка, но не я видях. Заизкачвах се развълнувано, почти на пръсти, като се опитвах да приглуша звука на стъпките си. Външно бях придобила увереност и самочувствие, но вътрешно бях все така плаха и предпочитах да оставам незабелязана, доколкото това бе възможно. Стигнах до първия етаж, без да срещна никого, и се озовах на площадка с две еднакви врати. Вляво и вдясно, и двете затворени. Първата беше на жилището на съседите ми, които още не познавах. Втората беше моята. Извадих ключа от чантата, пъхнах го в ключалката с нервни пръсти, завъртях го. Бутнах леко вратата и няколко секунди стоях неподвижно, без да смея да вляза. Само обходих с поглед това, което виждах от прага. Широко антре с голи стени и под от наредени в геометрични фигури плочки в бяло и тъмночервено. Вдясно — голям салон.

През годините съдбата ми е поднасяла многобройни неподозирани провали, изненади и неочаквани обрати, с които е трябвало да се справям в моментите, когато са ме връхлитали. Понякога съм била подготвена за тях, но в повечето случаи не бях. Никога обаче не съм осъзнавала толкова ясно, че навлизам в един нов етап, както в онзи октомврийски ден, когато най-после се осмелих да прекрача прага и стъпките ми отекнаха в празното жилище. Зад себе си оставях тежко минало, а пред мен, като в някакво предзнаменование, се разкриваше просторно пусто пространство, което времето щеше да се погрижи да запълни. С какво? С вещи и преживявания. С мигове, усещания и хора. С живот.

Отправих се към потъналия в полумрак салон. Три балкона със затворени капаци от боядисано дърво препречваха дневната светлина. Отворих ги един по един и мароканската есен нахлу в помещението, изпълвайки сенките със сладостно предчувствие.

В продължение на няколко минути се наслаждавах на тишината и самотата. Не направих нищо, просто стоях в празната стая, възприемайки новото си място в света. След малко, когато реших, че е време да изляза от летаргията, събрах достатъчно решителност и се впуснах в действие. Обиколих целия апартамент и мислено разпределих помещенията, като използвах бившето ателие на доня Мануела за отправна точка. Салонът щеше да е приемната; в него щяха да се предлагат идеи, да се обсъждат кройки, да се избират платове и модели и да се правят поръчките. Най-близката до салона стая, нещо като трапезария с остъклен балкон в ъгъла, щеше да се превърне в пробна. Една завеса в средата на коридора щеше да отделя тази зона от останалата част на апартамента. Следващата отсечка от коридора и прилежащите към нея стаи щяха да бъдат работната зона: ателие, склад, гладачница, хранилище за завършени дрехи и илюзии, каквото се побереше в него. Третата част, разположена в дъното на жилището, най-тъмната и най-непредставителната, щеше да бъде за мен. Там щеше да обитава моето истинско аз, наранената жена, изгнаница по принуда, притисната от дългове, искове и несигурност. Жена, която нямаше нищо друго, освен един полупразен куфар и самотна майка в далечен град, който се бореше за оцеляването си. Жена, която знаеше, че това ателие бе станало реалност с цената на дузина контрабандни пистолети. Това щеше да бъде моето убежище, моето лично пространство. Извън него — ако най-после съдбата престанеше да ми обръща гръб — щеше да е официалната територия на модистката, пристигнала от столицата на Испания, за да открие най-изисканата модна къща, съществувала някога в протектората.

Върнах се при входа и чух, че някой чука с кокалчетата на пръстите по вратата. Отворих веднага, знаех кой е. Канделария се промъкна вътре като тлъст червей.

— Как ти се струва, момиче? Харесва ли ти? — попита тя с тревога. Беше се издокарала за случая с един от костюмите, които аз й бях ушила, с чифт обувки, които бе наследила от мен, и с една доста пищна прическа, която й бе направила набързо приятелката й Ремедиос. Иззад несръчно поставения на клепачите грим тъмните й очи искряха със заразителен блясък. Този ден беше специален и за Контрабандистката, беше началото на нещо ново и неочаквано. С ателието, което беше готово да отвори врати, тя за пръв и единствен път в бурния си живот бе заложила на едро. Може би новият етап щеше да компенсира глада, преживян в детството, побоищата от мъжа й, непрекъснатите заплахи на полицията, които бе слушала от години. Три четвърти от живота си тя бе мамила и хитрувала, беше се надбягвала и мерила сили със злата съдба. Може би бе дошло време да спре и да си отдъхне.

Не отговорих веднага на въпроса как намирам мястото. Издържах няколко секунди погледа й, опитвайки се да преценя какво бе означавала тази жена за мен от момента, в който комисарят ме стовари в дома й като нежелан вързоп.

Гледах я мълчаливо и неочаквано пред нея се мярна образът на майка ми. Твърде малко общи неща имаше между Долорес и Контрабандистката. Майка ми беше олицетворение на строгостта и умереността, а Канделария, в сравнение с нея, беше истински динамит. Характерите им, моралните им ценности и начинът, по който се справяха с предизвикателствата на живота, бяха напълно различни, но за пръв път установих известно сходство между тях. Макар всяка по свой начин и в своя свят, двете принадлежаха към раса от смели и бойки жени, способни да си проправят път в живота с малкото, което съдбата им предоставяше. Заради самата мен и заради тях, заради всички нас, аз трябваше да се боря и да успея в новото начинание.

— Много ми харесва — отвърнах най-после с усмивка. — Превъзходен е, Канделария, не мога да си представя по-добро място.

Тя също ми се усмихна и ме щипна по бузата с нежност и с древна като времето мъдрост. Двете предчувствахме, че от този момент нататък всичко ще е различно. Да, щяхме да се виждаме, но дискретно и от време на време. Вече нямаше да спим под един покрив, нямаше заедно да присъстваме на кавгите по време на хранене; нямаше да прибираме масата след вечеря, нито да разговаряме шепнешком в стаята ми. Вярно, пътищата ни скоро щяха да се разделят. Знаехме обаче, чедо края на живота ни ще ни свързва нещо, за което никой нямаше да чуе и дума от нас.