Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (13)

12.

Заварих вратата на пансиона отворена, а наемателите — будни, скупчени в трапезарията. Седнали по пеньоари и с ролки на главите около масата, където всекидневно се отправяха обиди и ругатни сестрите плачеха и шумно се секнеха, а дон Анселмо — учителят — се опитваше да ги успокои, като им говореше тихичко нещо, което не успях да чуя. Пакито и амбулантният търговец вдигаха от пода картината „Тайната вечеря“, за да я върнат на мястото й на стената. Телеграфистът, по долнище на пижама и потник, пушеше нервно в един ъгъл. Дебелата майка пък лекичко духаше чая си от липов цвят, за да го охлади. Всичко беше разбъркано и разхвърляно, по земята имаше стъкла и счупени саксии, дори пердетата бяха изтръгнати от корнизите.

Появата на една мюсюлманка в този час не учуди никого — сигурно помислиха, че е Жамила. Все още забулена с хиджаба, няколко секунди съзерцавах сцената, когато едно мощно шъткане от коридора привлече вниманието ми. Обърнах глава и видях как Канделария ръкомаха като луда, хванала в едната си ръка метла, а в другата — лопатка.

— Влизай, момиче — заповяда тя възбудено. — Влизай и разказвай, че не съм на себе си от притеснение.

Бях решила да премълча най-страшните подробности и да й съобщя само крайния резултат: че пистолетите вече ги няма, но парите са тук. Тъкмо това искаше да чуе Канделария и тъкмо това щях да й кажа. Останалата част от историята щях да запазя за себе си. Докато свалях покривалото от главата си, аз прошепнах:

— Всичко мина добре.

— Ах, душичке, ела да те прегърна! Моята Сира струва повече от цялото злато на Перу, моето момиче няма равно на себе си! — изписка Контрабандистката. После хвърли на земята метлата и лопатката, притисна ме към гърдите си и обсипа лицето ми с подобни на вендузи целувки.

— Мълчете, Канделария, мълчете, ще ни чуят — казах аз, все още трепереща от страх. Вместо да ме послуша, тя изрази радостта си с низ от проклятия, отправени към полицая, който тази нощ бе обърнал къщата й наопаки.

— Какво ме интересува, че ще ме чуят, вече няма страшно. Гръм да те порази, Паломарес, и теб, и всичките от рода ти! Гръм да те порази, не успя да ме пипнеш!

Предположих, че този изблик на чувства след дългата напрегната нощ няма да свърши дотук, затова сграбчих Канделария за ръката и я завлякох в стаята си, докато тя все така крещеше и сипеше ругатни:

— Да потънеш вдън земя, кучи сине! Пукни от яд, Паломарес, не намери нищо в дома ми, макар че разбута всички мебели и изтърбуши дюшеците!

— Млъкнете, Канделария, млъкнете най-сетне — настоях аз. — Забравете за Паломарес, успокойте се и ме оставете да ви обясня как мина.

— Да, скъпа, разкажи ми всичко — каза тя, опитвайки се най-после да се успокои. Дишаше тежко, пеньоарът й бе закопчан накриво, а от мрежичката върху косата й се подаваха рошави кичури. Имаше окаян вид и въпреки това излъчваше въодушевление. — Проклетникът дойде в пет сутринта и ни изкара всички на улицата, негодникът… сякаш… сякаш… Както и да е, да забравим това, вече е минало. Хайде, миличка, разкажи ми всичко подробно.

Предадох й лаконично преживелиците си, докато изваждах пачката банкноти, която мъжът от Лараш бе окачил на врата ми. Не споменах за бягството през прозореца, нито за заплашителните викове на войника, нито за пистолетите, оставени под табелата на спирката в Малалиен. Само й връчих съдържанието на кесията и започнах да събличам хиджаба и нощницата под него.

— Пукни, Паломарес! — извика тя през смях, като подхвърляше банкнотите във въздуха. — Пукни, не успя да ме хванеш!

Внезапно възгласите й секнаха, но не защото си бе възвърнала разсъдъка, а защото това, което виждаше пред себе си, я бе накарало да спре радостните си изблици.

— Но ти си цялата изранена, момиче! Досущ като Христос с петте рани! — възкликна тя при вида на голото ми тяло. — Много ли те боли, дъще?

— Малко — прошепнах аз, като се строполих като чувал на леглото. Лъжех. Всъщност ме болеше всичко, дори душата.

— И си толкова мръсна, сякаш си се търкаляла на някое бунище — каза тя, вече напълно възвърнала разума си. — Ще стопля вода и ще ти приготвя топла баня. После ще ти поставя компреси с мехлем на раните, а подир това…

Не чух нищо повече. Преди Контрабандистката да довърши изречението, бях заспала.