Мария Дуеняс
Нишките на съдбата (11)

10.

Дните след вечерта, когато ми показа пистолетите, бяха мъчителни. Канделария влизаше, излизаше, движеше се непрекъснато като огромна и шумна змия. Сновеше мълчаливо от стаята си в моята, от трапезарията на улицата, от улицата в кухнята, винаги забързана, съсредоточена, като непрекъснато си мърмореше нещо, наподобяващо ръмжене и грухтене, чийто смисъл никой не можеше да отгатне. Не се намесих в трескавата й дейност, нито я попитах за хода на преговорите: знаех, че когато всичко е готово, тя сама ще се погрижи да ме осведоми.

Измина цяла седмица, преди да ми съобщи някакви новини. Същия ден се върна малко след девет вечерта, когато всички стояхме пред празните чинии, очаквайки пристигането й. Вечерята премина както винаги, бурно и войнствено. Накрая, когато гостите се разпръснаха из пансиона, за да свършат последните си задачи за деня, двете с нея започнахме да раздигаме масата. И докато пренасяхме прибори, мръсни съдове и салфетки, тя шепнешком и капка по капка ме осведомяваше за осъществяването на плановете си: „… тази нощ въпросът най-после ще се реши, момиче; вече цялата стока е уговорена; утре сутринта се захващаме с ателието; колко ми се иска душко, цялата тази история да свърши най-после“.

Веднага щом приключихме работата си, всяка се затвори в стаята си, без да разменим повече нито дума. Междувременно останалата част от войската завършваше деня с обичайните вечерни дейности: гаргарите с евкалипт и радиото, ролките за коса пред огледалото или посещение в кафенето. Опитвах се да се преструвам, че всичко е нормално, пожелах лека нощ и си легнах. Заспах едва когато шумовете постепенно утихнаха. В просъница чух, че Канделария излиза от стаята си и безшумно затваря входната врата.

Заспах малко след като тя излезе. За пръв им от толкова дни не се въртях в леглото, нито ме измъчваха мрачните предсказания от предишните нощи: затвор, комисар, арест, мъртъвци. Сякаш тревогата най-после бе решила да ми даде кратък отдих преди завършека на тази зловеща сделка. Потънах в сън, унесена от сладкото предчувствие, че на следващата сутрин ще започнем да планираме бъдещето си без черната сянка на пистолетите над главите ни.

Почивката обаче не продължи дълго. Не разбрах колко беше часът, два или три може би, когато една ръка разтърси енергично рамото ми.

— Събуди се, момиче, събуди се.

Надигнах се объркана, все още полузаспала.

— Какво има, Канделария? Какво правите тук? Върнахте ли се вече? — попитах със запъване.

— Провал, момиче, огромен провал — отвърна Контрабандистката шепнешком.

Стоеше права до леглото ми и в полусънното състояние, в което се намирах, възпълната й фигура ми се стори по-закръглена от всякога. Беше облечена с широко и дълго палто, закопчано до шията, което не бях виждала. Започна припряно да го разкопчава, докато ми обясняваше объркано:

— Армията е завардила всички пътища за Тетуан и мъжете от Лараш, които трябваше да вземат стоката, не посмяха да дойдат дотук. Чаках ги почти до три сутринта, но никой не се появи. Накрая ми пратиха едно малко берберче да ми каже, че изходите са много по-строго охранявани, отколкото са смятали, и се страхуват, че ще ги убият, ако се решат да влязат.

— Къде трябваше да се видите с тях? — попитах, опитвайки се да подредя несвързания и разказ.

— В Долна Сюика, зад един склад за въглища.

Не познавах мястото, което спомена, но не се и опитах да разбера. Замъгленото ми от съня съзнание осмисляше мащабите на провала ни: сбогом на бизнеса, сбогом на шивашкото ателие. Отново щях да се питам с мъчително безпокойство каква ли съдба ме очаква в бъдещето.

— Значи всичко свърши — казах аз, като търках очите си, за да прогоня напълно съня.

— Съвсем не, момиче — отсече хазяйката, като най-после съблече палтото си. — Плановете се осуетиха, но се кълна в паметта на майка си, че тази вечер пистолетите ще напуснат къщата ми. Така че на работа, скъпа, ставай от леглото, няма време за губене.

Със закъснение разбрах какво ми говори. Вниманието ми бе погълнато от друго — от гледката, която представляваше Канделария, докато разкопчаваше безформената, подобна на широк халат от груба вълна дреха под палтото, скриваща почти напълно щедрите й форми. Наблюдавах изумено как се съблича, без да проумея смисъла на действията й и припряността, с която сваля дрехите си до леглото ми. До момента, в който съблече халата и заизважда някакви предмети от различни места на бухналите си месища. И тогава разбрах. Четири пистолета бяха закрепени на жартиерите, шест — на колана, два — на презрамките на сутиена, и още два — под мишниците. Останалите пет бяха в чантата, увити в парче плат. Общо деветнайсет. Деветнайсет ръкохватки със съответните деветнайсет цеви, които всеки момент щяха да напуснат топлината на това яко тяло и да се отправят към съдба, за която аз вече се досещах.

— И какво трябва да направя? — попитах уплашено аз.

— Да занесеш оръжията на гарата, да ги предадеш преди шест сутринта и да донесеш на връщане хиляда и деветстотинте дуро, за които съм пазарила стоката. Нали знаеш къде е гарата? Като пресечеш шосето за Сеута, в подножието на Бени Хосмар. От там могат да я вземат, без да се налага да влизат в Тетуан. Ще слязат от планината и ще дойдат за нея преди зазоряване, без да става нуждала стъпват в града.

— Но защо аз трябва да я занеса? — Страхът ме бе разсънил напълно и се чувствах по-будна и от бухал.

— Защото на връщане от Сюика, докато обикалях тук-там, за да уредя въпроса с гарата, кучият син Паломарес, който тъкмо бе излязъл от бар „Ел Андалус“, ме спря до портала на Интендантството и ми каза, че може би ще му е на сгода да мине тази вечер да претърся пансиона.

— Кой е Паломарес?

— Най-проклетият полицай в цяло Испанско Мароко.

— От хората на дон Клаудио?

— Да, дон Клаудио му е шеф. Когато е с него, му се подмазва, но почувства ли се с развързани ръце, негодникът става толкова нагъл и зъл, че е наплашил половината Тетуан с доживотен затвор.

— А защо ви спря тази вечер?

— Защото така му е скимнало, защото е мръсник и умира да напада и плаши хората, особено жените. Прави го от години, а напоследък по-често от всякога.

— Но не заподозря за пистолетите, нали?

— Не, скъпа за щастие не ме накара да отворя чантата си, нито се осмели да ме докосне. Само ми рече с неприятния си глас: „Къде си тръгнала посред нощ контрабандистке? Да не си се забъркала в някоя от твоите сделчици, негоднице?“. А аз му отвърнах: „Бях при една приятелка, дон Алфредо, че нещо не е добре, има камъни в бъбреците“. „Не ти вярвам, голяма мръсница и лисица си“, каза ми след това проклетникът, а аз замълчах и не му отвърнах, макар че едва се сдържах да не го наругая, така че стиснах здраво чантата под мишница и си тръгнах, като се молех на Божията майка да не ми се разместят пистолетите по тялото, а когато се бях поотдалечила, чувам още веднъж гадния му глас зад гърба си: „Може после да намина през пансиона и да го претърся, лисицо такава, да видим какво ще открия“.

— Мислите ли, че наистина ще дойде?

— Може да дойде, може и да не дойде — отвърна тя, като сви рамене. — Ако срещне по пътя някоя нещастна уличница, с която да се задоволи и да се облекчи, може да забрави за мен. Но не му ли провърви, няма да се учудя, ако позвъни на вратата след малко. Ще изкара гостите на стълбите и най-безцеремонно ще обърне къщата наопаки. Няма да бъде за пръв път.

— Значи трябва да останете в пансиона до сутринта, за всеки случай — прошепнах аз бавно.

— Точно така, душко — потвърди тя.

— А пистолетите трябва да изчезнат начаса, иначе Паломарес ще ги намери — добавих аз.

— Съвсем правилно.

— И доставката трябва да се извърши непременно днес, защото купувачите очакват оръжието и рискуват живота си, ако влязат в Тетуан.

— По-ясно от това не можеше да го кажеш, скъпа.

Няколко секунди стояхме мълчаливо, напрегнати и разтревожени, вперили очи една в друга. Тя — полугола, с преливащи изпод колана и сутиена месища, аз — седнала по турски сред чаршафите, по нощница, с разрошена коса и свито сърце. И в компанията на разхвърляните наоколо черни пистолети.

Накрая тя каза с твърд и категоричен тон:

— Трябва да се заемеш с това, Сира. Нямаме друг изход.

— Не мога, аз… аз… не мога — измънках.

— Трябва да го направиш, момиче — повтори тя с глух глас. — Иначе ще изгубим всичко.

— Спомнете си за неприятностите, които вече имам, Канделария — дълга към хотела, обвиненията на фирмата и на моя полубрат. Ако сега ме хванат, това ще е краят.

— Краят ще настъпи, ако тази нощ се появи Паломарес и ни пипне с всичко това тук — отвърна тя, поглеждайки към оръжията.

— Но, Канделария, чуйте ме… — настоях аз.

— Не, ти ме чуй, момиче, и ме чуй добре — каза тя властно. Говореше със силен шепот и широко отворени очи. Наведе се към мен — аз все още бях в леглото. Сграбчи ръцете ми и ме принуди да я погледна право в очите. — Опитах всичко, дадох всичко от себе си, но не се получи — добави тя. — Съдбата е променлива, понякога те оставя да спечелиш, а понякога плюе в лицето ти и те кара да губиш. А тази нощ ми каза: пукни сега, контрабандистке. Изстрелях всичките си патрони. Сира, аз вече се провалих в тази история. Но ти не си. Сега само ти можеш да ни спасиш, само ти можеш да изнесеш стоката и да вземеш парите. Ако не се налагаше, нямаше да те моля, Бог ми е свидетел. Не ни остава друг избор, момиче. Трябва да го направиш. И ти си вътре като мен. И двете сме замесени, и двете сме заложили много. Заложили сме бъдещето си, момиче, цялото си бъдеще. Ако не получим парите, сме загубени. Сега всичко зависи от теб. И трябва да го направиш. Заради теб и заради мен, Сира. Заради нас двете.

Не исках да приемам. Знаех, че имам сериозни основания да кажа: „Не, в никакъв случай. Няма да го направя“. В същото време обаче съзнавах, че Канделария е права. Аз сама бях приела да участвам в тази съмнителна игра, никой не ме беше принудил. Бяхме един отбор, в който всяка имаше роля още от началото. Ролята на Канделария беше да продаде стоката; моята — да работя. И двете обаче бяхме наясно, че границите на нещата са разтегливи и неясни, че могат да се изместят, да се изличат или да се размият като мастило във вода. Тя бе изпълнила своята част от уговорката, беше опитала. Не и бе провървяло, но все още имахме някакъв шанс. Сега беше мой ред да рискувам.

Помълчах няколко секунди — бяха ми потребни, за да пропъдя от съзнанието си някои образи, които вдъхваха у мен неописуем страх: комисаря, затвора, непознатото лице на онзи Паломарес.

— Имате ли план как да действам? — попитах най-после с треперещ глас.

Канделария въздъхна шумно, възвръщайки си изгубеното самообладание.

— Много лесно, скъпа. Почакай малко, ей сега ще ти кажа.

Излезе от стаята, както беше полугола, и се върна, носейки в ръце нещо, което приличаше на огромно парче бял плат.

— Ще се облечеш като мюсюлманка, с хиджаб — каза тя, докато затваряше вратата зад гърба си. — В него може да се побере какво ли не.

И несъмнено беше така. Всеки ден виждах арабките, скрити в тази широка безформена дреха, това подобие на широко наметало, което покриваше главата, ръцете и цялото тяло отпред и отзад. Под него човек наистина можеше да скрие каквото си поиска. Парче плат обикновено покриваше устата и носа, а горната част стигаше до веждите. Показваха се единствено очите, глезените и стъпалата. Едва ли имаше по-добър начин да криеш малък арсенал от пистолета, докато вървиш по улицата.

— Преди това обаче трябва да направим нещо друго. Стани най-сетне от леглото, момиче, чака ни работа.

Подчиних се безмълвно и я оставих да командва положението. Канделария безцеремонно издърпа горния чаршаф от леглото ми и го захапа. Със зъби раздра края му и откъсна от плата дълга ивица, широка около две педи.

— Направи същото с долния чаршаф — нареди тя. За няколко минути със зъби и дърпане успяхме да превърнем чаршафите от леглото ми в дузина дълги ивици плат. — А сега ще увием тези ленти около тялото ти, за да закрепим с тях пистолетите. Вдигни ръце, ще започна с първата.

И така, без дори да сваля нощницата, пистолетите бяха здраво прилепени към тялото ми с парчетата от чаршафите. Всяка лента крепеше един пистолет — Канделария първо увиваше оръжието в края на лентата, после го притискаше към тялото ми и увиваше плата два-три пъти около мен. Накрая връзваше здраво краищата.

— Кожа и кости си, момиче, вече няма месо, където да завържа следващия — каза тя, след като ме омота напълно отпред и на гърба.

— На бедрата — предложих аз.

Така и направи, докато най-после стоката беше изцяло разпределена под гърдите, около ребрата, на кръста, хълбоците и бедрата. Бях като мумия, увита в бели ленти, криещи опасна и тежка броня, с която трябваше да свикна да се движа, и то веднага.

— Обуй тези бабуши^[1], на Жамила са — каза тя и постави в краката ми овехтели кафеникави пантофи. — А сега хиджаба — добави, държейки широкото бяло наметало. — Точно така, увий си и главата, да видя как ти стои… Отлично, истинска арабка. И не забравяй да си закриеш устата и носа с булото. Да вървим, трябва да ти обясня набързо откъде да минеш.

Пристъпих трудно, едва успявах да се движа с нормална крачка. Пистолетите тежаха като олово и трябваше да вървя с полуразкрачени крака и с раздалечени от тялото ръце. Излязохме в коридора. Канделария вървеше отпред, а аз се клатушках след нея като огромен бял вързоп, който се блъскаше в мебелите и рамките на вратите. Закачих неволно една полица и съборих на земята всичко, което бе поставено върху нея: чиния от Талавера, незапалена газена лампа и пожълтялата снимка на някакъв роднина на хазяйката. Порцеланът, стъклото на снимката и шишето на газената лампа се пръснаха върху плочките и пружините в съседните стаи заскърцаха под тежестта на пансионерите, чийто сън бе нарушен.

— Какво става? — извика дебелата майка от леглото.

— Нищо, изпуснах една чаша с вода. Всички да спят — отвърна властно Канделария.

Понечих да се наведа и да събера парчетата, но не успях да сгъна тялото си.

— Остави, после ще го почистя — каза тя, подритвайки няколко парчета стъкло.

И тогава една врата се отвори неочаквано на около три метра от нас. Насреща се появи окичената с ролки глава на Фернанда, по-младата от възрастните сестри. Преди да успее да попита какво става и защо някаква арабка с покривало се блъска в мебелите в коридора по никое време, Канделария заби в нея жило, от което тя онемя и се вцепени на място.

— Ако не си легнете тутакси, утре сутрин, веднага щом стана, ще кажа на Саграрио, че се срещате с помощник-аптекаря всеки петък на терасата.

Страхът, че набожната й сестра ще научи за любовните й похождения, се оказа по-силен от любопитството й и без да пророни дума Фернанда се шмугна като змиорка в стаята си.

— Върви, момиче, че става късно — нареди Канделария шепнешком. — По-добре никой да не види, че излизаш от тук, защото, ако Паломарес е някъде наблизо, ще загазим, преди да сме започнали. Да отидем навън.

Излязохме в дворчето зад къщата, където се виждаха една изкривена лозница, няколко увивни растения и старият велосипед на телеграфиста. Скрихме се в един ъгъл и отново заговорихме.

— Сега какво да правя? — прошепнах аз.

Тя явно беше обмислила всичко, защото каза уверено и спокойно:

— Ще се качиш на тази пейка и ще прескочиш оградата. Но трябва да внимаваш много, за да не ти се заплете наметалото в краката и да се изтърсиш на земята.

Огледах двуметровата ограда и каменната пейчица, опряна до нея, на която трябваше да се кача, за да достигна най-високата част и да се прехвърля от другата страна. Предпочетох да не се питам дали ще успея да го направя, опасана с тежките пистолети и увита в метри плат, затова поисках още инструкции:

— А от там?

— След като прескочиш сградата, ще се озовеш в двора на бакалията на дон Леандро. От там, като се покачиш на сандъците и бъчвите, които е струпал, лесно можеш да минеш в следващия двор, който е на сладкарницата на евреина Менахем. В дъното има дървена вратичка, която излиза на една напречна уличка, откъдето Менахем вкарва чувалите с брашно за пекарната. Излезеш ли от там забрави коя си — покрий се добре, прегърби се леко и тръгни към Еврейския квартал, а от там влез в Арабския. Но внимавай много, момиче: върви бавно и близо до стените, като влачиш леко краката, все едно си стара жена, не трябва да вървиш напето, защото някой злосторник може да се опита да ти стори нещо. Много испанци са пощурели по хубостта на мюсюлманките.

— А после?

— Когато стигнеш до Арабския квартал, обиколи няколко улици и се увери, че никой не ти обръща внимание, нито те следи. Ако срещнеш някого, смени незабелязано посоката и се отдалечи колкото можеш. После отново отиди до портата „Ла Лунета“ и слез до парка, сещаш се къде е, нали?

— Мисля, че да — отвърнах аз, като се опитвах да си представя маршрута.

— Когато стигнеш там, гарата се пада отсреща. Пресечи шосето за Сеута и влез вътре, но върви бавно и си крий добре лицето. Най-вероятно там ще има само двама полузаспали войници, които няма да ти обърнат никакво внимание. Сигурно ще срещнеш някой и друг мароканец, който чака влака за Сеута. Християните ще започнат да идват по-късно.

— В колко часа тръгва влакът?

— В седем и половина. Но местните отмерват времето с друг ритъм, както знаеш, така че никой няма да се изненада, че си там преди седем сутринта.

— Трябва ли да се кача на влака, или трябва да правя нещо друго?

Канделария не отговори веднага и предположих, че планът й почти се е изчерпал.

— Не, по принцип не трябва да вземаш влака. Когато отидеш на гарата, поседи известно време на пейката, която е под таблото с разписанието, нека те видят, че си там — така ще разберат, че именно ти носиш стоката.

— Кой трябва да ме види?

— Няма значение — който трябва да те види, ще те види. След двайсет минути стани от пейката, отиди до бюфета и не знам какво ще правиш, но накарай бюфетчията да ти каже къде да оставиш пистолетите.

— Просто така? — попитах разтревожено. — А ако бюфетчията го няма, ако не ми обърне внимание или не успея да говоря с него тогава какво да правя?

— Тихо. Не говори високо, може да ни чуят. Не се безпокой, все някак ще разбереш какво да правиш — каза тя нетърпеливо, неспособна да придаде на гласа си увереност, каквато явно й липсваше. Тогава реши да бъде откровена. — Виж, момиче, нещата нощес така се объркаха, че успяха да ми кажат само това че пистолетите трябва да са на гарата в шест сутринта, че човекът, който ще ги носи, трябва да поседи двайсет минути под таблото с разписанието и че бюфетчията ще му каже как да предаде стоката. Не знам повече и ми е криво за това. Но ти не се тревожи, душице, ще видиш, че всичко там ще бъде наред.

Щеше ми се да й кажа, че се съмнявам, но се отказах, като видях тревогата, изписана на лицето й. За пръв път, откакто я познавах, решителността и непоколебимостта, които й помагаха да се справи и в най-критичните моменти, сякаш се бяха изчерпали. Знаех, че ако имаше възможност да действа, тя нямаше да се уплаши щеше да успее да стигне до гарата и да предаде стоката, като използва някоя от хитрините си. Но този път хазяйката ми беше с вързани ръце — не можеше да мръдне от къщата си поради заплахата от полицейски обиск, който може би щеше да се състои, а може би не. И знаех, че ако не съумея да поема нещата в свои ръце, това ще бъде краят и за двете ни. Затова събрах сили и се въоръжих със смелост.

— Права сте, Канделария, ще се справя, не се безпокойте. Но преди това искам да ми кажете нещо.

— Питай каквото искаш, момиче, но побързай, до шест остават по-малко от два часа — добави тя, опитвайки се да прикрие облекчението си, като видя, че съм готова да действам.

— Къде ще отидат пистолетите? Кои са тези мъже от Лараш?

— Това не те интересува. Важното е да стигнат до предназначението си в уречения час, да ги оставиш, където ти кажат, и да вземеш парите, които трябва да ти дадат — хиляда и деветстотин дуро, не забравяй да преброиш банкнотите една по една. А после се върни час по-скоро, защото ще умра от напрежение.

— Рискуваме много, Канделария — настоях аз. — Нека поне да знам с кого си имаме работа.

Тя въздъхна шумно и бюстът й полузакрит от овехтелия пеньоар, който бе наметнала в последния момент, отново се издигна и спусна като задвижен от помпа.

— Масони са — прошепна тя в ухото ми, сякаш я беше страх да произнесе думата. — Би трябвало да дойдат тази нощ с кола от Лараш и сигурно вече се крият при изворите Буселмал или в някоя градина по долината на река Мартин. Идват откъм територията на кабилите, не смеят да се движат по шосето. Вероятно ще вземат оръжията от там, където ти ги оставиш, и дори няма да се качат на влака. Според мен ще се върнат в града си отново през териториите на кабилите и ще избягват Тетуан. Но това е само предположение, защото, да ти призная, нямам никаква представа какво са намислили тези мъже.

Въздъхна, втренчила поглед пред себе си, и продължи да шепне:

— Знам обаче нещо, което всички знаят: бунтовниците преследваха безмилостно всички, които имат нещо общо с масонството. Някои бяха убити с изстрел в главата в самото помещение, където се събираха; късметлиите избягаха в Танжер или във френската зона. Други бяха отведени в „Ел Моготе“ и някой прекрасен ден ще ги разстрелят, без да им мигне окото. А вероятно има и такива, които се крият по мазета, тавани и входове и треперят от страх някой доносник да не ги издаде и да ги изкарат от скривалищата им с прикладите за пушките. Затова не намерих никого, който да посмее да купи стоката, но чрез няколко души се свързах с хората от Лараш. Ето защо знам у кого ще отидат пистолетите.

Погледна ме в очите беше сериозна и мрачна, каквато не я бях виждала дотогава.

— Положението е много лошо, момиче, много лошо — процеди през зъби. — Тук няма милост, няма снизхождение. Изкаже ли някой и най-маловажното мнение, свършено е с него. Много нещастници вече умряха, а бяха почтени хора, които и муха не са убили през живота си, нито са сторили зло някому. Внимавай много, момиче, да не бъдеш следващата.

Отново намерих кураж незнайно откъде, за да я уверя в нещо, в което дори аз не вярвах:

— Не се тревожете, Канделария, ще видите, че ще се справим по някакъв начин.

И без да кажа дума повече, се отправих към пейката и се качих на нея със зловещия товар, привързан здраво към тялото ми. Застанала под лозницата, Канделария ме наблюдаваше и се кръстеше, шепнейки под листата: „В името на Отца, Сина и Светия Дух, нека Богородица те закриля, душице“. Последното, което чух, беше звучната целувка, която залепи на пръстите си, след като се прекръсти. Секунда след това изчезнах зад оградата и се стоварих като чувал в двора на бакалницата.