Луиз Бегшоу
Съдба (24)

Двадесет и трета глава

Маркъс Броудър се усмихна на себе си. Положението достигаше връхната си точка. Онзи глупак Ейбрамс! Отказваше офертата му? Държеше се много по-смахнато, отколкото заслужаваше тъпата му малка компания. Обзе го прилив на адреналин. Което всъщност му хареса. Когато човек стигнеше върха, започваше да се чувства удобно там. Бяха минали няколко години, откакто Броудър бе унищожил друг играч. Репутацията му на „Уолстрийт“ беше солидна, но още колко щеше да се задържи така? Той продължаваше да живее върху стари лаври.

Хората вече не се страхуваха от Маркъс.

Е, всичко това щеше да се промени.

Той се огледа из огромния си кабинет с орехова ламперия. Мебелите вътре биха могли да красят и Белия дом. Корпорация „Броудър“ беше публична компания, достатъчно доходна, но всичко в нея се вършеше на първокласно ниво. Маркъс използваше фирмения самолет като такси; дори асистентите му летяха в бизнес класа. Върху стените си Маркъс имаше изкуство, което би прилягало на някоя голяма галерия, а той обичаше да угажда на всичките си вкусове. Европейски антики. Ушити по поръчка костюми. Първокачествено шампанско. Елитен главен готвач на територията на офиса, който приготвяше обяд за членовете на управителния съвет или за най-важните му срещи. И разбира се, заплатата му. Петнайсет милиона годишно, плюс бонусите. Това го поставяше сред топ трийсет на изпълнителните директори в Америка. И акционерите нямаха нищо против, стига той да продължава да ги придвижва напред, да продължава с бомбастичните сделки. Наистина, компанията малко наподобяваше империята Тръмп, помисли си той с широка усмивка. Скъпа. Но фондовата борса си беше борса. Всяка компания струваше толкова, колкото някой бе готов да плати за нея. С мини конгломерат като своя, с пипала навсякъде и с участие в различни дялове беше лесно да се фалшифицират сметките; съществуваха много възможности, много неща, които можеха да се обяснят, но никога да се докажат. Той не беше чак толкова глупав, че да мами в сметките. На Маркъс Броудър просто му харесваше да придава значение на нематериалните ценности.

На името си, на репутацията си, която беше една от най-големите му придобивки.

Така че с унищожаването на корпорация „Ейбрамс“, той щеше да направи услуга на всички.

На себе си. На цената на акциите си. На акционерите на „Ейбрамс“. Всъщност на всички, с изключение на самия Дейвид Ейбрамс.

И сега заради тази малка кучка — бившата му жена, тази алчна уличница, която бе влязла под кожата на Маркъс, и защото мисълта за флиртуването й с Ейбрамс — по-младия и обещаващ бизнесмен — го влудяваше, той имаше златна възможност. Да свърши малко истински добра работа. Не само да купи малката компания на Ейбрамс, но първо да понижи цената на акциите й.

Той не можеше да предизвика фалита на съперника си. Но Ейбрамс не беше умен като Маркъс, който вземаше много малка част от заплатата си в акции и който отдавна бе ликвидирал значителното си вложение в „Броудър“ — когато компанията бе достигнала един от върховете си в цикъла на бум и спад. Маркъс обичаше зелените банкноти, доларите, авоарите в злато. Той не залагаше на „Броудър“ — по дяволите, беше наясно с истинското състояние на последния ред от финансовия отчет. Да, справяха се чудесно, само докато борсата се държеше. Не, той предпочиташе солидни, преносими авоари. Като основните му имоти в Ню Йорк и Хемптън и огромния апартамент в Монако, където плануваше да се оттегли, показвайки среден пръст на САЩ и данъците им. Защо му беше да субсидира нечие благосъстояние и безсмислени чуждестранни войни? Никога. Но Дейвид Ейбрамс беше по-млад, все още в средата на четиридесетте, достатъчно наивен, за да влага романтика в бизнеса.

Само защото корпорация „Ейбрамс“ носеше името му, той беше като женен за нея. Цялото му състояние беше в акции. Работеше по старомодния начин, като влагаше печалбите си обратно в бизнеса. Разрастваше компанията си, без да поглъща други. Не ползваше частни самолети и дори членовете на съвета му не летяха първа класа. Колко похвално… Маркъс се прозя. Типична грешка на новобранец. Трябвало е да обърне внимание на дребния шрифт в долния край на онези брокерски реклами по „Си Ен Би Ес“.

Стойността на акциите може както да се вдигне, така и да падне.

Беше време за разпродажба.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше старшата му асистентка Оливия. Тя бе готина красавица, двайсет и осем годишна, завършила частно девическо училище, а после „Васар“, с лъскава кестеняво кафява коса, която носеше на кок, дълги до небето крака и страхотен чифт цици. Всички секретарки във фирмата му хващаха окото. Съществуваше негласна политика при наемането на служителките. Те трябваше да бъдат интелигентни и компетентни, но без хубав подскачащ балкон нямаха шанс да влязат през вратата. Маркъс бе известен с изискванията си. И разбира се, подборът му беше безупречен.

— Сър. — Той не насърчаваше фамилиарностите. Възбуждаше се, когато красиви жени бяха принудени да се държат почтително. — Не знам дали ще искате да приемете това обаждане…

— Кой е? След двайсет минути имам пресконференция — каза Броудър.

— Да, сър. Мисля, че донякъде има връзка. Обажда се госпожица Жаклин Молтрано. Тя работи върху голяма статия за „Уолстрийт Джърнъл“.

— За какво се отнася? — Броудър беше предпазлив. Не се хващаше на нищо друго, освен на рекламни автобиографични очерци. С „Джърнъл“ можеше да има неприятности.

— Статията е за бившата ви съпруга — госпожица Фокс.

— Не ме вълнува — тросна се той. По дяволите, колкото и страхотни цици да имаше Оливия, май щеше да се наложи да си ходи. Тъпата кучка не разбираше ли методите му на работа?

— Не, сър, статията вече е дадена за печат. Авторката твърди, че има доказателства за връзка между Дейвид Ейбрамс и госпожица Фокс… разполага и с данни за някои от бившите й приятели… пита дали може да ви потърси за цитат или коментар…

Той се ухили.

— Интересно. Връзка?

Наистина ли бе възможно Дейвид Ейбрамс да е толкова тъп?

Да купи капитала й в „Лъки“ за маса пари. Да я повиши немислимо. Да откаже такава щедра оферта за издателския си отдел…

Той си спомни набързо уменията на Кейт в леглото. Изпълнена с желание, гъвкава, винаги готова да го направят, с това изключително сексапилно тяло, което би възбудило и статуя. Но не беше чак толкова страстна, не толкова развратна. Не беше като Лола с нейния набор от креватни номера, които биха засрамили и парижка проститутка.

Тя заслужаваше ли си?

Този филм, тази картина. Не му излизаше от ума. Дали тя беше различна с Дейвид Ейбрамс? По-дива, по-разпусната? Дали в действителност го обичаше?

Маркъс сведе поглед. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискането на слушалката.

Какво значение имаше, по дяволите? Дейвид Ейбрамс току-що бе направил задачата му хиляда пъти по-лесна.

— Свържи ме с нея — каза той.

 

 

Дейвид Ейбрамс стоеше в коридора на офиса, загледан с копнеж към асансьора. Искаше да го повика, да слезе един етаж по-долу. Само един етаж. Да отиде да види Кейт, да види как се справя. Но не посмя. Щеше да е радиоактивно.

Кръвното му още беше вдигнато от съвещанието. Боже, каква бъркотия. Ядосваше се само на себе си, задето не бе забелязал по-рано накъде отиват нещата. Когато лешояди като Маркъс Броудър решаха да връхлетят неочаквано, не се отказваха и не те пускаха. Трябваше да предположи, че Броудър ще се опита да привлече на своя страна един или повече от неговите ключови хора.

Беше имал доверие на Тим Рейнълдс и това се бе оказало слабост. А в този бизнес доверието беше толкова полезно, колкото вчерашна първа страница. Той поемаше рискове, залагаше на себе си, на Кейт. Рейнълдс бе избрал лесния път. Колегите не бяха най-добрите приятели, каза си той.

Оставката на Айрис беше едва ли не облекчение. Тя вече не бе полезна. Тъпчеше на едно място. Налагаше се да си тръгне.

Асансьорът пристигна и той пристъпи вътре, натискайки копчето за приземния етаж. Няколко от основните акционери, фондови мениджъри с институционни дялове, вече бяха чули новината от неофициални слухове. Те искаха среща и Дейвид беше готов на такава. По-добре беше да удуши недоволството в зародиш.

Мислите му се върнаха на Кейт, останала далеч над него сега в кабинета си, работеща по новите броеве на списанията му, приготвяйки нещо специално. Той бе започнал бизнес с нея, за да може да се измъкне от бизнеса заедно с нея — да укрепи позициите на издателския си отдел достатъчно, за да го продаде, и то за много по-добра цена, отколкото предлагаше Броудър. Но момчетата, които го чакаха във фоайето, нямаше да разберат намеренията му. Не и ако знаеха…

Слава богу, не знаеха. Никой не знаеше.

Че тя бе негова любовница. Повече от това, тя беше неговото момиче. Вече бе неговото момиче.

Ейбрамс помисли за Кейт и сърцето му леко подскочи. Кога точно се бе влюбил в нея? Беше страст от пръв поглед, това беше сигурно. Но той я бе пренебрегнал, смятайки я за събирателен образ на всичко, което мразеше у една жена. Алчна, продаваща се за пари…

Бе имала много да доказва.

И го бе направила. Каква звезда беше само! Каква богиня. Той толкова се гордееше с нея. Беше невъзможно да спре да мисли за нея, да се спре да върви след нея. В края на краищата чистата жизнена сила на Кейт Фокс бе надвила всичките му резерви.

Боже, помисли си Ейбрамс. Малко е да се каже, че се влюбвам. Влюбен съм до уши в нея. Мисля… мисля, че всъщност може да поискам да се оженя за нея.

Тя не беше ангел. По дяволите, нито пък той. Но онзи първи път, в кухнята му, когато тя му се бе разкрила и бе отворила сърцето си като цвете под слънцето, може би беше разбрал защо го е направила. През онзи ден нещо у него се размрази. Защото за мъже като него — богати и властни — винаги имаше момичета, нали така? Винаги хубави, гъвкави, секси девойки, толкова развратни или покорни, колкото се искаше от тях. Градът беше като супермаркет — можеше да си избере, която и да е. Но Кейт струваше колкото тридесет-четиридесет от тях. Тя беше смела и трудолюбива и малко объркана, и блестяща, и стилна, и егоистична, и несъвършена, и той беше толкова затънал вече, че едва можеше да разбере…

— Господин Ейбрамс.

Дейвид вдигна поглед. Имаше жена във фоайето на сградата му — тъмнокоса, със скъпа рокля, много впита. „Ерве Леже“, предположи една частица от съзнанието му. Дълбокото деколте излагаше на показ впечатляващи гърди. Гарвановочерната коса беше вдигната на кок; за малко да подскочи от изненада, когато я позна.

— Жаки? — попита той невярващо. — Какво правиш тук? Какво е това „господин Ейбрамс“?

Проклятие, как така си беше падал по това момиче? Плътно прилепналите дрехи, суровото изражение на лицето й, което иначе можеше да е толкова красиво.

— Тук съм в качеството си на професионалист — тросна се тя. — Точно в този момент по „Си Ен Би Си“ се излъчва интервю с Маркъс Броудър, който се обръща към твоите акционери. Той изказва предположение, че поставяш личната обида и яд пред интересите на компанията и цената на акциите си. Затова ли отказа на предложението му?

Ейбрамс се огледа за служителите от охраната. Защо не бяха предотвратили тази каша? Но ето че тя беше там, във фоайето на приземния етаж, и никой не я бе изхвърлил. Нямаше да е добре да се опита да го направи сега.

— Не. Можем да получим по-добра цена за списанията си. Броудър не ги оценява достатъчно високо.

— Според цифрите той е предложил девет пъти повече от печалбите ви. Което е страхотна цена по време на криза.

— Издателският ни отдел има още потенциал за развитие.

Жаки кимна и той леко се отпусна. Проста работа; можеше да се справи с нея.

— Днес сте имали бурно съвещание. Назначението на Кейт Фокс доведе до оставките на Айрис Хоги и Тим Рейнълдс.

— Кейт пое отговорностите на Айрис — отвърна спокойно Ейбрамс. — Относно господин Рейнълдс, няма да коментирам в този момент.

— Значи сте предали на тази извънредно млада жена, която наследи управлението на едно списание, ръководството над целия ви издателски отдел? Направили сте я член на съвета за сметка на двама дългогодишни уважавани служители?

Дейвид Ейбрамс се усмихна. Той погледна предизвикателно към Жаки Молтрано.

— Точно така. И това беше добро решение. Имам пълната увереност, че Кейт може да придаде енергия на един от основните ми отдели. Че може да повтори магията, която показа при „Лъки“.

— А имате ли пълната увереност, че тя може да придаде енергия и на вас, господин Ейбрамс?

Той застина.

— Какво?

Онези тъмни очи бяха студени, лъскави. Като на змия.

— Е, имаш сексуална връзка с нея. Не е ли така? Кейт Фокс ти е любовница?

За първи път в живота си Дейвид Ейбрамс изгуби ума и дума.

Жаклин Молтрано, бившата му любима, бившата му приятелка, бившата му партньорка в леглото, бившето му гадже, бившата му служителка, му отправи усмивка, изпълнена с отрова, омраза и ненавист, което го шокира.

— О, точно така, Дейвид — каза тихо тя. — Разполагаме със снимки. И утре сутринта цял Манхатън ще може да ги види.

Мили боже, помисли си Ейбрамс. Кръвта във вените му се смрази. Положението беше зле, наистина зле. Той започна да обмисля проблема, шока. Замисли се за Кейт. Това щеше да я отнесе като приливна вълна.

— Не обсъждам личния си живот — заяви той.

— Така ли? — Жаки пак се усмихна. — Предполагам, че си единствен. Защото утре всички останали в Манхатън, освен теб, ще обсъждат личния ти живот. Какво ще кажеш на акционерите, които може да се поинтересуват защо не си дал на серийната си златотърсачка цветя или диамантена брошка вместо пълния контрол над списанията?

Той я погледна.

— Това не ти приляга, Жаки.

— Напротив, идеално ми приляга — отвърна рязко тя.

— Все още си неомъжена — изтъкна той и със задоволство забеляза как очите й се присвиват от гняв. — Искаш коментар? Кейт беше най-добрата за работата. Точка.

— Успех в обясняването на това на акционерите ти в заседателната зала след малко — отговори тя. — Виждаш ли, възползвах се от свободата да се отбия при тях преди мъничко. Наистина нямаш много охрана на този етаж. За разлика от тази пред заседателната ти зала.

Ейбрамс преглътна въпроса, който искаше да зададе, но тя го прочете по лицето му и се засмя.

— Как влязох ли? Просто се представих в приемната като асистентка на господин Уотсън от благотворителния тръст „Фардинг“. Нужно е само малко въображение. Вероятно Кейт Фокс има същото мото. Но да не се отплесвам. — Тя нададе кратък триумфален смях. — Показах им някои от снимките, снабдих ги с малко информация как е преминало съвещанието ти… позволих им да хвърлят един поглед на утрешния вестник. Ти обаче ще трябва да изчакаш, докато излезе, за да си вземеш едно копие. Но мога да те уверя, че всички те намират материала за доста увлекателен. Мисля, че искат да си побъбрят с теб…

— Охрана — викна рязко Дейвид Ейбрамс. Двама охранители се насочиха към тях.

— Тази дама няма работа в сградата. Придружете я до изхода, моля.

— Оттук, госпожице — каза единият.

— О, не се тревожете, момчета, отивам си — заяви Жаки, като се подсмихна самодоволно. — И той също.

Дейвид Ейбрамс стана и се загледа след нея с ужасно чувство в стомаха. Пак си помисли за Кейт, за кратко. После се обърна и тръгна по коридора, за да се срещне с главните си акционери.

 

 

„Уолстрийт“ кипеше от оживление.

Аналитиците не спираха да обсъждат сделката. Харесваше им онова, което виждаха. Търговците се надпреварваха да разграбват всяка акция в „Ейбрамс“, в „Броудър“.

— Истинският въпрос е защо той не го е направил още преди години.

— „Ейбрамс“ е основен материал за поглъщане. Средно голям издателски отдел… борбата е за мажоритарния дял.

— И знаеш ли, Лусия, на Дейвид Ейбрамс наистина му предстои сериозна борба, за да запази контрола над компанията си. На този етап той притежава по-малкия дял… големи и малки инвеститори са явно разгневени заради сензационните изявления, които се появиха тази сутрин в обикновено сериозния „Уолстрийт Джърнъл“.

— Това е точно така, Чък. — Разкошната брюнетка отправи поглед към колегата си, с когото коментираха новината. — Историята е най-обсъжданата на „Уолстрийт“, като в нея се смесва темата за отмъщението, парите и възможните романтични връзки с онова, което изглежда като вероятност за ожесточена битка за поглъщане. Дейвид Ейбрамс и Маркъс Броудър са като Давид и Голиат на корпоративната джунгла, като средно голямата „Броудър“ се стреми да погълне по-малката динамична дейност на корпорация „Ейбрамс“. Но двамата мъже имат много повече общи неща помежду си от списанията и парите. „Джърнъл“ твърди, че известната редакторка Кейт Фокс, наскоро повишена от Ейбрамс…

— Която при това бе предизвикала бурна драма на съвещанието, на което подадоха оставки някои от ключовите играчи в компанията — намеси се Чък с широка усмивка към камерата.

— … че Кейт Фокс е тайна любовница на господин Ейбрамс. Тя е също така и бивша съпруга на Маркъс Броудър. Историята, публикувана в „Джърнъл“ днес, е достойна за сценарий на сапунена опера.

— Старшият редактор Айрис Хоги очевидно е била принудена да напусне след повишението от Ейбрамс на предполагаемата му любовница.

— А уважаваният главен финансов директор Тим Рейнълдс, служител от петнайсет години, също е подал оставка, очевидно в знак на протест срещу отказа на Ейбрамс да приеме солидната оферта от Броудър.

Лусия се усмихна в камерата, лъскавата й черна коса се спускаше край кремавата кожа на лицето й.

— Остава тепърва да разберем какви в крайна сметка ще са реакциите на инвеститорите и аналитиците.

— Всъщност след тазсутрешните снимки на господин Ейбрамс и госпожица Фокс, целуващи се пред апартамента й, чуваме, че един от хедж фондовете се готви да съди Ейбрамс на основание некомпетентно корпоративно ръководство, неправомерно назначение и измама — подсмихна се другият журналист.

— Определено съществуват прекрасни условия за битка за превземане на една от по-вълнуващите малки компании. Защото Маркъс Броудър обяви днес, че увеличава офертата си към всички акционери, като вече наддава не само за издателския отдел на Ейбрамс, а за цялата компания. Той даде ясно да се разбере, че промените в ръководството ще са задължителни. В случай че Броудър успее, Дейвид Ейбрамс определено ще е извън играта.

— А сега да преминем към другата голяма история — правителствените облигации. Застрашени ли са те, Лусия?

Кейт вдигна дистанционното и изгаси телевизора. Чувстваше се ужасно зле, чак й се повдигаше. В кабинета й със стъклени стени — старото владение на Айрис Хоги — служителите умишлено я избягваха с наведени глави и извърнати погледи. Уж се намираха в редакция на списание. А сякаш бяха в морга.

Тя се приближи до прозорците. Долу на улицата ясно се виждаше малката група журналисти, струпани на тротоара. Имаше и един-два снимачни екипа. Тази история допадаше на всички — от клюкарски хроникьори до сериозни журналисти, пишещи в областта на финансите.

Трябваше да й го признае. Жаки бе свършила адски добра работа.

Дейвид беше сложен да се пече на огъня.

И миналото на Кейт. Беше се върнало, за да я преследва.

„Джърнъл“ бе разтворен върху бюрото й. На страниците се виждаха отпечатани уличаващите снимки, заобиколени от класическата статия на Жаки в характерния й подъл, саркастичен стил — Кейт пред собствения си апартамент, наведена назад, целуваща за довиждане Дейвид Ейбрамс в ранната утрин; сградата, където го бе срещнала за първи път и която той притежаваше; Ейбрамс, който се прокрадваше късно вечерта в жилището й с нахлупена бейзболна шапка; Кейт, облечена със скъпа рокля от щраусови пера и сатен, накичена с ценен рубинен комплект бижута по ушите, шията и пръстите; Кейт в миниатюрна, оскъдна кожена рокля пред един от най-популярните нощни клубове отпреди пет години, хванала под ръка богаташко синче; Кейт с бейзболист на „Ню Йорк Метс“; Кейт със звукозаписен магнат; Кейт с известен бизнесмен в областта на недвижимите имоти; Кейт с още петима други богати мъже. Винаги облечена в нещо прилепнало и разголено. Винаги на високи токчета. Показваща щедро деколтето си, в рокли, впити плътно около задника й. Достатъчно модерна, за да не изглежда евтина и развлечена, но въпреки това посланието на фотографиите беше съвсем ясно — Кейт Фокс беше най-успешната златотърсачка в Ню Йорк.

А Дейвид Ейбрамс беше най-заблуденият тъпак.

Лицето й поаленя, когато погледна статията. Животът й в картини, придружени от нахални думи.

„В списание «Кюти» госпожица Фокс работеше като редови щатен автор. Заплатата й възлизаше на скромните четиридесет хиляди долара годишно. Въпреки това запознати със ситуацията разказаха на «Джърнъл», че госпожица Фокс е имала навика да посещава най-скъпите барове в Ню Йорк, облечена от глава до пети в скъпи дизайнерски дрехи и обувки… осигурени, както се предполага, от върволицата от богати мъже до нея…“

Жаки бе забила ножа до дръжката. Материалът беше перфектно изобличителен.

Даже бе по-лошо, помисли си Кейт, защото си беше истина.

„Докато Кейт се забавляваше, приятелката й Емили Джоунс работеше. Успехът на списание «Лъки» е единственият професионален триумф, оставен пред прага на госпожица Фокс, и фиктивната причина за повишението й. Но същинските концепции, служители, журналисти и силни продажби на списанието бяха създадени от друг. Макар че печелеше много повече, Емили носеше дрехи на «Гап» и вечер си стоеше вкъщи. Въпреки това Кейт Фокс получи всички заслуги за доста закъснялото разрастване на едно вече успешно начинание. Аналитиците с право ще се запитат дали това заслужава внезапното главоломно повишение, което тя очевидно е получила от поредния си любовник…“

Къде беше Дейвид? От излизането на статията той не се бе обаждал, не й беше пращал съобщение. На горните етажи на сградата цареше хаос, асистенти търчаха нагоре-надолу, телефоните звъняха на пожар, корпоративният му съвет се бореше да овладее положението. Никой не разговаряше с нея. И Кейт не смееше да пита. Той може би бе затворен в някоя стая с още адвокати; може би се срещаше с големите инвеститори, разговаряше с дистрибуторите, банкерите, брокерите или нещо друго.

„И защо да ми се обажда?“ — запита се нещастно Кейт. Бе рискувал всичко и ги бяха хванали. Сега покрай тях всичко се сгромолясваше. Беше истинска катастрофа. И щом Дейвид Ейбрамс вземеше този вестник, изправен пред краха на компанията си, той щеше да види всичко, което бе изложено сега върху бюрото й, изобличаващите снимки, целия й живот в снимки…

Всички богати момченца. Магнатите. Тичането й след богаташите до появата на голямата риба Маркъс Броудър, собственият й мегазаможен принц от приказките, от когото се очакваше да спаси живота й…

И който се канеше да съсипе този на мъжа, когото обичаше тя.

Това беше глупаво. Толкова ужасно глупаво. Маркъс нямаше нужда от тази компания. Кейт знаеше, че не става въпрос за Ейбрамс. Ставаше въпрос за нея.

Можеше да се измъкне през задния вход на сградата. Тя звънна на асистентката си.

— Ще изляза от офиса за малко.

— Да, госпожице Фокс — отвърна момичето с предпазливо неутрален тон. Никой нямаше да тръгне да оспорва намерението й, нали така?

— Телефонът ми ще е изключен. — Точно сега не й се разговаряше с журналисти. — Просто приемай съобщенията. Казвай, че съм на съвещание.

И наистина отиваше на съвещание. На едно от най-важните съвещания в живота си.