Луиз Бегшоу
Съдба (15)

Четиринадесета глава

— Кейт Фокс — обяви тя след двайсет минути. Знаеше, че лицето й е зачервено от усилието, че няма никакъв грим и че косата й е влажна. Но беше подранила с пет минути. Това имаше значение. — Имам среща с господин Ейбрамс. За осем и четиридесет и пет.

Секретарката, дразнещо красива двайсет и няколко годишна блондинка, облечена с безупречна кремава рокля на „Диор“, с увита в елегантен кок коса, й се усмихна спокойно. Като гледаше момичето, Кейт се зачуди дали някога му се е налагало да положи усилие за нещо.

— Разбира се, госпожо. Моля, седнете.

Кейт с радост се подчини. Стовари се на дивана и се опита да успокои дишането си. По кожата й имаше капки пот. Тя облиза няколко от горната си устна.

— Кейт Фокс.

Боже. Не бе видяла кога се е отворила вратата. Кейт едва не подскочи от изненада. Прибра езика си и се изчерви мощно.

Дейвид Ейбрамс стоеше, вперил поглед надолу към нея, докато тя седеше на скъпия му диван. Беше облечен в умело ушит костюм, който с нищо не прикриваше стегнатите мускули на гърдите и ръцете му. Косата му беше тъмна, изпъстрена тук-там с бели нишки, подстригана късо. Имаше остър нос и тези невероятни кафяви, оградени с гъсти тъмни мигли — почти поразителни очи, които сякаш я държаха на място.

Той беше абсолютно невъзмутим. И изражението му беше непроницаемо.

— Успяхте.

Тя вдигна рамене.

— Вие ми дадохте този час, господин Ейбрамс. Така че дойдох.

Той я погледна и на нея й се прииска да се размърда и да се загърчи на мястото си. Стоеше неподвижно единствено с неимоверно усилие на волята си.

— По-добре ще е да ми казвате Дейвид, не мислите ли? — попита той. — След като сме съседи.

— Дейвид — каза Кейт. — Благодаря. Още веднъж.

— Не ми благодарете прекалено. Още нищо не съм направил. — Той посочи зад себе си. — Сместих ви преди първата ми среща за деня. Заповядайте в кабинета ми.

Тя го последва, прехапвайки устни, за да се възпре да му благодари отново.

— Ще желаете ли нещо? Чай, кафе?

Още една безупречна служителка, този път малко по-възрастна и със сива модна прическа, се материализира от нищото и отвори вратата.

— Чисто кафе, моля. Без захар. — Всъщност нямаше нужда от кафе, но вече бяха започнали танца си и тя не искаше да изглежда слаба или забързана.

— Разбира се. А за вас, сър?

— За мен само вода с лед — отвърна Ейбрамс. — Влизай, Кейт. Може да ти казвам Кейт, нали?

— Да, разбира се — смотолеви тя.

Ейбрамс я въведе в огромно, забележително помещение. Тя бе изумена от високия таван, остъклената стена, простиращата се гледка надолу към „Таймс Скуеър“.

Не беше същото като при Маркъс Броудър. Нямаше и помен от наследено богатство и аристократична показност. Това беше нагла демонстрация на бързо натрупано състояние от нов играч, устремен към върха.

Дейвид Ейбрамс олицетворяваше всичко, на което се възхищаваше тя, всъщност той беше проклета легенда. Искаше й се само да не беше такъв негодник. Искаше й се да не беше толкова красив. Ако това бе правилната дума. Той имаше жестоки сексапилни устни, проницателни очи, остър нос, а не скучни и безобидни черти на кинозвезда.

Той я смущаваше.

— Седни. — Ейбрамс посочи към два дивана в единия ъгъл на стаята, разположени един срещу друг, разделени от ниска стъклена масичка за кафе. Кейт седна, благодарна, че е обута с клин, а не с пола и не й се налага да се чуди къде да си дене краката. Той седна срещу нея. Секретарката се появи отново в точния момент с малък поднос с напитки — вода с лед за Ейбрамс, сервирана в кристална чаша, и кафе за Кейт в чаша от тънък китайски порцелан. Ароматът на кафето изпълни стаята.

— Ямайско „Блу Маунтин“ — обясни Ейбрамс. — Няма по-добро кафе.

— Да, спомням си — съгласи се Кейт прибързано, след което й се прииска да се изрита. Тя взе чашата и отпи, а на бузите й загоряха две червени петна.

— Господин Броудър го е харесвал?

— Той искаше най-доброто от всичко — каза равно Кейт. Беше сгафила, но поне можеше да покаже на Дейвид, че от нищо няма да избяга.

— Виждам — отвърна Ейбрамс. И погледът му обходи тялото на Кейт, сякаш можеше да я разсъблече с поглед.

Тя отбранително притисна краката си един в друг. Той я караше да се чувства жизнена, жива. Смущаваше я, и то прекалено много.

— Не съм дошла да го увъртам… Дейвид. Дойдох тук, защото имам нужда от парите ти.

Той се разсмя, внезапно нарушавайки спокойствието си.

— Е, поне си откровена по въпроса.

— Не ги искам за мен, кучи син такъв — възкликна Кейт. — А за списанието. За „Лъки“.

Ейбрамс й отправи някак развеселен поглед.

— Да, каза, че искаш да обсъдим евентуалното купуване на някакъв дял. Кажи ми, мислиш ли, че да наричаш белия си рицар „кучи син“, е най-добрият начин да подходиш към въпроса?

— Сигурно обикновено не е. Но в твоя случай… може би. — Кейт отметна глава. — Познавам те, Дейвид Ейбрамс. Знам всичко за кариерата ти. И виждам кой си. Харесваш списанието ми и се интересуваш от мен. Затова поиска да ме видиш относно апартамента. Беше любопитен. А аз те изхвърлих, което вероятно не се случва много често на мъже като теб. Нека не играем игрички, защото съм въртяла педалите повече от двайсет пресечки и съм уморена. Даде ми час за среща тази сутрин, който би трябвало да е невъзможно да се спази. Нещо като тест, нали? Но аз пристигнах навреме. Така че ето какво. Спираме да си играем. Аз ти казвам защо „Лъки“ ще е идеално за теб, ти се съгласяваш и двамата печелим маса пари.

Сега усмивката му беше уязвимо топла.

— Печелиш точки за стил, Кейт — отстъпи той. — Признавам ти го. — Той се облегна назад в уютната тъмносива кожа на дивана си. — Разбира се, че беше тест. Мисля, че го премина. Мислила ли си за последствията от постъпката си?

— Спасявам списанието си.

— Не. Спасяваш нашето списание. Защото, ако ще ти избавям задника, смятам да притежавам голяма порция от бизнеса.

— Аз ще държа мажоритарния дял — възрази Кейт. — Не ти предлагам цялото нещо.

— Не сключвам дребни сделки. Ако реша да инвестирам, искам петдесет и един процента.

— Четиридесет и девет — каза тя. — Най-много.

Ейбрамс поклати глава.

— Изданието е страхотно. Наистина притежаваш нещо много интересно. Вече направих съответното старателно проучване. Без игрички? Добре. Ето какво. Ще бъде перфектно за бизнеса ми. Искаме да разтърсим пазара и ако не ми се беше обадила, аз щях да ти се обадя.

През нея премина тръпка на удоволствие, на облекчение.

— Но това не е единствената възможност. В бизнеса винаги има много възможности. Освен това съм свикнал да съм шеф още от тийнейджърска възраст. Не работя за други хора, не вземам по-малкия дял. Никога. Това не подлежи на договаряне.

Тя отправи поглед към него. Бяха толкова близо, коленете им почти се докосваха. Той нямаше да се огъне; беше доста твърд по въпроса. През нея премина неволна тръпка на желание. И колкото повече очите му я гледаха кротко, без да се отместват и на милиметър, толкова по-лошо ставаше.

Кейт устоя на импулса да оближе устни. Божичко, никой друг мъж не й бе въздействал така. Нито Маркъс, нито мъжете преди него. Опита се да не обръща внимание на вълните от желание, които запълзяха по гърдите й и надолу към корема. Ситуацията беше такава, каза си, че тя искаше списанието, искаше го много. И заради това трябваше да се моли на този човек. Беше естествено да изпитва някакви чувства.

— Това е моето издание. Емили го остави на мен.

— Да — кимна той. — Едва наскоро научих как се е стигнало до това. Много съжалявам за загубата ти. Но въпреки това не вземам по-малки дялове. Аз отговарям за всичките си притежания. Само по този начин работя.

Кейт изправи гръб. Трябваше да се стегне. Бяха изминали два наситени с емоции месеца и тя прекаляваше с реакциите, това беше всичко. На него му предстоеше друга среща след по-малко от десет минути. Тя трябваше да приключи с този въпрос. Да действа като шефа, който Емили Джоунс смяташе, че може да бъде.

— Тогава петдесет на петдесет. Партньори. Имам нужда от парите ти, имам дългове и банките искат да погася заемите. Но списанието се разраства само заради мен. Не искам отново да бъда служител на заплата. По-скоро бих опитала отначало, бих започнала от дъното.

Блъфираше ли? Не знаеше. Беше сигурна само в едно — че иска „Лъки“ да продължи да функционира.

— Мисля, че мога да преживея петдесет на петдесет. При едно условие.

— Слушам — каза Кейт.

Тя се помъчи да сдържи радостта си. Започна да си мисли, че той все пак ще спаси задника й, ще избави списанието й, ще гарантира заплатите на всичките й служители, ще й плати наема. За първи път парите значеха нещо повече от скъпа рокля или диамантена огърлица. Самата им мощ и това, което можеха да направят…

— Както казах, аз винаги съм шефът. Петдесет на петдесет, ако в договора е отбелязано, че ти работиш за мен. Отговаряш пред мен. И съм в правото си да те уволня като главен редактор на списанието. Запазваш си дяла, но не и работата.

— Да работя за теб?

— Да. По този начин говорим предимно за партньорство. — Той се усмихна едва-едва, по онзи арогантен начин, и тя се опита да не го забележи. — Петдесет на петдесет. Ставаме съсобственици. Ти си редактор. Само че в крайна сметка аз командвам.

— Мразя тази сделка — измърмори тя. С известно облекчение, известно негодувание, известно нещо друго.

— Не е вярно. Ще приемеш. И си ми адски благодарна.

Кейт стана.

— Дори нямаш представа колко искам.

— Наясно съм с дълговете ти и със стойността на списанието. Ще изясним въпроса със сумите още следобед. Разбира се, договорът ще включва и още една защитна клауза. Права си, че принципно купувам таланта ти. Така че, ако напуснеш доброволно, се лишаваш от дяла си в моя полза.

Тя настръхна.

— С това връзваш ръцете ми, Дейвид.

— Със златни белезници — рече той. — И мисля, че думата, която търсиш, е благодаря. Нали така?

Кейт остави кафената чаша върху чинийката от китайски порцелан.

— Благодаря за сделката. Но ще видиш, че инвестицията ти ще си струва.

Той стана и й подаде ръка. Все още бе надвиснал над нея. Кейт я пое и я стисна кратко, здраво. Ейбрамс беше в пространството й и тя се опита да не отстъпи назад. Погледна устните му. Зачуди се какво ще е усещането, ако той я целунеше. Ако я обладаеше.

Стига, смъмри се.

— Можеш да разчиташ на това — заяви хладно Дейвид Ейбрамс. — Адвокатите ти могат да очакват обаждането ми по-късно днес.

 

 

— Не мога да повярвам — примигна Силвия пред Кейт. — Сигурно се майтапиш, мамка му.

— Силвия! — каза Кейт. Никога не я беше чувала да псува.

— Убедила си го да се съгласи. Това е невероятно. За каква сума става въпрос?

— Моят дял беше на стойност осемстотин хиляди долара. Списанието е ново, а дълговете бяха за почти един милион. Корпорация „Ейбрамс“ взема половината от компанията веднага; всичките ни сметки са платени.

— Той ще дойде ли тук? — Силвия притисна ръка към устата си. — В този офис?

— Той вече не се занимава с редакторска работа. Ако това имаш предвид. Аз оставам главен редактор. Но той е изпълнителният директор на новата компания. Така че — да, предполагам, че ще дойде. Навярно по-скоро, отколкото очакваме. — Докато говореше, телефонът й избръмча.

Силвия изписка.

— Той ли е? Дейвид Ейбрамс ли е?

Кейт се усмихна.

— Да. Казва, че ще намине този следобед към четири часа.

Тя инстинктивно пипна косата си, но Кейт направи деликатен жест.

— Не. Изглеждаш страхотно. Няма нужда да се контиш. Всъщност не казвай на служителите. Той ще ни приеме така, както ни завари. — Тя изправи решително рамене. — Дейвид Ейбрамс няма да промени нищо тук.

 

 

Той беше приятно разсеян по време на обяда си с Тим Рейнълдс, който пък бе развълнуван, необичайно приказлив и обясняваше какво би означавало новото издание за тях.

— Усилената продажба е първата стъпка. И трябва да се направи умело. Никога няма да бъдем като „Вог“… Най-много да се доближим до „Уолпейпър“, но списанието няма да е само за дизайн. Ще бъде нещо като пресечна точка на поп културата и либералната журналистика…

Ейбрамс кимна, без да го слуша особено внимателно. Умът му се отклони към Кейт Фокс. Опитваше се — усилено — да не бъде впечатлен. Имаше нещо много секси в начина, по който му се бе обадила да й насрочи среща. Разбира се, че се бе опитал да я изпита. Нямаше начин да стигне до офиса му за толкова кратко време. Той просто искаше да разбере как ще се държи, когато се обади за промяна на срещата, как ще се оправдае. Вместо това тя бе пристигнала. Мокра коса, зачервено лице; с колело, което обясняваше дрехите й. Стегнат черен клин, равни обувки, прилепнала тениска. Изглеждаше здрава и разкошна. Никакви скъпи процедури в някой салон за красота не можеха да постигнат този ефект.

Той си я спомни в приемната — как бе станала, за да го последва в кабинета му. Този клин беше достатъчно скромен, но все пак я покриваше от кръста до петите. Но също така оставяше много малко на въображението. Леле, тя просто имаше изключителен задник. Тънка талия, която можеше да се побере в сгъвката на ръката, а под нея този изпъкнал разкош — закръглен, повдигнат и стегнат. Имаше тяло на секссимвол от четиридесетте. И гърдите й. Средна големина, изглеждаха естествени, сякаш перфектно пропорционални на височината й. Тя имаше красиво овално лице, зелени очи, хубава руса коса — личеше си, че е хубава, дори да бе вързана. Той си спомни как изглеждаше косата й, когато се бяха срещнали в кабинета на домоуправителката — гъста и гладка. По дяволите, Кейт беше хубавица. Този задник… той започна да се възбужда при мисълта.

Престани, каза си Ейбрамс. Имаше много сексапилни жени в този град. Голям брой от тях бяха виждали спалнята му отблизо. Тогава какво й бе различното на Кейт Фокс? Не беше ли тя просто поредната сладурана?

— Искам това издание да пробие мощно. Няма да е като „Уолпейпър“ — заяви той, за да отвлече мислите си. Озари го проблясък на интуицията. — А като „Венити Феър“.

Рейнълдс се подсмихна.

— Трудно се достига такъв мащаб. Мина времето на главозамайващите пробиви. Сега сме в ерата на интернет; това го нямаше още, когато гръмна успехът на „Венити феър“. Освен това, да не мислиш, че тя е като Тина Браун^[1]?

Той вдигна рамене.

— Ранните й статии са впечатляващи. Странно е, че никой друг досега не се е възползвал от уменията й.

Рейнълдс повъртя в ръка чашата си с вода.

— Ъъъ, дано не звуча неловко, но май не е обикновено момиче, нали? Тя е последната бивша съпруга на Маркъс Броудър. А и преди него й се е носела славата.

Думите му подействаха на Ейбрамс като кофа със студена вода. Той откъсна съзнанието си от приятната мисъл за тялото на Кейт Фокс. Да, имаше причина, заради която я бе презирал.

Мразеше златотърсачки.

А Кейт Фокс се бе изявявала като такава нееднократно. Нямаше как да го отрече. Беше я проверил. Заместникът му беше абсолютно прав. Носеше й се славата — богаташ след богаташ.

Ако си паднеше по нея, щеше да е последният в дългата редица от наивници.

А Ейбрамс не беше наивен глупак. Стегни се, мъжки, каза си. Има множество момичета в Ню Йорк със забележителни задници, атлетични крака и пълни устни и те излизат много по-евтино от едно бракоразводно споразумение. Имаше цял куп класни красавици в телефонния си указател — на бързо набиране.

Тогава какво й бе специалното на тази?

— Напълно си прав. — Той се съсредоточи отново върху Тим, опита се да бъде обективен. — Но това може би е добре за нас. Направихме изгодна сделка, а договорът е железен. — Лапна една хапка от пържолата си. Беше хубава, недопечена; харесваше му вкуса на кръвта, този първобитен начин на хранене. — Все още се чудя защо се бъхти толкова върху списанието.

— Едва ли е загадка. — Рейнълдс очевидно не одобряваше Кейт. — Това й е работата. Изкарва си прехраната.

— Но нали е…

— Бивша съпруга на богаташ? Виж, бракът им наистина беше доста кратък. И Броудър не е глупак. Според мълвата я е изритал на тротоара с един милион долара. Като си купи малък апартамент, какво й остава? Искам да кажа… — Той се изкикоти. — Никой друг няма да се ожени за нея, нали? Или поне никой известен.

Ейбрамс въздъхна леко. Така изложени, нещата стояха доста брутално.

— Така е. Разбира се — усмихна се замислено. — Но може да е забавно да се работи с нея.

— Ще ходиш ли дотам днес?

— Следобед.

— Още дори не си подготвил окончателния договор.

— Не виждам смисъл да протакаме — заяви Дейвид Ейбрамс.

 

 

Кейт го очакваше, когато той пристигна. Бе избрала обикновен бизнес костюм на „Коко Шанел“, скромна тъмносива пола, която се стесняваше надолу, с черно-бяла раирана горна част и обувки на ниски токчета. Косата й вече не беше на опашка, а измита и фризирана в гладка прическа. Тя изглеждаше стилна отвсякъде, но сериозна; делова.

Беше очевидно, че изборът й е напълно умишлен. Той се опита да не й се ухили.

— Е, добре дошъл в „Лъки“. — Тя се здрависа кратко с него. — Това са офисите ни. Ще те запозная с някои от служителите… това е Силвия, нашият офис мениджър. Мястото не може да функционира без нея. Тук е Рейчъл Уотсън, отговорник производство… Люси Андрюс, дизайн… Том Кофи, ръководи отдел „Продажби“… това са още Джейк Клемънт, Джанет Маркс…

Ейбрамс се усмихваше, здрависваше се. Служителите бяха млади и напористи, много от тях не бяха така стилни като Кейт. Личеше си влиянието на Емили Джоунс върху списанието. Тя бе наемала персонала — беше събрала едно ядро от либерални, социално отговорни млади журналисти. И Кейт Фокс — гуруто на поп културата — която вдигаше продажбите и допринасяше за перфектната смесица.

Тъкмо тази смесица създаваше характерния облик на списанието. Ейбрамс разбираше това. Не че тези деца не бяха необходими. Имаше много списания, които публикуваха статии за знаменитости, дизайн, авангардни мебели. Отличителният белег тук бяха сериозните материали, либералната гледна точка, представена в пълна сила, съчетана с приятна първокласна мода, интересни интервюта, представяне на най-стилните домове. Рецептата беше чудата. Но това го правеше различно от останалите.

— Радвам се да се запозная с всички вас. Съжалявам за загубата на Емили и Пол. — Ейбрамс ги погледна всеки поотделно, всички те бяха деца. Кейт Фокс стоеше в задната част на групата и го наблюдаваше през присвити клепачи. Лицето й беше безизразно. — „Лъки“ е чудесно списание, но за да стигне там, където искам, трябва да стане много по-добро. Сега Кейт е отговорният редактор. — Той я погледна. — Ще разполага с по-голям бюджет и предполагам, че ще наеме още служители. Освен това имаме нужда от нови офиси. Списанията на „Ейбрамс“ обикновено разполагат с общи просторни редакции, за да можете по-лесно да обменяте идеи и да си сътрудничите. Има един свободен етаж в моята сграда, където се помещава издателството на „Модел“, намира се на Десето авеню и Четиридесет и девета улица. Ако Кейт няма нищо против?

Кейт стисна устни. Той видя, че идеята не й се нрави. Но мястото щеше да е почти безплатно; наемът им щеше да е абсурдно нисък. Едва ли можеше да откаже такава оферта, нали?

— Разбира се, нямам нищо против — отвърна тя любезно.

Той почти виждаше стиснатите й зъби.

— И ще обсъдя с Кейт някои предложения за нови колеги. Междувременно — браво на всички вас, страхотна работа, всички ние в „Ейбрамс“ очакваме с нетърпение да работим заедно.

Те заръкопляскаха и погледът му улови възхищението, поетите глътки въздух, игривите погледи от по-младите жени. Беше свикнал на това; в пресата той минаваше за влиятелен, известен, представяха го във възможно най-добрата светлина. Други издателства редовно публикуваха статии за него.

Само че Дейвид беше нещастен. Това, което другите смятаха за пълен успех, за него беше провал. Той искаше да е нещо много повече от незначителен собственик на няколко списания. Америка беше пред него и други мъже я завладяваха.

Но понякога се налагаше да се върнеш стъпка назад, за да продължиш напред. Той трябваше да направи бизнеса си със списания отново могъщ и популярен.

Защото след това щеше да го продаде.

С „Лъки“ включително.