Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (7)

6.

Един летен следобед от петнайсетата ми година целият град се събра на пасбището на Макдугъл, за да чуе пътуващ проповедник. Все още виждам как съседите ми си проправят път през златистото поле, как високата трева блести под слънцето и по пътеката се вдига прах. Пеша, на коне или с каруци, почти всички от Сейнт Андрю се бяха запътили към имота на Макдугъл в този ден, макар и не от прекалена набожност, уверявам те. Дори пътуващите проповедници бяха рядкост по нашия край, та с радост приемахме всяко разнообразие в самотните дълги летни дни в това изоставено място.

Този проповедник се бе появил сякаш от нищото и само за няколко години успя да си спечели последователи и да добие репутация на огнен оратор с бунтовни мисли. Носеха се слухове, че е разцепил миряните в съседния град — Форт Кент, който се намираше на ден път с кон на север. Беше настроил традиционните конгрегационисти срещу новата вълна от реформисти. Освен това се говореше, че Мейн ще се обособи като щат и ще се освободи от Масачузетс, и затова във въздуха се носеше напрежение както религиозно, така и политическо. Задаваше се бунт срещу религията, която заселниците бяха донесли със себе си от Масачузетс.

Майка ми убеди баща ми да отидем, макар да не даваше никакви признаци, че се кани да се откаже от католицизма. Просто искаше да прекара един следобед далеч от кухнята. Постла одеяло на тревата и зачака проповедта да започне. Каза ми седна до нея и увеси подозрително глава, като се оглеждаше да види кой още е там. Сестрите ми се настаниха близо до майка ни и подгънаха благоприлично поли под краката си, а Невин изхвърча надалеч почти веднага, щом каруцата спря — нямаше търпение да намери момчетата от съседните ферми.

Аз стоях права, засенчвах с длан очите си от силното слънце и оглеждах тълпата. Всички хора от града бяха дошли. Някои с одеяла — като майка ми, други с кошници за пикник. Както обикновено търсех Джонатан, но той не се виждаше никакъв. Отсъствието му не беше изненада. Майка му беше може би най-отдадената конгрегационистка в градчето — Рут Бенет Сейнт Андрю и семейството й нямаха работа на тези реформистки сборища.

Но тогава забелязах сянка между дърветата да, Джонатан обикаляше край пасбището, яхнал жребеца си. Не бях единствената, която го видя. През тълпата премина осезаема вълна. Как ли се чувства човек, когато знае, че десетки очи го наблюдават трескаво, оглеждат дългия му крак на фона на хълбока на коня, силните му ръце, хванали юздите. В този ден в женските гърди бе потисната толкова много изгаряща страст, че бе истинско чудо, дето тревата не се запали.

Джонатан се приближи до мен, свали крака от стремената и скочи от седлото. Миришеше на кожа и препечена пръст и аз копнеех да го докосна поне по ръкава, намокрен от потта му.

— Какво става тук? — попита той, свали шапка и си избърса челото с онзи съшия ръкав.

— Не знаеш ли? В града има гостуващ проповедник. Не си ли дошъл да го чуеш?

Джонатан погледна над главата ми към тълпата.

— Не. Излязох да огледам участъка, който трябва да изсечем. Старият Чарлз няма доверие на човека, който отговаря за това. Смята, че пие прекалено много.

Присви очи, за да види кои момичета го наблюдават.

— Моето семейство тук ли е?

— Не, и се съмнявам, че майка ти ще одобри и твоето присъствие. Проповедникът има ужасна репутация. Можеш да отидеш в ада само защото си го слушал.

Джонатан ми се усмихна широко.

— Затова ли си тук? Имаш желание да попаднеш в ада? Нали знаеш, че има много по-приятни начини да си издействаш вечно проклятие от слушането на някакъв кривнал проповедник?

В блясъка на дълбоките му кафяви очи съзрях покана, която не разбирах. Преди да го помоля да ми обясни, той се изсмя и каза:

— Изглежда целият град е тук. Жалко, че не мога да остана, но както и ти каза — очаква ме ада, ако майка ми разбере, че съм идвал.

Притегна стремената и се качи обратно на седлото. След това се наведе покровителствено над мен.

— Ами ти, Лани? Никога не си си падала по проповедите? Защо си дошла? Да не би да се надяваш да намериш някого тук? Някое момче? Да не би някой младеж да ти е хванал окото?

Изненадата беше пълна — хитричкият тон, проницателният поглед. Никога не бе давал и най-малък знак, че му пука дали се интересувам от друг.

— Не — казах аз, останала без дъх. Едва успях да му отговоря.

Той хвана бавно юздите, сякаш ги претегляше, а всъщност претегляше думите си.

— Знам, че ще дойде ден, в който ще те видя с друго момче. Моята Лани с друго момче. И няма да ми хареса. Но така е честно.

Преди да се съвзема от шока и да му кажа, че от него зависи да го предотврати — сякаш не знаеше! — Джонатан обърна коня си и изчезна с него в гората, като ме остави да се взирам объркана след него. Беше истинска загадка. През повечето време се отнасяше към мен като към любим приятел, изцяло платонично, но понякога ми се струваше, че виждам покана в начина, по който ме гледа, дори съзирах желание в нервността му, но смеех ли да се надявам? След като се отдалечи, спрях да мисля за това, защото щях да полудея.

Облегнах се на едно дърво и загледах проповедника, който си проправяше път към полянката пред тълпата. Беше по-млад, отколкото очаквах. Гилбърт беше единственият пастор, когото познавах дотогава, но той пристигна в Сейнт Андрю вече побелял и попрегърбен. А този вървеше изправен като струна, уверен, че Бог и праведността са на негова страна. Беше неочаквано привлекателен, чак бе неудобно да видиш такава хубост у свещеник. Жените край него чуруликаха като птички, щом ги огрееше с широката си бяла усмивка.

Докато го наблюдавах как оглежда множеството и се приготвя да започне (толкова уверен, сякаш притежаваше насъбралите се хора), през мен премина мрачна трънка, сякаш предстоеше нещо лошо.

Той заговори със силен и ясен глас, припомни си посещенията в Мейн и описа какво бе открил при тях. Територията се превръщала в копие на Масачузетс и тамошните елитарни нагласи. Шепа богаташи контролирали съдбите на всички. И какво добро е донесло това на обикновения човек? Само неволи. Хората изоставали със сметките. Честни мъже, бащи и съпрузи, влизали в затвора, продавали земите си и оставяли жените и децата си безимотни.

С изненада видях кимащи глави. Американците искали свобода, подчерта той, като размаха Библията във въздуха. Не сме се били с британците, за да заемат нови господари мястото на краля. Земевладелците в Бостън и търговците, които продавали на заселниците, били обирджии, които искали невероятни комисиони, а правосъдието им помагало.

Очите му блестяха, докато обхождаха тълпата и насърчаваха надигащото се недоволство. Той крачеше из кръгчето отъпкана трева. Не бях свикнала да слушам протестни думи, изречени на глас на публично място, и затова се почувствах смътно разтревожена от успеха на проповедника.

Изневиделица до мен се появи Невин и заразглежда съсредоточените лица на съседите ни.

— Виж ги — идиоти с увиснали челюсти… — каза той подигравателно. Без съмнение бе наследил критичността от баща ни. Скръсти ръце на гърдите си и изсумтя.

— Изглеждат доста заинтригувани от това, което има да им каже — отбелязах аз.

— Имаш ли дори най-бегла представа за какво говори? — присви очи към мен брат ми. — Не знаеш, нали? Разбира се, ти си просто едно глупаво момиче. Нищо не проумяваш.

Намръщих се и сложих ръце на кръста, но не отвърнах нищо, защото Невин беше прав в едно отношение: наистина нямах представа за какво говори този човек. Не знаех нищо за случващото се по света.

Той посочи към група мъже, които стояха отстрани.

— Виждаш ли тези? — попита и посочи Тоби Остергаард, Даниел Дохърти и Олаф Олмстрьом. Тримата бяха сред най-бедните в града, макар по-немилостивите да биха добавили, че са и сред най-некадърните.

— Просят си неприятности — каза Невин. — Знаеш ли какво е „бял индианец“?

И най-глупавото момиче в градчето знаеше какво означава това: преди месеци бяха пристигнали новини за въстание във Феърфакс, в което мъже, преоблечени като индианци, пленили градски чиновник, когато отишъл да се разпореди със собствеността на закъсал с плащанията фермер.

— Същото е на път да се случи и тук — каза Невин и кимна. — Чух, че Олмстрьом и Дохърти заедно с някои други са говорили с татко за това. Оплакали се, че семейство Уотфорд им искали незаконно прекалено много пари…

Невин нямаше как да знае тези подробности. Никой не обясняваше на децата за сметките и цените в хранителния магазин.

Дохърти казал, че това било заговор срещу обикновените хора продължи Невин, но сякаш не бе сигурен дали пък Дохърти не казва истината.

— Е, и? Какво ми пука дали Дохърти може да си плати дълговете към семейство Уотфорд? — сопнах се аз, като се преструвах, че наистина не се интересувам. Но дълбоко в себе си бях шокирана, че някой може да не обслужва задълженията си, след като баща ми ни беше учил, че това е позорно, нещо, което само човек без никакво себеуважение би сторил.

— Може да стане зле и за твоето момче Джонатан — каза подигравателно Невин, доволен, че има възможност да ме подразни за него. — Не само семейство Уотфорд ще пострадат, ако нещо се случи. Капитанът е собственик на земите им… Какво ще стане, ако откажат да си плащат рентите? Онези мъже във Феърфакс са се били три дни. Чух, че съблекли чиновника и го пребили с пръчки, накарали го да се върне пеша гол, както го е майка родила.

— Ние дори нямаме общински чиновник в Сейнт Андрю — отвърнах аз, разтревожена от думите на брат ми.

— Вероятно капитанът ще прати най-яките и най-едрите дървосекачи при Дохърти и те ще поискат от него да плати.

В гласа на Невин се долавяше страхопочитание. Преклонението му пред авторитетите и желанието правдата да възтържествува — все черти, които бе взел от баща ни бяха по-силни от мераците му да види Джонатан да страда.

Дохърти и Олмстръом… капитанът и Джонатан… дори превзетата госпожица Уотфорд и нейният също толкова надменен брат… Невежеството ми ме смири. Изпитах завист и респект към способността на брат ми да вижда света в цялата му сложност. Почудих се какво друго, за което не знаех, се случваше?

— Мислиш ли, че татко ще се присъедини към тях? Дали ще го арестуват? — прошепнах притеснена.

— Капитанът няма документи за собственост на нашата ферма — осведоми ме Невин, потресен, че не знам това. — Татко е собственик на всичко. Но според мен е съгласен с този тук кимна към проповедника. — Татко е дошъл тук както всички останали, мислел, е, че ще бъде свободен, но не станало така. На някои хора им е много трудно, а семейство Сейнт Андрю стават все по-богати. Както казах… — той ритна пръстта и вдигна облак прах — … твоето момче може да загази.

— Той не е моето момче — отвърнах му.

— Но искаш да е твоето момче — продължи да ме дразни брат ми. — Макар само Бог на небето да знае защо. Сигурно си бавноразвиваща се, Ланор, щом си си паднала по тъпото копеленце.

— Завиждаш му, затова не го харесваш.

— Да му завиждам? — попита подигравателно Невин. На този паун?

Изсумтя и се отдалечи, не искаше да признае, че съм права.

 

 

Около трийсет жители на градчето последваха проповедника до имота на Дейл от другата страна на хребета, където той щеше да продължи да говори пред всички, които проявяват интерес. Дейл имаха голяма къща, която нетърпеливите да чуят увлекателния оратор препълниха. Госпожа Дейл запали огнището в кухнята, защото дори през лятото вечерите бяха студени.

Навън падна мрак, небето стана тъмновиолетово с ярка розова лента на хоризонта. Чудех се колко ли ми е сърдит брат ми. Помолих родителите си да ме пуснат да чуя проповедника, което значеше, че имам нужда от придружител, затова за моя радост баща ми каза на Невин да тръгне с мен. Той побесня, лицето му стана червено, но не можеше да откаже нищо на татко, и това тръгна след мен към дома на семейство Дейл.

Въпреки че беше разумен традиционалист, у Невин все пак имаше някаква бунтовна нишка и ми се стори, че му е приятно да присъства на второто събиране. Проповедникът застана до кухненското огнище и огледа всички ни със зловеща усмивка. Отблизо видях, че не е толкова боголюбив, колкото ми изглеждаше на поляната. Изпълваше стаята с присъствието си, караше въздуха да трепти разреден, както става високо в планината. Най-напред ни благодари, че сме останали с него. Защото бил запазил най-голямата тайна и щял да я сподели с нас сега, само с тези, които били доказали, че търсят истината. И независимо каква била вярата ни — а на тази територия повечето бяха конгрегационисти — истината била, че Църквата е най-големият проблем, най-елитарната институция, която само затвърждавала статуквото.

Последното му изказване накара Невин да изсумти презрително, но със съгласие. Той се гордееше, че ходи на католически служби с майка ни и не се среща в неделя с градските старейшини и по-привилегированите семейства.

С пламнал поглед, който не изглеждаше никак умиротворителен отблизо, проповедникът каза, че трябва да отхвърлим догмите на Църквата и да прегърнем новите идеи, които служели на интересите на обикновените хора. И че най-остарялата от всички догми била институцията на брака.

В малката стая, препълнена от трийсетина души, можеше да се чуе и падането на игла. Проповедникът се разхождаше пред нас като водач на вълча глутница. Увери ни, че не се противопоставя на естественото привличане между мъжете и жените. А на законовите ограничения на брака. Въставал против оковите. Те били против човешката природа, заяви той, събирайки увереност от това, че никой не му се противопостави. Трябвало да изразяваме чувствата си към тези, към които естествено ги изпитваме. И тъй като сме божии деца, трябвало да практикуваме духовно съпружество, настояваше той, да избираме партньорите си измежду тези, с които чувстваме духовна връзка.

— Да имаме партньори, така ли? — попита млада жена, след като вдигна ръка. — Повече от един съпруг? Или съпруга?

Очите на проповедника затанцуваха. Да, правилно бяхме чули, ставало въпрос за партньори, защото мъжът трябвало да има толкова съпруги, към колкото се чувства духовно привлечен. Същото важало и за жената. Той самият имал две жени и намирал духовни съпруги във всеки град, който посещавал.

Хората се разбъбриха тихо и стаята натежа от страст. Проповедникът затъкна палци в бутониерите си. Не очакваше просветените от Сейнт Андрю така бързо да приемат духовното съпружество, като се доверят само на неговите думи. Не, очакваше да се замислим над идеята, да поразсъждаваме над степента, до която сме позволили законът да овладее живота ни. И след това със сърцата си да разберем, че ни е казал истината.

Той плесна с ръце и сериозното изражение изчезна от лицето му. Цялото му поведение се промени, когато се усмихна. Стига приказки! Бяхме го слушали цял следобед и сега било време за забавление! Да попеем химни, и то от веселите, да станем и да потанцуваме!

Това беше истинска революция в обичайните ни църковни практики. Весело пеене? Танци? Самата мисъл ни се струваше еретична. След миг колебание няколко души станаха на крака и започнаха да пляскат с ръце и скоро запяха мелодия, която приличаше повече на моряшка кръчмарска песен, отколкото ма химн.

Побутнах брат си.

— Заведи ме у дома, Невин.

— Чу достатъчно, така ли? — каза той и се изправи. — Аз също. Уморих се да слушам глупостите на този човек. Почакай да поискам факла от семейство Дейл. По пътя сигурно ще е тъмно.

Застанах до вратата, където всички ме забелязаха, и се замолих Невин да побърза. Думите на проповедника още отекваха в ушите ми. Видях как се променят жените, когато той обърне въздействащия си поглед към тях, усмивките на лицата им. Представяха си, че са с него или с някой друг мъж, с когото имат духовна връзка… и си мечтаеха да могат да удовлетворят желанията си.

Той бе проповядвал най-немислимото — морална разпуснатост, а беше човек на Божието слово, свещеник. Бе водил служби в някои от най-големите църкви по крайбрежието, или поне така твърдеше клюката, която пристигна в градчето преди него. Това със сигурност му придаваше авторитет.

Чувствах, че съм пламнала от възбуда и срам, защото в интерес на истината, на мен също ми харесваше идеята да споделям свободата си с всеки мъж, когото пожелая. Разбира се, до този момент бях пожелавала единствено Джонатан, но откъде да знам, че един ден някой друг няма да се изпречи на пътя ми? Някой може би също толкова чаровен и привлекателен, колкото самия проповедник? Разбирах защо жените го харесват. Чудех се колко ли духовни съпруги е познал?

Стоях потънала в мисли до вратата и гледах как съседите ми танцуват. (Дали си въобразявах, или наистина мъжете и жените си хвърляха страстни погледи, докато се разминаваха?) Изведнъж осъзнах, че проповедникът е застанал пред мен. Проницателните му очи и острите черти му придаваха загадъчност и той знаеше това. Усмихна се толкова широко, че видях кучешките му зъби — бели и остри.

— Благодаря, че се присъединихте към мен и към съседите си тази вечер каза той и сведе глава. — Да разбирам ли, че търсите духовно просвещение, госпожице…?

— Макилврий — казах и отстъпих с половин крачка. — Ланор.

— Преподобният Джуд ван дер Меер.

Посегна към ръката ми и стисна върховете на пръстите ми.

— Какво мислите за проповедта ми, г-це Макилврий? Надявам се, че не сте били прекалено шокирана — очите му отново затанцуваха, сякаш ме предизвикваше за свое собствено удоволствие — от откровеността, с която изложих вярванията си?

— Шокирана?

Думата едва излезе през задавеното ми гърло.

От какво, господине?

— От идеята за духовното съпружество. Сигурен съм, че млада жена като вас би могла да погледне благосклонно на принципа зад тази идея, а той е да сме верни на страстите си. Защото ако не греша, вие приличате на жена, способна на голяма и дълбока страст.

Той се настървяваше все повече с всяка дума и мисля, че не си въобразявах, а погледът му наистина шареше по тялото ми толкова уверено, сякаш го правеше с ръцете си.

— Кажете ми, госпожице Ланор, изглеждате ми на възраст за омъжване. Баща ви вече продаде ли ви в робството на годежа? Ще е жалко красива млада жена като вас да прекара остатъка от живота си в брачното ложе с мъж, към когото не изпитва привличане. Срамота е да прекарате живота си, без да изпитате истинска физическа страст — очите му блеснаха отново, сякаш се канеше да ми се нахвърли — която е дар от Бога за неговите чада!

Сърцето ми щеше да се пръсне, бях като заек, приклещен от вълк. Но тогава той се засмя, постави длан върху рамото ми — от докосването му ме побиха тръпки. Приближи се към мен достатъчно, за да усетя дъха му върху лицето си и кичур от косата му да докосне бузата ми.

— Ама вие всеки миг ще припаднете! Мисля, че имате нужда от чист въздух… Ще излезете ли с мен?

Вече ме беше хванал за ръката, не дочака отговора ми, а ме издърпа на верандата. Нощният въздух беше много по-хладен от задушната атмосфера в къщата и аз поех дълбоко дъх.

— По-добре ли сте?

Когато кимнах, той продължи:

— Трябва да ви кажа, госпожице Макилврий, че съм много щастлив, задето се присъединихте към нас тази вечер в по-интимна обстановка. Надявах се да го направите. Забелязах ви на полето следобед и веднага разбрах, че трябва да се запознаем. Незабавно усетих връзка с вас. Вие усетихте ли я?

Преди да успея да му отговоря, той взе ръката ми в своята.

— Почти целият ми живот премина в пътуване по света. Жаден съм за срещи с хора. От време на време виждам някоя необикновена личност, чиято неповторимост се усеща дори на поле, пълно с хора. Също като вас.

Очите му светеха като на човек със силна треска, гледаше диво, все едно се опитва да улови някаква мисъл, но не успява да се съсредоточи. Започвах да се плаша. Защо точно мен? Или отношението му не беше специално, а се държеше така с всяко впечатлително момиче, за което има вероятност да се подаде на предложението за духовно съпружество.

Притисна се към мен прекалено фамилиарно и далеч от добрия тон, сякаш уплахата ми му харесваше.

— Аз, необикновена? Господине, вие изобщо не ме познавате — отблъснах го, но той продължи упорито да стои пред мен. — В мен няма нищо необикновено.

— О, напротив. Усещам го. Вие също трябва да го почувствате. Имате уникална чувствителност, забележителна първична природа. Разбрах го от красивото ви нежно лице.

Ръката му се приближи до бузата ми, сякаш се канеше да ме погали и не можеше да се удържи.

— Ти си пълна с желания, Ланор. Ти си чувствено същество. Изгаряш да научиш повече за физическата връзка между мъжа и жената… Само за това мислиш. Копнееш за него. Може би дори за конкретен мъж…?

Разбира се, че имаше такъв мъж Джонатан, но според мен проповедникът искаше да разбере дали харесвам него.

— Този разговор между нас става неприличен, господине — отстъпих и се опитах да се промуша покрай него. — Трябва да вляза…

Той отново ме хвана за ръката.

— Не исках да се почувстваш неудобно. Извини ме. Повече няма да говоря за това… но моля те, отдели ми още една минута. Трябва да те питам нещо, Ланор. Когато този следобед взех думата, те видях да говориш с млад мъж на кон. Изключително красив младеж.

— Джонатан.

— Да, вече ми казаха името му. Джонатан.

Проповедникът облиза устни.

— Според твоите съседи този млад мъж би погледнал благосклонно на моята философия. Дали не би могла да ми уредиш среща с него?

Усетих иглички по тила си.

— Защо искате да се срещнете с Джонатан?

Той се изсмя гърлено и нервно.

— Ами както вече казах, според съседите ви той е естествен мой последовател, от онези, които ще оценят истината в думите ми. Може да се запали по каузата и да стане представител на моята църква тук, в пустошта.

Вгледах се в очите му и за първи път видях в тях чисто зло, любов към хаоса и разрушението. Той смяташе да посее това зло и у Джонатан така, както се опита да го направи в целия град. Надяваше се да го посее и у мен.

— Съседите ми са се забавлявали на ваш гръб, господине, а вие не познавате Джонатан така, както аз го познавам. Съмнявам се, че ще се заинтригува от това, което имате да му кажете.

Не знам защо, но ми се стори, че трябва да защитя Джонатан от този човек. Имаше нещо зловещо в интереса му към него.

Моят отговор не се хареса на проповедника. Вероятно знаеше, че го лъжа, или не обичаше да го занасят. Изгледа ме дълго и заплашително, като че ли се чудеше как да постъпи, за да получи това, което иска. А аз за първи път усетих приближаването на сериозна опасност, почувствах, че този мъж е способен на всичко. Точно тогава се появи Невин с факла в ръка и аз като никога се зарадвах, че го виждам.

— Ланор! Търсих те навсякъде. Готов съм. Да вървим — извика той.

— Лека нощ — казах аз и се отскубнах от проповедника с надеждата да не го видя никога повече. Блесналият му поглед протри гърба ми, когато си тръгнахме.

— Доволна ли си от излета? — изсумтя Невин, когато закрачихме по пътя.

— Не беше каквото очаквах.

— И аз така мисля. Този човек е луд, вероятно заради болестите, които със сигурност носи — каза брат ми, като имаше предвид сифилиса. — Но чух, че имал последователи в Сако. Чудя се какво прави чак толкова на север.

На Невин дори не му хрумна, че може да е прогонен от властите, че вероятно е беглец. Че лудостта му сигурно поражда видения и грандиозни предсказания, че подучва беззащитни момичета и заплашва онези, които не са съгласни да изпълняват желанията му.

Придърпах шала около раменете си.

— Ще съм ти благодарна, ако не кажеш на татко какво ни проповядва…

Невин се изсмя мрачно.

— Изобщо не смятам да го правя. Дори не искам да си спомням богохулните му думи, камо ли да ги повтарям пред татко! Много съпруги! Духовно съпружество! Не знам какво ще направи баща ни. Сигурно ще ме подгони с камшика, а теб ще те заключи в хамбара, докато навършиш двайсет и една, само защото сме слушали тези езически идеи.

Поклати глава, без да спира да върви.

— Но едно ще ти кажа: тези проповеди със сигурност ще се харесат на твоя човек Джонатан. Сигурно вече е направил свои духовни съпруги поне половината от момичетата в града.

— Остави го на мира — прекъснах го аз, като премълчах странния интерес на проповедника към Джонатан, за да не затвърдя лошото мнение на Невин за моя приятел. Да не говорим повече за това.

Мълчахме през целия път до вкъщи. Въпреки нощния хлад още пламтях от мрачното изражение на проповедника и надникването ми в истинската му същност. Не знаех какво да мисля за интереса му към Джонатан, нито какво имаше предвид под „уникална чувствителност“.

Дали копнежът ми да разбера какво се случва между мъжа и жената беше толкова очевиден? Със сигурност това бе едно от най-съкровените човешки преживявания. Дали бе неестествено и дори грешно едно младо момиче да любопитства за това? Родителите ми и пастор Гилбърт вероятно мислеха точно така.

Крачех по пустия път развълнувана и възбудена от всички онези приказки за страстта. Мисълта да позная Джонатан, както и други мъже от града по начина, по който ги познаваше Магда, направо ме размекваше отвътре. Тази вечер се събуди истинската ми природа, макар да бях още съвсем неопитна, за да го проумея, прекалено невинна, за да знам, че трябва да се притесня от лекотата, с която желанието може да се разпали у мен. Трябваше да се боря по-усърдно, но пък сигурно щеше да е безполезно — истинската природа на човека винаги побеждава.