Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (48)

47.

Париж, един месец по-рано

Беше мрачен ден. Надникнах иззад пердетата към тънката ивица небе, която се виждаше от третия етаж на дома ми, една от многото стари къщи в Пети арондисман. В Париж започваше зимата, което означаваше, че от тук нататък почти всеки ден щеше да е мрачен.

Включих компютъра, после застанах до бюрото и сипах сметана в кафето си, докато машината зареди. Писукането и стърженето на хард диска ми се струваха успокоителни като чуруликането на птици или някакъв друг признак на живот извън мен. Обожавах нормалността и копнеех за колкото се може повече рутинни дейности, които да вкарам в иначе напълно свободното си съществувание.

Отпих от кафето. Макар че нямам нужда от него по същия начин като другите хора, го пия по навик. Почти не бях спала, по-скоро бях подремнала. Бях стояла до късно и прилежно бях правила проучване за книгата, която имах договор да напиша, но която вече ме отегчаваше и нямах търпение да приключа. След като се бях уморила от това, започнах да правя каталог на колекцията си от керамика, а после гледах повторения на американски филми по телевизията. Бях решила да изпратя сбирката в някой университет или музей, където да я видят повече хора. Беше ми писнало от цялата тази бъркотия, която се протягаше към мен като ръце от гробове. Имах нужда да се отърва от някои неща.

Силното топло кафе направи чудо с мен онази сутрин, накара ме да се почувствам стабилна и съсредоточена, а не както обикновено разсеяна и неспособна да стоя на едно място. Усещането беше толкова непознато и тъй като не държах календари в дома си, за миг не можах да си спомня коя година сме.

Отворих си електронната поща и погледнах списъка с изпращачите. Повечето съобщения бяха по работа: от адвоката ми, от редактора ми в малкото и нестабилно издателство, което бе публикувало безценната ми монография за древната азиатска керамика, покана за някакво парти. През последните години се представях за експерт по китайски чаени чаши. Фалшивата ми идентичност бе изградена върху колекция от много скъпи съдове, които китайският ми работодател ми беше пъхнал в ръцете, когато се качвах на британския кораб, за да избягам от разбеснелите се националисти. Още един живот, още една история, която никой не знаеше. Но такава бях избрала да бъда тогава и не се замислях много върху това, стига да минаваше пред другите.

Но един имейл адрес ми беше непознат. От Заир, сега се нарича Демократична република Конго. Спомням си и когато беше Белгийско Конго. Намръщих се. Познавах ли някого в Заир? Сигурно беше молба за благотворителност или някаква измама — самозванец твърди, че е африкански принц, който има нужда от помощ, защото е изпаднал във временно парично затруднение. За малко да изтрия съобщението, преди да съм го прочела, но в последния момент промених решението си.

„Скъпа Лани — започваше писмото. — Поздрави от човек, за когото си била сигурна, че никога повече няма да научиш някаква вест. Първо, искам да ти благодаря, че уважи последната ми молба и никога не се опита да ме намериш, след като се разделихме…“

Проклети невинни думи, написани с потрепващи пиксели на екрана. Печатай, мислех си, докато щраках с мишката. Печатай, дявол да те вземе, имам нужда да държа тези думи в ръцете си.

„… Надявам се, че ще ми простиш, задето ти се натрапвам така. Колкото и да е удобна електронната поща, винаги съм смятал, че кореспонденцията през нея е по-малко учтива и редна от писането на писма. По някаква причина ми е трудно да използвам телефон. Но времето ме притиска и затова се задоволих с имейла. След няколко дни ще бъда в Париж и много искам да те видя. Надявам се графикът ти да го позволява. Моля те, пиши ми дали си съгласна да се видим… С обич, Джонатан“.

Веднага седнах пред монитора и сложих пръсти в готовност над клавишите. Какво да му пиша? Толкова много чувства бях потиснала в себе си след десетилетия мълчание. Да му пиша как искам да поговоря с някого, а няма с кого. Че разговарям със стените, с небето, с гълъбите, с гаргойлите на катедралата „Света Богородица“. Слава богу. Мислех, че никога повече няма да чуя нищо за теб. Съжалявам. Съжалявам. Това означава ли, че си ми простил? Очаквах те. Не можеш да си представиш как се почувствах, когато видях името ти на екрана. Прости ли ми?

Поколебах се, стиснах здраво юмруци, разклатих ги, разперих пръсти, пак разклатих ръце. Дланите ми висяха над клавиатурата. Накрая написах: „Да“.

 

 

Двата дни, през които го чаках да пристигне, бяха мъчителни. Опитах се да не се изпълвам с очаквания, но беше невъзможно да не помечтая, след като изненадващо бях получила вест от Джонатан. Знаех, че не бива да храня излишна надежда, но в малка част от мен все още живееха диви, невероятни романтични мечти за него. Нямаше как да не им се отдам, да не изпитам пак тази радост. Толкова отдавна не ми се бе случвало да очаквам нещо с нетърпение.

Джонатан ми разказа за живота си във втория имейл. Получил медицинско образование през 30-те години на XX век и Германия и започнал да пътува в далечни страни, за да лекува хората там. Когато документите ти са фалшиви, е по-лесно да заблудиш властите в изолирани райони, където имат нужда от лекари и бързат да задвижат назначението ти. Работил с прокажени в Тихоокеанска Азия, с болни от едра шарка в Индия. Епидемия от хеморагична треска го отвела в Централна Африка и той бе останал там като шеф на клиника в бежански лагер близо до границата с Руанда. „Не правя сърдечни операции — беше написал. — Занимавам се с простреляни рани, дизентерия, ваксинации против шарка. Каквото е необходимо“.

Какво можех да му отговоря, освен да потвърдя времето и мястото, в което да се срещнем? Бях развълнувана и объркана, че Джонатан е станал лекар, ангел на милостта. Но той сигурно очакваше и аз да му разкажа за живота си след раздялата, а аз седях пред компютъра и не знаех какво да напиша. Какво можех да споделя, което да не е срамно за мен? Животът ми беше труден, след като той си тръгна. През повечето време се носех по течението. Повечето от нещата, които бях правила, бяха глупави и незначителни, но си мислех, че само така мога да оцелея. А сега най-накрая животът ми бе станал спокоен, почти монашески, и то не изцяло по мой избор. Но се налагаше да се примиря с него.

Джонатан щеше да забележи, че премълчавам нещо, но аз убеждавах сама себе си, че ме познава и не храни илюзии, че съм се променила през времето, в което не сме били заедно — поне не така драматично като него. Имейлът ми до него бе пълен с любезности: как нямам търпение да го видя и да наваксаме лице в лице пропуснатото време.

Когато този час наближи, се поддадох на глупави капризи, изпълнени с надежда. Джонатан можеше да поиска да види дома ми, затова помолих чистачката да дойде, поръчах скъп букет цветя като за кралска сватба. Заредих хладилника с шампанско и купих хубаво старо каберне.

В нощта преди пристигането му изобщо не спах, а се оглеждах в огледалото. Дали ще му се сторя променена? Педантично проучвах отражението си. Беше невротично да се притеснявам, че съм се променила, да си фантазирам, че съм като другите жени, като героините на телевизионните реклами, които се тревожат за бръчки около устата и пачи крак. Бях си все същата, знаех го. Все още приличах на ученичка с вечно гневно изражение. Имах същото гладко лице, което Джонатан беше виждал и което бе напуснал. Симпатично, но не красиво — проклятието и благословията на живота ми. Достатъчно хубавичка, за да направя впечатление, но не достатъчно красива, за да ме желаят силно. Все още имах обаянието на млада жена, която не може да се насити на секса, макар че всъщност бях преситена. Не исках да изглеждам отчаяна, когато ме види, но нямаше как да го избегна, осъзнах аз, докато се гледах в огледалото. Винаги щях отчаяно да го искам.

Докато се взирах в отражение то си, се почудих дали ще се почувствам странно, когато зърна на другия ден това познато лице сред тълпата от наскоро родени. Дали, когато погледите ни се срещнат, няма да ми се стори, че времето е спряло. Колко време бе минало, откакто Джонатан ме напусна? Сто и шейсет години? Дори не можех да се спомня в коя година бе станало. С изненада установих, че вече не ме боли така силно и разтърсващо, както тогава, че след всичките десетилетия болката бе станала тъпа и пулсираща и нетърпението ми да го видя я заглушаваше с лекота.

Оставих огледалото. Време беше за питие. Отворих изстудената бутилка с шампанско. Защо да го пазя за утре, за нещо, което със сигурност няма да се случи? Не беше ли достатъчен повод за празнуване това, че Джонатан се бе свързал с мен след цяла вечност мълчание? Реших да убия в зародиш надеждата, преди да съм сменила чаршафите или да съм сложила допълнителни кърпи в банята. Той идваше просто да ме види, нищо повече.

 

 

„Чакай ме във фоайето на хотела по обед“, беше ми писал в имейла си. Нямах търпение, исках да застана отпред по-рано или направо да се кача в стаята му. Но нямаше ли да изглеждам жалка? По-добре да се преструвам на горда и да покажа някакъв самоконтрол. Затова видях как стрелката на часовника в кабинета ми изпълзя до единайсет часа, преди да изляза, да спра такси и да помоля да ме откара в хотел „Сен Жермен“. Бях сдържана, почти можех да мина за небрежна. През задния прозорец на таксито гледах как малката ми тиха уличка потъва в далечината и заприличва на рисунка на панаирджийска въртележка.

Бях чувала за „Сея Жермен“, но никога не бях ходила там. Беше тих стар хотел на демодирана улица на левия бряг на Сена, много подходящ за лекар на благотворителна мисия, дошъл за няколко дни в Париж. Въздухът във фоайето беше застоял и ако имаше цвят, щеше да е кафяв. На рецепцията стоеше служител с професионално кисело изражение. Проследи ме с поглед, докато седнах на един от кожените столове, наредени на групи във входното помещение. Всички хотелски фоайета ли изглеждат като стая, която е затаила дъх? Столът, който си бях избрала, бе обърнат към пътеката между вратата и рецепцията. Над входа висеше стар часовник с орнаменти, който показваше 11,48.

Като младеж Джонатан винаги караше другите да го чакат. Предполагах, че като лекар се е научил да бъде по-точен. Не се възползвах от вестника, оставен на масичката. Никога не се бях интересувала особено от световните дела и напоследък рядко си правех труда да си купувам вестници. Събитията ме объркваха, бяха все едни и съши. Докато гледах новините, винаги получавах неприятно усещане за дежа вю. Кръвопролития в Африка? Може би в Руанда? Не, чакай, това беше през 1993 година. Или пък в Белгийско Конго, в Либерия? Застрелян държавен глава? Сринат борсов пазар? Чума, полиомиелит, едра шарка, тиф, СПИН? Бях преживяла всичко на безопасна дистанция и наблюдавах от страни как подобни събития измъчват и унищожават човечеството. Беше ужасно да виждаш страдание, а да не можеш да направиш нищо. Бях призрак и винаги седях във фона.

Разбирах защо Джонатан е решил да учи медицина, да се образова, за да може да направи нещо срещу ужасите, случващи се по света. Да запретне ръкави и да бъде полезен, макар да знае, че е невъзможно да се изкоренят болестите дори само в едно малко село, но въпреки това да опитва. Без да се усетя, през цялото време, докато си мислех това, бях забила поглед във вестника.

Вдигнах рязко глава, предусещах, че Джонатан ще влезе всеки миг.

Входната врата се отвори и аз се наведох нетърпеливо напред към силуета, който ми се стори познат, но после пак се облегнах. Мъжът носеше смачкани спортни панталони и вехто туидено сако. Около врата му бе завит шал с някакви етнически шарки, беше със слънчеви очила. Имаше поне тридневна брада, лицето му изглеждаше мърляво.

Той тръгна право към мен с ръце в джобовете. Усмихваше се. Тогава го познах.

— Такова ли посрещане ще получа? Не помниш ли как изглеждам? Може би трябваше да ти пратя скорошна снимка — каза Джонатан.

 

 

Излязохме навън по негово предложение, защото му се струвало, че съм пребледняла. Хвана ме за ръка и ме държа здраво, докато ме извеждаше на тротоара. Намерихме тихо ъгълче в парка — цялото асфалтирано, с пейки и едно самотно дърво, обградено отвсякъде с бетон, но все пак създаваше илюзия, че сме сред природата.

— Радвам се да те видя.

Не можех да отговоря, а и не беше нужно. Изглеждаше ми абсурдно, че бе отсъствал от живота ми толкова дълго, и когато го видях отново, ми се стори, че няма причина на света, която да ни държи разделени.

Исках да го докосна, да го целуна, да прокарам ръка по тялото му и да се уверя, че е тук, от плът и кръв, пред мен. Но колкото и добре да се познавахме, между нас стояха повече от сто години раздяла. И нещо в поведението му ми подсказваше да не бързам.

След като цветът се върна на лицето ми, намерихме едно кафене и останахме там часове. Пихме кафе и вино, пушихме цигари (по-точно аз, защото Джонатан като лекар не одобряваше тютюна). Седяхме в едно сепаре и си наваксвахме с информация за няколко живота. Историите от пътуванията му като лекар бяха невероятни и аз се учудих, че той може да се чувства толкова щастлив в сухо и пустинно място, напълно противоположно на Мейн, където бе хладно и пълно с буйна растителност. Че е способен да прекарва часове в палатка и да пълни спринцовки, без да обръща внимание на комарите, летящи наоколо. Малария, нилска треска — какво значение имаха за него? Доброволно бе ходил в долина, в която имало епидемия от тропическа треска. Носил беше лекарства на гръб, когато джипът му не можел да прекоси реката. И колкото и да се възхищавах на това, което беше правил, историите му как се е излагал на риск ме накараха да се почувствам зле.

— Как ме намери след толкова време? — попитах го аз накрая. Умирах да разбера. Той се усмихна загадъчно и отпи от виното.

— Интересна история. Краткият отговор е: благодарение на технологиите и късмета. Отдавна се канех да те потърся, но не можех да си отговоря на въпроса как да го направя. Започнах да се досещам, когато случайно видях една детска книжка в дома на колега.

— „Нефритената пагода“ — предположих аз.

— „Нефритената пагода“ — каза той и кимна. — Четях книжката на детето на колегата и те познах на рисунката. С малко проучване открих кой е моделът на художника, Берил Фаулс, британка, живееща в Шанхай…

— Винаги много съм харесвала това име. Сама си го измислих.

— … и наех човек да проучи всичко за Берил. Но се оказа, че Берил Фаулс е починала преди десетилетия.

— И въпреки това ме намери.

— Наех частен детектив, който да разбере кой е наследил парите на Берил и така нататък и така нататък, но накрая следата се губеше.

— Но ти не се отказа?

Джонатан отново ми се усмихна.

— И тогава на помощ дойдоха технологиите. Знаеш за програмите за разпознаване на снимки в интернет, с които можеш да търсиш твои снимки или на някой познат по сайтовете? Е, опитах с една от рисунките в книгата и проработи. Не беше лесно, трябваше да съм упорит. Накрая открих едно съвпадение — мъничка снимка на авторката на монография за древните китайски чаени чаши, представи си… Никога не бих предположил, че си станала експерт по китайски порцелан. Както и да е, издателят ти ми каза как да се свържа с теб.

Китайските чаши, които ми даде работодателят ми в Шанхай, където бях отишла да работя, след като позирах за детската книжка. Ето как последното ми голямо приключение в Китай бе довело Джонатан обратно при мен.

В късния следобед отидохме в дома ми. Шампанското беше изпито, както и три четвърти от кабернето. Ядохме гъши дроб върху препечени филийки. По настояване на Джонатан го разведох из къщата, но след всяка следваща стая се чувствах все по-засрамена. Дори самата аз се учудих колко неща бях натрупала през годините. Сигурно с тях се опитвах да се предпазя от несигурното си бъдеще. Джонатан ми каза мили думи, похвали прозорливостта ми да събирам редки и красиви вещи за бъдещите поколения, но просто искаше да успокои чувството ми за вина. Един лекар не пътува по света с цял камион боклуци. Никъде не го чака склад със сувенири. Попаднах на кутия, която не бях виждала от две десетилетия. Беше пълна със скъпи бижута, подарявани ми от обожатели: пръстен с огромен рубин; брошка с рядък син диамант. Догади ми се, като видях това разточителство, и бутнах обратно кутията в старата библиотека, където бе мухлясвала досега.

Натъкнахме се и на по-лошо: вещи, които бях донесла от далечни страни през най-бурните си години. Джонатан със сигурност ги позна: красиви статуетки на Буда, ръчно тъкани килими в десетки цветове, церемониални доспехи. Съкровища, които бях придобила в замяна на пушки, под дулото на пистолет или в някои случаи — от мъртъвци. Заклех се, че ще се отърва от тях, и затворих вратите на стаите, в които се намираха. Ще изпратя всичко в музеи или обратно в страните, от които ги бях донесла. Как съм могла толкова дълго да ги държа в дома си, без дори да си спомня за тях?

Последната стая, в която влязохме, беше спалнята ми на последния етаж. В нея цареше тъга — вече не се използваше по предназначение. Леглото се намираше под редица от високи тесни прозорци. Пердетата и чаршафите бяха от бял памучен плат, кувертюрата — от светлосиня коприна. Върху френско писалище от XVIII век със струговани крака бе поставен компютърът. Пред него имаше стол в стил „Бидермайер“. Писалището бе заринато с книжа и боклуци, на стола бе метнат сив копринен халат. Приличаше на стая, в която от мебелите току-що са били свалени покривалата срещу прах, беше пълна с очакване.

Джонатан застана пред картината, която висеше срещу леглото. Името на художника отдавна беше забравено, но помнех деня, в който бе направена тази рисунка. Джонатан не искаше да позира за портрет, но Адаир бе настоял и той седна на един стол намръщен, но все така умопомрачително красив. Надяваше се така да развали картината, но тя беше станала дори още по-добра. И докато седяхме пред нея, и двамата се пренесохме почти два века назад.

— Сред всичките съкровища, които си натрупала в къщата… не мога да повярвам, че си запазила тази глупава рисунка — каза тихо Джонатан. Когато видя тъжното ми изражение, омекна и ме хвана за ръката. — Но разбира се, че ще я запазиш… Радвам се, че си го направила.

Погледнахме я за последен път и излязохме от стаята.

Когато се стъмни. Джонатан полегна на дивана във всекидневната, а аз седнах на пода и се подпрях на страничната облегалка.

Часове наред си разказвахме истории. Дори и някои от тези, от които се срамувах: как бях тръгнала да търся приключения с един побъркан, който бе заел мястото на Джонатан, след като той ме напусна. Казваше се Сава и беше един от нас, някогашен компаньон на Адаир, единствения, когото срещнах през всичките години. Сава имал нещастието да бъде открит от Адаир преди векове край Санкт Петербург в една буря. Не разказваше подробности как се е сближил с Адаир, но аз се досещах: беше избухлив и имаше остър и припрян език.

Не можеше да стои дълго на едно място, затова бродеше из континентите. Макар да бе роден сред сняг и лед, беше необяснимо привлечен от топлината и слънцето, което означаваше, че прекарвахме по-голямата част от времето си в Северна Африка и Централна Азия. Пътувахме с помади през пустини, прекарвахме оръжия през Хайберския проход. Учехме бедуините да стрелят с пушки, дори поживяхме малко при монголите (те бяха впечатлени от невероятните ездачески умения на Сава, които той показа, докато ги преследваше). Останахме заедно до края на XIX век. Но веднъж бяхме принудени да останем в един хотел в Кайро по-дълго заради пясъчна буря. Не сме се карали. Нямаше грозен повод, който да отключи омраза, трупана с години. Просто осъзнахме, че няма повече какво да си кажем. Вероятно е трябвало да се разделим десетилетия по-рано, но ни беше удобно да сме с някого, на кого то няма нужда нищо да обясняваш. През двайсетина години се чувахме — някое пиянско телефонно обаждане или картичка за празник, кой то не си честитяхме редовно, като стара разведена двойка.

— Ами ти? — възползвах се от възможността да сменя темата, изтощена от този спомен. — Със сигурност не си бил сам през всичкото това време. Ожени ли се пак?

Джонатан сви устни, но не каза нищо.

— Не ми казвай, че си бил самотен през пялото време. Би било прекалено тъжно.

— Е, не бих казал, че съм бил самотен. Рядко си самотен, когато си лекар в онези села, всички имат огромна нужда от внимание и са щастливи, че си там… Все ме канеха на вечери, на празници. Бях част от живота им.

Очите му се затваряха за все по-дълго и лицето му се отпусна. Взех одеяло и го хвърлих върху него. Той отвори за кратко очи.

— Връщам се в Мейн. Искам да го видя пак. Затова те потърсих, Лани. Искам да дойдеш с мен. Ще го направиш ли?

Едва се сдържах да не се разплача.

— Разбира се, че ще дойда.