Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (4)

3.

Между мен и Джонатан се породи приятелство, което продължи през цялото ни детство. Срещахме се след службата в неделя, на сватби и погребения, шепнехме си край опечалените или забравяхме всякакво приличие и се отдалечавахме в гората, за да можем да се съсредоточим изцяло един в друг. Някои поклащаха неодобрително глави, вероятно вече бяха плъзнали и клюки, но семействата ни не направиха нищо, за да прекратят приятелството ни — или поне не разбрах да е имало такива опити.

По това време бавно започнах да осъзнавам, че Джонатан е по-самотен, отколкото изглежда. Другите момчета общуваха с него много по-рядко, отколкото предполагах, а и той ги избягваше, когато се приближаваха към нас на някое събиране. Спомням се как веднъж ме отведе надалеч, когато видя свои връстници да поемат към нас. Нямах представа защо го прави и след няколко минути тревожни размисли реших да попитам:

— Защо ме поведе в тази посока? Да не би да се срамуваш да те видят с мен?

Той изсумтя подигравателно.

— Не ставай глупава, Лани. И в момента ме виждат с теб. Всеки може да ни види заедно.

Това наистина беше така и аз изпитах облекчение. Но не се отказах да питам.

— Да не би да не харесваш тези момчета?

— Не ги мразя — каза той троснато.

— Тогава защо…

— Защо ме разпитваш? — прекъсна ме той. — Довери ми се. С момчетата е различно, Лани, повече нямам какво да ти кажа.

Ускори крачка и ми се наложи да повдигна леко полата си, за да го настигна. Не ми обясни кое е това, което при момчетата е различно. Не спирах да се чудя. Май всичко, доколкото виждах. На момчетата им позволяваха да ходят на училище, стига семействата им да можеха да си позволят таксите, а момичетата се обучаваха само от майките си на домакински умения като шиене, чистене и готвене, понякога и малко четене от Библията. Момчетата можеха да се боричкат за забавление, да тичат, да играят на гоненица, да яздят коне, без да се притесняват, че ще им се запретнат полите. Вярно, че имаха по-тежки домашни задължения. Веднъж Джонатан ми каза, че баща му го накарал да поправи основите на зимника им само за да се научи на зидария. Все пак според мен животът на момчетата беше много по-свободен. Ала Джонатан се оплакваше от него.

— Ще ми се да бях момче — промълвих аз, почти останала без дъх от усилието да вървя в крак с него.

— Не, не искаш — каза той през рамо.

— Не виждам защо…

Той се извърна рязко.

— Ами брат ти? Той не ме харесва особено, нали?

Замръзнах на място. Не знаех какво да отговоря. Невин наистина не харесваше Джонатан, откакто го познавах. Спомних си как двамата се сбиха и брат ми се прибра със засъхнала кръв по лицето, а татко се изпълни с мълчалива гордост.

— Защо ме мрази според теб? — попита Джонатан.

— Не знам.

— Никога не съм му давал повод, но въпреки това той ме ненавижда — каза Джонатан, като се опитваше да прикрие болката в гласа си. — С момчетата винаги е така. Мразят ме. Някои от възрастните също. Сигурен съм, че е така, усещам го. Затова ги избягвам, Лани.

Гърдите му се повдигнаха от въздишка, беше се уморил от обясненията.

— Е, сега вече знаеш — каза той и забърза напред, като ме остави зяпнала от изненада.

Цяла седмица размишлявах над думите му. Можех да попитам Невин откъде се с взела у него тази омраза към Джонатан, но така щях да събудя стар спор между нас. Той, разбира се, не понасяше приятелството ми с Джонатан и аз знаех причините, без да се налага да ми ги обяснява. Брат ми го намираше за горделив и самоуверен, смяташе, че се фука с богатството си и очаква и получава специално отношение. Аз знаех, че Джонатан е по-добър от всички извън семейството си, а може би дори и от роднините си, и че всичко това не е вярно… освен може би последното. Но той едва ли имаше вина, че другите се отнасят различно с него. И макар Невин да не си го признаваше, в блесналите му от омраза очи виждах желание да унищожи красотата на Джонатан, да остави своя отпечатък върху изящното му хубаво лице и да детронира любимия син на селището.

По свой собствен начин искаше да се опълчи срещу Бог заради несправедливо отреденото му от Него място в сянката на Джонатан.

Затова Джонатан бе побягнал от мен в църквата — бил е принуден да сподели срама си и сигурно си е мислел, че след като науча тайната му, ще го зарежа. Колко сме зависими от страховете си в детството! Сякаш имаше сила на земята, а и на небето — която можеше да унищожи любовта ми към Джонатан. Но поне разбрах, че и той има врагове и клеветници, че непрекъснато го съдят и че има нужда от мен. Аз бях единственият му приятел, пред когото можеше да е себе си. И не бе едностранно: честно казано, само Джонатан се отнасяше с мен като към специална личност. А и да получа вниманието на най-желаното, най-важното момче в градчето, бе голяма работа за невидимо за връстниците си момиче. Как да не го обичам още повече заради това?

Следващата неделя се доближих до Джонатан, пъхнах ръка в неговата и двамата се отправихме към далечния край на моравата.

— Брат ми е глупак — беше всичко, което казах. Продължихме да крачим един до друг мълчаливо.

 

 

Единственото, от което не се отрекох, беше, че ми се ще да съм се родила момче. Все още вярвах в това. Постъпките на родителите ми и правилата, по които живеехме, ми бяха набили в главата, че момичетата не са толкова ценни като момчетата и от нас ще остане много по-малка следа. Невин например щеше да наследи фермата от баща ни, но ако нямаше способности и желание да отглежда добитък, можеше да стане чирак на ковача или да го пратят да сече дърва за семейство Сейнт Андрю — имаше избор, макар и ограничен. А моите възможности като жена бяха много по-малко: да се омъжа и да създам семейство, да остана у дома и да помагам на родителите си или да стана прислужница в чужда къща.

Ако по някаква причина Невин се откажеше от фермата, логично беше майка ми и баща ми да я предадат на някого от съпрузите на дъщерите си, но това също зависеше от желанията на тези съпрузи. Един добър мъж би се съобразил с желанията на жена си, но не всички бяха такива.

Другата причина, заради която ми се искаше да съм момче, беше, че така щеше да ми е по-лесно да бъда приятел на Джонатан.

Колко много неща можехме да правим заедно, ако не бях момиче! Да яздим и да се впускаме в приключения, без някой да ни наглежда. Щяхме да прекарваме заедно повече време, без да виждаме повдигнати вежди и да чуваме неуместни забележки. Приятелството ни щеше да е съвсем обикновено и в реда на нещата, нямаше да бъде подлагано на внимателно изследване, щяха да го оставят да се развива от само себе си.

Като се обърна назад, разбирам, че за мен това бе трудно време — все още бях в пубертета, но постепенно преминавах към зрелостта. Исках разни неща от Джонатан, но нямаше как да ги осмисля, защото можех да ги сравнявам само с непохватните представи от детството си. Бях близо до него, но исках да се приближа още повече по начин, който не разбирах. Виждах как гледа по-големите момичета и че се държи по-различно с тях. Тогава си мислех, че ще умра от ревност. Отчасти това се дължеше на интензивността на вниманието и огромния му чар; когато беше с теб, знаеше как да те накара да се почувстваш центърът на света. Очите му, тези бездънни тъмни очи, се спираха върху лицето ти, сякаш не виждаха нищо друго. Това може би беше илюзия или пък просто радостта да имаш Джонатан само за себе си. Какъвто и да бе случаят, резултатът беше един и същ: когато той отдръпнеше вниманието си от мен, сякаш слънцето се скриваше зад облак и в гърба ми повяваше студен брулещ вятър. И исках само отново да се радвам на вниманието му.

А с всяка година той се променяше. Когато сваляше гарда, виждах неща, които не бях забелязвала преди. Можеше да бъде груб, особено когато си мислеше, че никоя жена не го наблюдава.

Понякога се държеше като дървосекачите, които работеха за баща му, говореше безчувствено на жените, сякаш вече познаваше всички възможни интимности между половете. По-късно щях да науча, че докато навърши шестнайсет години, той вече е бил съблазнен и бе съблазнил и други след това, че бе участвал от сравнително ранна възраст в тайния танц на непозволената любов в Сейнт Андрю — един скрит за всички непосветени свят. Но той не можеше да се застави да сподели това с мен.

Усещах само, че жаждата ми за Джонатан расте, и понякога ми се струваше, че не мога да я овладея. Че има нещо в изгарящите му очи, в полуусмивката му и в опитните ласки по женските копринени ръкави, когато си мислеше, че никой не го вижда, което ме караше да желая да ме погали по същия начин. А когато си мислех за грубостта му, ми се приискваше да бъде груб и с мен. Сега разбирам, че съм била самотна и объркана девойка, която е копнеела за интимност и физическа страст (макар тогава тя да беше все още мистерия за мен), и че невежеството ми щеше да ме съсипе. Отчаяно се надявах някой да ме обикне. Не мога да виня само Джонатан. Много често сами сме си виновни за провалите.