Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (37)

36.

Провинция Квебек, днешно време

Люк спря пред закусвалня на изхода от магистралата. Имаше нужда да си почине от безкрайния монотонен сив път. Седна в едно сепаре и взе лаптопа на Лани, за да навакса с новините и да провери електронната си поща. Като изключим обичайната поредица съобщения от болничната администрация („На служителите се напомня да не паркират на източния паркинг, защото пространството ще се използва за снегопочистващите машини…“), никой не му беше писал. Май никой не бе забелязал отсъствието му. Люк разходи разсеяно курсора по екрана. Нямаше какво повече да проверява. Тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато чу сигнал. Някой му беше пратил имейл.

Очакваше да е спам, нова ведра покана от банката му да си открие още една сметка или нещо също толкова безполезно, но се оказа писмо от Питър. Стана му неудобно. Беше се възползвал от добротата на колегата си. Питър беше по-скоро познат, а не приятел, но тъй като в окръга нямаше много анестезиолози, а Люк бе лекар в спешно отделение, се виждаха по-често от останалите доктори. След последните си перипетии Люк беше станал по-необщителен, но Питър бе един от малкото, които все още говореха с него.

„Къде си? — пишеше в имейла. — Не смятах, че имаш намерение да вземеш колата за толкова дълго. Опитах се да ти се обадя, но не си вдигаш мобилния телефон. Всичко наред ли е? Да не би да си катастрофирал? Мали не си ранен? Тревожа се за теб. ОБАДИ МИ СЕ“.

После Питър изреждаше телефонните си номера и мобилния на жена си. Люк затвори имейла и стисна челюст. Бои се, че съм превъртял, осъзна. Знаеше, че поведението му бе, меко казано, странно. Хората внимаваха край него и се бояха да споменават Триша, развода или смъртта на родителите му. Смятаха, че не може да се справи с всички струпали се на главата му беди.

Но чак сега Люк си даде сметка, че напускането на града с тази жена го бе разсеяло от нещастието му. Не му се бе случвало да не се чувства потиснат от месеци. За първи път можеше да мисли за дъщерите си, без да му иде да се разплаче.

Люк пое дълбоко дъх и дълго издиша. Не си прави прибързани заключения, каза си той. Питър просто беше любезен и търпелив. Не заплашваше да се обади в полицията. Даде си сметка, че той бе най-уравновесеният човек в живота му в момента, но това сигурно се дължеше на факта, че беше нов в Сейнт Андрю. Младият лекар все още не бе заразен с местната странност, хладната сдържаност и пуританската пристрастеност към раздаването на присъди.

За миг Люк се изкуши да се обади на Питър. Той беше връзката му с реалния свят, който съществуваше за него, преди да помогне на Лани да избяга от полицията, преди да чуе фантастичната й история, преди да спи с пациентка. Питър можеше да успее да го убеди да се върне. Отново пое дълбоко дъх: въпросът беше дали той искаше да го убедят?

Отвори пак имейла на Питър и натисна „Отговор“.

„Съжалявам за колата ти — написа той. — Скоро ще я оставя някъде и полицията ще я намери и ще ти я върне“. Обмисли написаното и си даде сметка, че то означава, че е избягал и повече няма да се върне. Почувства огромно облекчение. Преди да натисне бутона „Изпрати“, добави: „Вземи пикапа ми. Твой е“.

Люк се отби в тоалетната, преди да се качи в джипа. Лани вече беше на предната седалка и гледаше право пред себе си с тъжна усмивка.

— Какво има? — попита я той, когато завъртя ключа в запалването.

— Нищо… сведе очи тя. — Когато отидох да платя сметката, докато ти беше в тоалетната, видях, че продават алкохол под щанда. Затова помолих за бутилка „Гленфидих“. Но продавачката отказа да ми даде. Каза, че трябва да изчакам баща ми да излезе от тоалетната и той да купи бутилката.

Люк се пресегна към дръжката на вратата.

— Ще се върна, ако искаш…

— Недей. Не е заради скоча, а защото… това се случва непрекъснато. Писна ми, това е. Винаги ме бъркат с тийнейджърка, третират ме като хлапе. Може и да изглеждам малка, но не мисля като малка и не искам да се отнасят с мен като с малка, знам, че младоликото лице ми помага да минавам между капките, но, боже… — вдигна тя глава и я поклати. После изправи рамене. — Хайде да й направим представление. Ама наистина да я побъркаме.

Преди Люк да успее да отговори, тя сграбчи яката на якето му и го дръпна. Впи устни в неговите и дълго го целува, като се триеше в него. Целувката продължи толкова много, че накрая му се зави свят. През рамото на Лани видя как жената на касата застина и зяпна ужасена, а очите й се разшириха.

Лани го пусна и се засмя. Той инстинктивно си обърса устата.

— Не прави така. Не искам да ме бъркат с твой баща. Това ме кара да се чувствам… — все едно съм ужасен човек, а аз не съм, помисли си той, но не го произнесе.

Лани веднага утихна, изчерви се от срам и сведе безпомощно поглед.

— Прав си. Извинявай, не исках да те карам да се чувстваш неудобно — каза тя. — Няма да се повтори.