Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (36)

35.

На другия ден се събудих и чух как майка ми и Мейв си шепнат в кухнята, за да не ме събудят. Сигурно им се струвах мързелива повлекана, свряна под купчина одеяла, която проспива най-продуктивното време на деня и не става чак до пладне, макар отдавна да не се бях будила толкова рано.

— Я виж кой е станал — провикна се майка ми от огнището, когато ме чу да се размърдвам горе.

— Сигурно Невин много би искал да каже няколко думи за режима ми — отвърнах аз, докато слизах по стълбата.

— Едва го удържахме да не те измъкне за краката от постелята — каза Мейв и ми подаде дрехите, които бяха стояли дотогава на стол пред огъня, за да се стоплят.

— Снощи се почувствах неспокойна и се разходих до града — признах си аз.

— Ланор! — за малко да изпусне ножа майка ми. — Да не си се побъркала? Можеше да измръзнеш до смърт! Да не говорим за други лоши неща, които можеха да ти се случат — каза тя и се спогледа със сестра ми. И двете знаеха, че у мен бе останала малко добродетел, която да бранят. Но постепенно омекна.

— Бях забравила колко студено става тук на север нощем — излъгах аз.

— И къде ходи?

— Не на църква, предполагам — засмя се Мейв.

— Не, не бях на църква. Ходих при Дотъри.

— Ланор…

— Малко компания в самотния час, само това исках. Не съм свикнала да си лягам толкова рано и да е толкова тихо край мен. Животът ми в Бостън сега е много различен. Ще трябва да ме разберете.

Завързах си връзките на полата, отидох при майка ми и я целунах по челото.

— Не си в Бостън, скъпа — сгълча ме майка ми.

— Не се тревожи толкова — обади се Мейв. — И Невин ходи при Дотъри от време на време. Щом мъжете могат, не виждам защо и ти да не можеш, поне е повод… — и хвърли поглед на майка ми, за да види реакцията й. — А ние просто ще свикнем с това.

Значи Невин ходеше при Дотъри… Налагаше се да внимавам. Ако разбереше за нощната ми афера, можеше да стане лошо за мен.

В този миг разговорът ни бе прекъснат от почукване на вратата. Един от прислужниците на Сейнт Андрю подаде кремав плик с моето име върху него. Вътре имаше бележка, написана с педантичния почерк на майката на Джонатан. С нея канеха семейството ни на вечеря същия ден. Прислужникът чакаше на вратата за отговор.

— Какво да му кажа? — попитах аз, сякаш отговорът не бе очевиден. Мейв и майка ми танцуваха като Пепеляшки, които са научили, че отиват на бал. — Ами Невин? Той със сигурност ще откаже — добавих.

— Без съмнение. Няма да престъпи принципите си — каза Мейв.

— Ще ми се брат ви да имаше повече делови нюх — промърмори майка ми. — Би могъл да използва тази възможност, за да поговори с Джонатан да купува по-редовно от нас. Половината град си изкарва прехраната от това семейство. Кой друг ще купува говеждо? А те имат толкова мъже, които трябва да хранят…

Сигурно си мислеше, че Сейнт Андрю са скъперници, защото дават на работниците си дивеча, който ловяха в имението им.

Върнах се до вратата и казах на прислужника:

— Кажи на госпожа Сейнт Андрю, че с радост приемаме поканата и четирима от нас ще дойдат на вечеря.

 

 

В онзи ден ми се струваше сюрреалистично двете ни семейства да вечерят заедно. Не се бе случвало никога, когато с Джонатан бяхме приятели като деца, а аз предпочитах да сме само двамата пред камината в кабинета му. Но това нямаше как да стане, не и сега, когато той имаше съпруга и дете.

Сестрите му вече бяха започнали да се превръщат в стари моми и приличаха на кукумявки. Гледаха моите, които бяха значително по-жизнерадостни, като някакви маймуни, пуснати в къщата им. Горкият бавноразвиващ се Бенджамин седеше до майка си, впил очи в чинията си и стиснал устни. Правеше всичко възможно, за да стои мирен. От време на време тя го потупваше по ръката, което очевидно успокояваше нещастното дете.

Отляво на Джонатан седеше Еванджелин. Приличаше на дете, което са пуснали на масата на възрастните. Розовите й пръстчета опипваха всички изящни сребърни прибори пред нея, сякаш не знаеше за какво служат. Погледът й често се стрелваше към съпруга й, беше като куче, което търси одобрението на господаря си. Като видях Джонатан, обграден от семейството, което винаги щеше да зависи от него, изпитах жалост към него, но и досада.

Поднесоха еленско месо и дузина печени пъдпъдъци, от които накрая остана само купчина оглозгани ребра и малки птичи кости. След като се нахранихме, Джонатан огледа масата, на която имаше почти само жени, и ме покани в стария кабинет на баща си, който вече наричаше свой. Когато майка му отвори уста, за да протестира, той каза:

— Няма друг мъж, който да ми направи компания за една лула, а освен това искам да говоря с Лани насаме. Пък и съм сигурен, че ако остане с вас, доста ще се отегчи.

Рут вдигна вежди, но сестрите му не протестираха. Може би се опитваше да им спести неудобството от моята компания. Бях сигурна, че и те ме смятат за проститутка и вероятно Джонатан се е наложил над тях, за да ме поканят на вечеря.

Когато затвори вратата на кабинета, наля уиски и приготви две лули с тютюн. Настанихме се на креслата край огъня. Първо поиска да знае как така съм изчезнала в Бостън. Разказах му по-дълга история от тази, която предложих на семейството си: че работя за богат европеец като негова придружителка в Америка. Джонатан ме изслуша скептично. Чудеше се дали да подложи версията ми на съмнение, или просто да се наслади на разказа.

— Трябва да си помислиш дали да не се преместиш в Бостън. Животът там е толкова по-лесен — казах аз и поднесох огънче към лулата. — Ти си богат. Ако живееш в голям град, ще можеш да се наслаждаваш на удоволствията на живота.

Той поклати глава.

— Не мога да напусна Сейнт Андрю. Трябва да се секат дървета, това е нашето препитание. Кой ще ръководи бизнеса?

— Господин Суит, както и сега. Или някой друг управител. Така богатите хора с много инвестиции управляват собствеността си. Няма причина ти и семейството ти да страдате в суровите условия на ужасните зими по тези места.

Джонатан се загледа в огъня и дръпна от лулата.

— Може би си мислиш, че майка ми няма търпение да се събере със семейството си, но никога няма да успеем да я помръднем от Сейнт Андрю. Никога няма да си го признае, но е свикнала с тукашното си положение. В Бостън ще е просто една от многото заможни вдовици. Дори може би социалният й живот ще страда, защото е прекарала прекалено много време в дивотията. Освен това, Лани, мислила ли си какво ще се случи с града, ако ние го напуснем?

— Бизнесът ти ще остане тук. Ще продължаваш да плащаш на местните за същото, за което им плащаш и сега. Единствената разлика ще е, че ти и семейството ти ще водите живот, какъвто заслужавате. Ще има лекари за Бенджамин. Ще се срещаш със съседите си в неделя, ще ходиш всяка вечер на празненства и игри на карти като част от градския елит.

Джонатан ме изгледа невярващо. Но в очите му имаше достатъчно колебание, което ми подсказа, че това, което каза за майка си, е просто извинение. Може би той беше този, който се страхуваше да напусне Сейнт Андрю, да изостави единствения град, който познава, и се превърне в дребна риба в голямо, добре уредено езеро. Наведох се към него.

— Няма ли това да е твоята награда, Джонатан? Ти съгради цялото това богатство заедно с баща си. Нямаш представа какво те очаква отвъд тези гори, които приличат на стени на затвор.

Изглеждаше обиден.

— Излизал съм от Сейнт Андрю. Ходил съм до Фредериктън.

Семейство Сейнт Андрю имаха делови партньори в този град. Дървените трупи се пускаха по Олагаш до река Сейнт Джон и се обработваха във Фредериктън, разкрояваха се на дъски или се горяха на въглища. Чарлз беше водил Джонатан там още преди той да навърши двайсет години, бях чувала да ми разказва за това. Но сега вече си мислех, че у него няма никакво любопитство към света извън малкия му град.

— Фредериктън не може да се сравнява с Бостън — протестирах аз. — И освен това, ако дойдеш в Бостън, ще можеш да се запознаеш с моя работодател. Той е кралска особа от Европа, на практика е принц. Но което е по-важно, истински ценител на удоволствията. Човек от твоята порода — опитах се да се усмихна изкусително. — Гарантирам ти, че ще промени живота ти завинаги.

Той ме изгледа.

— „Ценител на удоволствията“? И ти как го разбра, Лани? Мислех, че си негова придружителка.

— Това може да означава много неща.

— Признавам, че ме заинтригува — каза той, но тонът му беше самодоволен. Част от мен тъгуваше, че Джонатан така се е предал пред новите си задължения и не проявява никакво любопитство към изкушенията, които му предлагах. Обаче бях сигурна, че старият Джонатан е някъде там, просто трябваше да го събудя.

 

 

След това прекарахме много вечери заедно. Бързо забелязах, че не е завързал нови приятелства. Не разбирах защо, след като едва ли липсваха мъже, които да не желаят социалния статус и вероятните финансови облаги на близостта си с него. Но той не беше глупав. Това бяха същите мъже, които като малки го бяха презирали заради хубостта и богатството му. И го бяха мразили, защото доходите на бащите им са зависели от капитана.

— Ще ми липсваш, когато си заминеш — каза ми Джонатан в една от тези вечери, в които зад затворените врати на кабинета му пушехме качествен тютюн. — Мислила ли си да останеш? Не се налага да се връщаш в Бостън, особено ако е само заради парите. Мога да ти дам работа, така ще помагаш и на семейството си, след като баща ти вече го няма.

Почудих се дали е обмислил това предложение, или му бе хрумнало спонтанно. Дори и да ми намереше някаква длъжност, майка му нямаше да е съгласна паднала жена да работи за сина й. Беше прав, че това щеше да е добра възможност да подкрепя семейството си, но дълбоко в себе си аз се измъчвах. Освен това ме гнетеше страх какво щеше да ми се случи, ако не изпълнех заповедите на Адаир.

— Не мога да се откажа от живота в града, след като го опознах. И ти би се чувствал по същия начин.

— Вече ти обясних…

— Не бива да взимаш прибързано решение. Все пак да преместиш целия си живот в Бостън не е шега работа. Ела ми на гости. Кажи на семейството си, че ще пътуваш по работа. Виж дали градът ти е по вкуса.

Бях почистила сръчно лулата с тел, умение, което бях усвоила при Адаир, и я почуках в малкия пепелник, за да падне пепелта.

— Ще имаш много ползи и за бизнеса. Адаир ще те представи на различни хора, ще те запознае със собственици на дървопреработващи фабрики. Ще те въведе и в обществото. Тук, в Сейнт Андрю, няма никаква култура! Нямаш представа какво изпускаш — представления, концерти. Но това, което наистина смятам, че ще те очарова — казах аз, наведох се напред и доближих главата си до неговата, сякаш се канех да споделя голяма тайна, — е, че Адаир е същият като теб, когато става въпрос за мъжки удоволствия.

— Не думай.

Изражението на лицето му ме молеше да продължа.

— Жените сами му се хвърлят на врата. Всякакви жени. От висшето общество или пък най-обикновени, а когато се умори от тях, сърничките винаги са на разположение.

— Сърничките?

— Проститутките. В Бостън има всякакви проститутки. В лъскави бордеи. Такива, които работят на улицата. Актриси и певици, които с радост ще ти станат любовници, ако им осигуриш квартира и издръжка.

— Да не би да казваш, че ако искам да съм с жена, ще трябва да отида при актриса или певица? — попита той и извърна поглед. — Всички мъже в Бостън ли плащат за женска компания?

— Ако я искат само за себе си — казах аз. Бавно набирах скорост. — Тези жени са най-добрите в изкуството на любовта продължих с надеждата да разпаля любопитството му. Време беше да му дам подаръците на Адаир. — Подарък от работодателя ми — обявих аз и му подадох малък вързоп, увит с червена коприна: колодата карти с мръсните картинки. — От един джентълмен за друг.

— Забавно — коментира той, докато се взираше във всяка карта. — Виждал съм подобни карти във Фредериктън, макар да не бяха изработени с толкова фантазия.

Когато взе червената коприна, за да увие в нея картите, изпадна и вторият подарък, за който бях забравила. Джонатан затаи дъх.

— Боже, Лани, коя е тя?

Държеше в ръцете си миниатюрна рисунка на Узра и я гледаше като омагьосан.

— Фантазия ли е, творение на някой художник?

Тонът му не ми хареса. Никой джентълмен не би творил така пред жена, която твърди, че харесва. Но какво можех да направя? Предназначението на портрета бе да го изкуши и очевидно беше успял.

— О, не, уверявам те, че съществува от плът и кръв. Тя е наложница на работодателя ми, одалиска, която е довел със себе си от Пътя на коприната.

— Твоят работодател има странен начин на живот. И държи открито наложница в Бостън? Не ми се вярва, че му позволяват.

Джонатан вдигна очи от картината към мен. Веждите му бяха свъсени.

— Не разбирам… Защо работодателят ти ще ми праща подаръци? Какъв му е интересът? Какво, по дяволите, си му разказвала за мен?

— Той търси подходящ приятел и предусеща, че си му сродна душа.

Джонатан стана подозрителен, може би се боеше, че интересът на мъж, когато не познава, към него най-вероятно е свързан с богатството му.

— Да ги кажа честно, мисля, че е разочарован от хората в Бостън. Те са доста мрачни. Не може да намери местен човек с дух като неговия и желание да се отдава смело на забавления…

Но Джонатан вече не обръщаше внимание на думите ми. Толкова настойчиво се взираше в мен, че се уплаших да не съм казала нещо обидно.

— Какво има? — попитах.

— Ами просто си… толкова променена — каза той накрая.

— Няма да го отричам. Промених се напълно. Въпросът е дали ти си разочарован от тази промяна?

Той примигна, в тъмните му очи се прокрадна болка.

— Като че ли да, може би малко. Не съм сигурен как да го кажа, без да нараня чувствата ти, но не си момичето, което беше, когато замина. Толкова си светска. Ти си любовница на онзи мъж, нали? — попита колебливо.

— Не точно.

Сетих се за един термин отпреди години.

— Аз съм негова духовна съпруга.

— Негова „духовна съпруга“?

— Всички сме такива. Одалиската, аз, Тилде…

Реших да не споменавам Алехандро и Дона, защото нямах представа как ще реагира Джонатан.

— Има три съпруги под един покрив?

— Както и други жени, с които се забавлява…

— И нямаш нищо против?

— Може да дарява любов, на когото си поиска, както и ние. Това, което имаме, е нещо непознато за теб, но… да, разпределението ме устройва.

— Боже, Лани, направо не мога да повярвам, че си момичето, което целунах в гардеробната на църквата преди толкова години.

Той ме погледна срамежливо, сякаш не бе сигурен как да се държи с мен.

— След цялата тази реч за даряването на любов, предполагам, че няма да е много неприлично, ако те помоля за още една целувка. Просто за да се уверя, че наистина си онази Лани, която някога познавах?

Точно на този пробив се надявах. Той стана от креслото, наведе се към мен и обгърна лицето ми с длани. Но целувката му беше колеблива. Тази нерешителност почти ми разби сърцето.

— Бях сигурна, че никога повече няма да те видя, Джонатан, да не говорим да те целуна отново. Мислех, че ще умра, толкова ми липсваше.

Когато се взрях в лицето му, осъзнах, че надеждата да го видя пак, бе единственото, което беше запазило разсъдъка ми. А сега бяхме заедно и нямаше да пропусна шанса си. Станах и се притиснах към него, а след малко колебание той ме прегърна. Бях благодарна, че все още ме желае, но всичко в него се бе променило от последния път, когато бяхме заедно, дори мирисът на косата и кожата му. Сдържаността, с която обви талията ми. Вкусът на целувките му. Всичко се бе променило.

Беше станал по-бавен, по-мек, по-тъжен. Любеше се все така сладко, но бе изгубил настървеността си. Може би защото бяхме в семейния му дом, а жена му и майка му седяха от другата страна на заключената врата. Или пък просто бе обзет от разкаяние, че мами горката Еванджелин.

Лежахме дълго заедно на дивана, след като Джонатан свърши. Той бе облегнал глава на гърдите ми, които бяха пристегнати в хубава копринена рокля с панделка и дантели. Все още беше между краката ми, полегнал върху купчината поли и фусти, вдигнати до кръста ми. Галех косата му, а сърцето ми биеше блажено. И да, бях горда, че го накарах да се поддаде на желанието си. А що се отнася до съпругата му, която го чакаше чинно от другата страна на вратата е, нима тя първа не го открадна от мен? А и бракът не значеше почти нищо, щом той още ме искаше и сърцето му ми принадлежеше. Тялото ми трепереше радостно след доказателството за неговата страст. Въпреки случилото се с всеки от нас през годините, в които бяхме разделени, аз бях убедена повече от всякога, че връзката ни не е прекъсната.