Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (34)

33.

Бостън, 1819 година

Планирах пътуването си до Сейнт Андрю с ентусиазма, с който обикновено се подготвя погребение. С торбата монети, която Адаир ми даде на тръгване, си запазих място на товарен кораб от Бостън до Камдън, а от там щях да пътувам в специално наета каляска с кочияш. От години единственият транспорт до Сейнт Андрю беше каруцата, която доставяше пресни продукти в магазина на Уотфорд два пъти в годината. Смятах да пристигна стилно, да се изфукам с каляската си с възглавнички по седалките и перденца на прозорците и да им дам да разберат, че не съм същата жена, каквато бях, когато заминах.

Беше ранна есен и макар в Бостън да беше още само хладно и влажно, по проходите към окръг Арустук най-вероятно вече имаше сняг. Изненадах се на носталгията си по снега в Сейнт Андрю, по дълбоките преспи и неотменно белия пейзаж, по върховете на боровете, пробиващи дебелата снежна покривка. Меки бели дюни от сняг. Като дете гледах през заскрежените прозорци на къщата ни как вятърът гони снежинките из въздуха и бях благодарна, че съм на топло край огъня с още пет тела край мен, които да ме сгреят.

В онази сутрин стоях на бостънското пристанище и чаках да се кача на кораба, който щеше да ме откара до Камдън, но при обстоятелства, напълно различни от онези, при които пристигнах: два куфара с красиви дрехи и подаръци, кесия с повече монети, отколкото цялото градче бе виждало за пет години, луксозни условия. Бях тръгнала от Сейнт Андрю като опозорена млада жена без никакви перспективи, а се връщах като изискана дама, която бе извадила късмет и бе попаднала на огромни богатства. Очевидно поне това дължах на Адаир. Но то не намаляваше тъгата ми заради онова, което се канех да направя.

Когато излязохме в открито море, се скрих в каютата си, сломена от чувство за вина. Опитах се да заглуша емоциите, като извадих бутилка бренди и започнах да пия и да се убеждавам наум, че не съм предателка спрямо бившия си любовник. Отивах с предложение за Джонатан от Адаир, с дар, за който никой не смееше да мечтае: вечен живот. Всеки с радост би го приет — дори би платил цяло състояние за него. Джонатан бе избран да бъде допуснат в един невидим свят, да разбере, че съществува много повече от това, което познава. Едва ли имаше основание да се оплаква от това, което му носех.

И въпреки това знаех, че този друг план на съществуване си има цена. Просто още не разбирах каква е тя. Не изпитвах чувство на превъзходство над смъртните, не се чувствах като богиня. По-скоро ми се струваше, че съм напуснала орбитата на човечеството и съм се озовала в реалност на срамни тайни и съжаление, на мрачна долна земя, място за наказание. Но се надявах, че имам шанс да изкупя греховете си и да получа опрощение.

Когато пристигнах в Камдън, наех каляска и поех на самотното си пътуване на север. Тогава мисълта за бунт срещу Адаир започна отново да си проправя път в ума ми. Тук нищо не приличаше на Бостън и той ми се струваше толкова далеч… Макар ясно да помнех наказанието след опита си за бягство и мисълта за неподчинение да ме разтреперваше от ужас. Започнах да се пазаря със себе си. Ако след като пристигна в Сейнт Андрю, видя, че Джонатан е щастлив с взискателното си семейство и невръстната си съпруга, ще го пощадя. Можех да поема последствията от това. Ще се измъкна и ще се оправям сама, защото не смятах да се връщам в Бостън без него.

По ирония на съдбата самият Адаир ми беше дал това, което щеше да ми помогне да избягам — пари, дрехи. Те щяха да ми осигурят добър старт. Но тези мечти се оказаха химера. Не можех да забравя предупреждението на Адаир да правя каквото ми нареди, иначе ще пострадам от собствената му ръка. Той никога нямаше да ми позволи да го напусна.

С тези мрачни мисли в главата, се опитах да се стегна, да вляза в Сейнт Андрю в онзи октомврийски следобед и да се изправя пред изненадата на семейството и познатите ми, че изобщо съм жива, както и пред евентуалното им разочарование от това, в което се бях превърнала.

Пристигнах една мрачна неделя. Имах късмет, че времето не беше прекалено сурово и снегът по пътя не ни спря. Клоните на дърветата стърчаха голи на фона на сивото небе, а последните им листа, които още не бяха окапали, бяха мъртви и сгърчени, приличаха на увиснали прилепи.

Църковната служба току-що бе свършила и хората излизаха през широките порти на залата на поляната. Миряните се събраха както винаги да си говорят на групички и въпреки студа и вятъра не им се тръгваше, бяха закопнели за контакти. Нямаше и следа от баща ми. Може би вече нямаше кой да го придружава и той бе започнал да ходи на католическите меси за по-удобно.

Но очите ми веднага откриха Джонатан и сърцето ми подскочи, когато го видях. Беше в далечния край на поляната, където бяха вързани конете и спрени каруците. Качваше се на семейната кола, а сестрите и брат му стояха и чакаха реда си. Къде бяха майка му и баща му? Отсъствието им ме разтревожи. До него видях дребна млада жена, бледа и уморена. Джонатан й помогна да се качи на предната седалка. В ръцете си тя държеше вързопче — бебе.

Невръстната съпруга на Джонатан го бе дарила с това, което аз не успях да му дам. Когато видях бебето, почти загубих кураж и замалко да кажа на кочияша да обръща. Но не го направих. Каляската ми се появи на сцената и веднага влезе в центъра на вниманието. Дадох знак на кочияша да спре. Сърцето ми биеше силно, но скочих на земята сред насъбралата се тълпа.

Посрещнаха ме по-топло, отколкото бях очаквала. Познаха ме въпреки новите дрехи, модната прическа и каляската под наем. Обградиха ме хора, които винаги бях подозирала, че не ме харесват — семейство Уотфорд, Тинки Талбът ковачът, и неговата омазана със сажди челяд, Джеремая Джейкъбс и новата му жена, чието лице си спомнях, но името й ми убягваше. Пастор Гилбърт се втурна от стълбите на църквата, а одеждите му се развяваха на вятъра. Старите ми съседи зашепнаха край мен:

— Ланор Макилврий, да му се не види!

— Вижте я каква е модерна!

Към мен отвсякъде се протягаха ръце за здрависване, макар че с периферното си зрение забелязах и цъкащите езици и клатещите се глави в края на тълпата. Тогава множеството се раздели и пред мен застана пастор Гилбърт със зачервено от усилие лице.

— Мили боже, това ти ли си, Ланор? — попита той, но аз почти не го чух, защото бях стресната от появата му. Колко бе остарял! Беше се свил, коремът му се бе прибрал, лицето му се бе сбръчкало като забравена в мазето ябълка, а очите му бяха червени и сълзяха. Плесна с ръце със смесица от обич и притеснение.

— Семейството ти ще е толкова щастливо да те види! Бяха се отчаяли, че си… — изчерви се, сякаш едва не произнесе грешна дума — … се изгубила. А ти се върна при нас и изглеждаш толкова добре.

При споменаването на семейството ми израженията на хората се смениха, но никой не каза и дума. Мили боже, какво се бе случило с роднините ми? И защо всички изглеждаха толкова по-стари? Госпожица Уотфорд имаше сиви нишки в косата си, които не си спомнях. Момчетата на Остергаард бяха пораснали и щяха да пръснат домашно ушитите си дрехи, а китките им стърчаха от късите ръкави на саката.

Тълпата се разцепи отново след леко разбъркване в периферията и в центъра пристъпи Джонатан. О, колко се бе променил! Беше изгубил всичко от момчешкото си очарование безгрижния пламък в тъмните си очи, походката. Все още беше красив, но някак си улегнал. Изгледа ме от главата до петите, установи промяната в мен и тя сякаш го натъжи. Исках да се засмея и да се хвърля в прегръдките му, за да разсея мрачното му настроение, но не го направих.

Хвана дланта ми с две ръце.

— Лани, не вярвах, че ще те видя някога пак!

Защо всички все това повтаряха?

— Доколкото виждам, Бостън ти се е отразил добре.

— Така е — отвърнах аз, но не казах нищо повече, за да разпаля любопитството му.

В този миг младата жена с бебето на ръце си проби път през тълпата и застана до лакътя на Джонатан. Той й подаде ръка и я изведе напред.

— Лани, помниш Еванджелин Макдугъл. Оженихме се, след като ти замина. Но имахме достатъчно време след тръгването ти, за да направим първото дете! — засмя се нервно. Момиче, можеш ли да повярваш, че първото ми дете е момиче? Бих казал, че нямахме късмет, но следващия път ще го направим както трябва, нали? — каза той на изчервената Еванджелин.

Естествено, знаех, че Джонатан вече е женен и че вероятно има дете. Но се оказа по-трудно, отколкото предполагах, да се срещна със съпругата и дъщеря му. Започна да не ми достига въздух. Изтръпнах, не можех да произнеса и едно поздравление. Как може всичко да се е случило толкова бързо? Нямаше ме само няколко месеца.

— Знам, че всичко стана много бързо, с бащинството и останалото — каза Джонатан и сведе очи към шапката в ръцете си. — Но старият Чарлз беше твърдо решен да ме види улегнал, преди да се спомине.

Гърлото ми се сви.

— Баща ти е починал?

— О, да, забравих, че не знаеш. Точно преди сватбата ми. Вече минаха две години — очите му бяха сухи, изглеждаше спокоен. — Разболя се, след като ти замина.

Нямало ме е повече от две години? Как беше възможно! Струваше ми се нереално, все едно бях влязла в приказка, не би да съм била омагьосана и да съм спала, докато останалият свят е продължавал да се върти? Не знаех какво да кажа. Джонатан ме хвана за ръката и ме извади от унеса ми.

— Не бива да те бавим, сигурно искаш да се видиш със семейството си. Но заповядай на вечеря вкъщи. Ще се радвам да чуя какви приключения са те държали далеч от нас, чак досега.

Започнах да се осъзнавам.

— Да, разбира се.

Но умът ми беше другаде. Щом толкова много неща се бяха случили със семейството на Джонатан, какво ли бе станало с моето? Какви ли беди ги бяха сполетели? И ако съдех по думите на Джонатан, беше минала повече от година, откакто бях напуснала града, а това никак не ми звучеше логично. Да не би времето да течеше по-бързо тук или пък по-бавно в Бостън заради непрекъснатите празненства и мързела и къщата на Адаир?

 

 

Помолих кочияша да спре каляската на пътя край дома ни родителите ми. Къщата се бе променила, нямаше как да го пропусна. Като начало изглеждаше по-порутена. Баща ми я беше строил сам, също като останалите заселници (с изключение на бащата на Джонатан, който бе довел дърводелци от Камдън да вдигнат хубавия му дом). Направил я беше от дървени трупи, първоначално с едно голямо помещение вътре, над което имаше възможност за надграждане. И надграждането беше започнало. Направи пристройка зад голямата стая, в която бе спалнята на Невин, и мансарда за дъщерите си, където трите спяхме години наред една до друга като кукли на полица.

Къщата беше рухнала като стар кон. Уплътнението между дървените трупи се рушеше. Покривът бе пробит. На тясната веранда се бяха натрупали боклуци, а тухлите на комина се бяха разклатили. Видях червени точки в далечината зад къщата, което значеше, че добитъкът още пасе по поляните. Семейството ми бе запазило поне част от стадото си, но ако съдех по състоянието на къщата, нещо драстично се бе променило. Като че ли бедстваха.

Огледах постройката. Обитателите й се бяха прибрали от църква — каруцата бе край хамбара, а старият ни кафяв кон пасеше зад оградата на обора. Но вътре нямаше никакво движение, само тънка струйка дим се издигаше от комина. Слаб огън в мразовит ден. Хвърлих поглед към купчината дърва. Изглеждаше толкова малка. Дървата за огрев бяха едва три реда, а идеше зима.

Накрая помолих кочияша да се приближи към къщата и да спре пред нея. Изчаках някакво раздвижване, но не последва такова. Събрах кураж и слязох. Тръгнах към вратата.

Мейв отвори след почукването ми. Зяпна, разгледа ме от главата до петите, след това изпищя и се хвърли на врата ми. Така прегърнати прекрачихме прага, щастливите й викове отекваха до ухото ми.

— Мили боже, ти си жива! Скъпата ми Ланор, мислехме, че никога повече няма да те видим! — избърса Мейв сълзите си от радост с края на престилката си. — Когато не получихме вест от теб… монахините писаха на мама и татко и им казаха, че най-вероятно си се изгубила — примигна тя.

— Изгубила? — повторих аз.

— Мъртва. Убита.

Мейв ме погледна право в очите.

— Казаха, че се случвало непрекъснато в Бостън. Разни бандити напивали новопристигналите до смърт.

Продължаваше да се взира трескаво в мен.

— Щом не си се изгубила, сестричке, какво се случи с теб? Къде беше почти три години?

Почти три години! Отново бях потресена колко време ми се губеше. Извън свитата на Адаир дните летяха с друга скорост, не така бавно, както за мен.

Не се наложи да обяснявам, защото майка ми излезе през отворената врата на избата с картофи в престилката си. Изпусна ги, когато ме видя, и пребледня като платно.

— Не може да бъде!

Сърцето ми се сви така силно, че направо спря.

— Може, майко. Аз съм дъщеря ти.

— Завърна се от мъртвите!

— Не съм призрак — казах през стиснати челюсти, защото се опитвах да сдържа сълзите си. Прегърнах я и усетих как неверието в старото й жилаво тяло се стопи. Тя също ме прегърна с всичките сили, които й бяха останали, а те бяха доста по-малко, отколкото помнех. Докато си говорехме, бършеше сълзите си. Погледна през рамо към сестра ми и каза:

— Повикай Невин.

— Трябва ли? Толкова бързо?

Майка ми кимна.

— Да, трябва. Вече той е мъжът в къщата. Съжалявам да ти го кажа, но баща ти си отиде, Ланор.

Никой не може да предвиди как ще реагира на такава новина. Колкото и да бях гневна на баща си и колкото ида подозирах, че се е случило нещо ужасно, вестта ме остави без дъх. Отпуснах се на един стол. Майка ми и сестра ми застанаха около мен и закършиха ръце.

— Стана преди година — каза мама спокойно. — Един от биковете го ритна в главата. Беше мигновено. Не е страдал.

Но те бяха страдали всеки ден след това. Личеше си по загрубелите им лица, по дрипавите дрехи и разрухата в къщата. Майка ми забеляза, че дискретно оглеждам наоколо.

— На Невин му беше ужасно трудно. Той се зае с фермата, а знаеш, че е прекалено голяма за сам човек.

Някога нежната уста на мама сега бе станала сурова, очевидно така се справяше с безмилостната съдба.

— Защо не наехте работници, някое момче от другите ферми? Или защо не дадохте имота под наем? Със сигурност някой от града е искал да се разшири — казах аз.

— Брат ти не искаше и да чуе за подобно нещо, затова не прави грешката да го споменеш пред него. Знаеш колко е горд — каза тя и извърна глава, за да не видя горчивината на лицето й. Неговата гордост се бе превърнала в тяхно страдание. Трябваше да сменя темата.

— Къде е Глинис?

Мейв се изчерви.

— Сега работи за семейство Уотфорд. Днес подрежда полиците.

— В неделя? — вдигнах вежди аз.

— Отработва дълга ни — обясни майка ми. Признанието бе последвано от въздишка на раздразнение. След това мама се засуети около картофите.

Усетих тежестта на парите на Адаир у себе си. Нямаше съмнение, че щях да им ги оставя и да се оправям с последствията после.

Вратата се отвори и в задимената къща влезе Невин — приведен черен силует на фона на мрачното небе. Трябваше ми малко време, за да свикнат очите ми и да разпозная, че е той. Беше отслабнал и станал суров и жилав. Косата му бе толкова късо подстригана, все едно беше обръсната. Лицето му беше мръсно и нашарено с белези, също като ръцете му. Гледаше ме също така презрително, както в деня, в който заминах. Бе изпълнен със самосъжаление от сполетялата ги след това съдба.

Когато ме видя, се покашля, мина покрай мен, отиде до мивката и си пъхна ръцете под нея. Аз станах от стола.

— Здравей, Невин.

Той изсумтя, избърса ръцете си в една кърпа и чак тогава свали овехтялото си палто. Миришеше на добитък, пръст и умора.

— Искам да говоря с Ланор насаме — каза. Майка ми и сестра ми се спогледаха и тръгнаха към вратата.

— Не, почакай те — извиках аз. — С Невин ще излезем навън. Вие останете на топло.

Майка ми поклати глава.

— Не, имаме си работа, която трябва да свършим преди вечеря. Вие си поговорете.

И побутна сестра ми пред себе си.

Честно казано, боях се да остана сама с Невин. Неприязънта му към мен бе непоклатима като скала. Не ми даваше нищо, за което да се хвана. Цялото му същество сякаш казваше, че е по-добре да си вървя, отколкото да се опитвам да намеря път към сърцето и ума му.

— Значи се върна — каза той и вдигна вежда. — Но няма да останеш.

— Не.

Нямаше смисъл да го лъжа.

— Домът ми вече е в Бостън.

Той ме изгледа надменно.

— От скъпите ти дрешки се досещам с какво си се занимавала. Мислиш ли, че аз или майка ни искаме да знаем какви срамни неща си вършила? Защо изобщо се върна?

Въпросът, от който най-много се боях.

— За да ви видя — казах аз умолително. — Да ви кажа, че не съм мъртва.

— Можеше да ни напишеш писмо. Мина доста време без вест от теб.

— Мога само да се извиня за това.

— В затвора ли беше? Затова ли не можеше да ни пишеш? — попита той подигравателно.

— Не ви писах, защото не бях сигурна, че го искате.

И какво да им пиша? Бях сигурна, че е най-добре да не чуят повече нищо за мен, а и Алехандро ме бе посъветвал така. Младите проявяват такава надменност — или глупост — да си мислят, че можеш да изрежеш миналото си като с нож и че то никога няма да те намери.

Невин изсумтя на моето извинение.

— А замисляла ли си се някога как ще се отрази мълчанието ти на мама и татко? То почти уби майка ни. И бе причината за смъртта на баща ни.

— Но мама каза, че е убит от бик…

— Така умря, вярно е. Черепът му се разцепи на две и кръвта му изтече в калта, без никой да може да я спре. Но да си виждала някога татко да е разсеян покрай добитъка? Не. Случи се, защото се беше отпуснал. След като получи писмото от монахините, вече не беше същият. Обвиняваше се, че те е отпратил. Само като си помисля, че още щеше да е с нас, ако му беше дала да разбере, че си жива! — стовари той юмрука си върху масата.

— Казах ти, че съжалявам. Имаше обстоятелства, които ми попречиха…

— Не искам да слушам извиненията ти. Казваш, че не си била в затвора. Идваш тук облечена като най-богатата курва в Бостън. Ясно ми е колко ти е било трудно през последните три години. Повече не искам да те слушам.

Той се извърна от мен и поглади наранените кокалчета на ръката си.

— Забравих да попитам — къде е бебето? Да не си го оставила при сводника си?

Бузите ми пламнаха като горещи въглени.

— Сигурно ще се радваш да научиш, че то загина, преди да се роди. Пометнах.

— А. Както казват — такава е била божията воля. Това е наказание за греховете ти с онзи дявол Сейнт Андрю.

Невин ме изгледа злобно, доволен от новината и щастлив да произнесе присъдата си.

— Така и не успях да разбера как умно момиче като теб може да е толкова сляпо за онова копеле Сейнт Андрю. Защо не ме послуша? Аз съм мъж, също като него, знам какви са мъжете…

Млъкна, беше ядосан. Исках да изтрия самодоволната му физиономия, но не можех. Може би беше прав. Може би наистина проникваше в ума на Джонатан и го разбираше по-добре от мен. И през всичките онези години се бе опитвал да ме предпази от изкушението. Моето падение се оказа и негово. Той отново потри кокалчетата си.

— Е, колко дълго смяташ да останеш?

— Не знам. Няколко седмици.

— Мама знае ли, че не си се върнала завинаги? Че от ново ще ни напуснеш? — попита Невин язвително, но и с удоволствие в гласа, което също щеше да разбие сърцето на майка ни.

Поклатих глава.

— Не можеш да останеш дълго — предупреди ме той, — защото ще натрупа сняг и ще трябва да стоиш тук до пролетта.

Колко ли време щеше да ми е нужно да убедя Джонатан да дойде с мен в Бостън? Можех ли да издържа цяла зима в Сейнт Андрю? Само мисълта да заседна сред преспите за толкова дълго и да прекарвам дните в малката къща с брат ми, ме изпълни с клаустрофобия.

Невин потопи окървавения си юмрук в кофа с вода и докато се грижеше за раната, която сам си бе причинил, продължи да ми говори:

— Можеш да отседнеш при нас. Предпочитам да те изхвърля, но не искам да давам на съседите поводи за клюки. Но през цялото време ще се държиш прилично или изхвърчаш на улицата.

— Разбира се — погладих нервно копринената си пола.

— И да не съм видял онова копеле Сейнт Андрю наоколо. Забранявам ти да го виждаш, докато си под моя покрив, но знам, че ще се срещнеш с него някъде далеч от къщата и ще ме излъжеш за това.

Разбира се, че беше прав. Но поне засега не смятах да му противореча.

— Както кажеш, братко. Благодаря.