Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (29)

28.

Ставах все по-любопитна към съквартирантите си. Бях започнала да ги приемам като глутница, действаща заедно, всеки със своята си задача или роля, която изпълняваше с лекота след многото повторения. Набелязването на жертва, отвличането на вниманието й, притискането й до земята — независимо дали ставаше въпрос за младеж с деформиран крак или за лесна мишена по време на игра на карти. Тримата бяха като хрътки, държани ма къс повод. Адаир трябваше само да ги пусне и те се втурваха, напълно наясно какво трябва да направят. Аз бях четвъртата хрътка, нова в глутницата и несигурна в своята роля. И тъй като бяха добре сработен организъм, не искаха да ми направят място, защото смятаха, че ще им преча и ще разваля хладната им елегантност и ефективност. Аз изпитвах подобни чувства: нямах желание да се присъединя към тях. Очаквах отпор заради привързаността на Адаир към мен и се изненадах, че няма такъв. Все пак най-вероятно бях изместила някого от тях като фаворит и доверител. Но никой не изглеждаше разстроен. Нямаше и капка ревност. Освен Алехандро никой друг не общуваше с мен. А сега и тримата стояха на дистанция, но без злоба. Страняха от мен и Адаир, освен докато пътувахме към празненствата и обратно, когато в атмосферата като дим се стелеше пресилена веселост. Например ако погледите ни с Тилде се срещнеха, понякога забелязвах, че устата й е леко изкривена, а на челото й се появява бръчка, но като че ли не от ревност.

Тримата се носеха из къщата като призраци, умислени и безсилни. Една нощ реших да говоря за това с Адаир. Беше по-вероятно той да ми каже истината, отколкото те. Изчаках го да намери бутилка бренди и чаши, които да занесем в спалнята, а през това време слугите ми помогнаха да си сваля дрехите и да разпусна косата си. Когато Адаир наля питиета, аз казах:

— Мисля си нещо, което бих искала да споделя с теб…

Той отпи голяма глътка и чак след това ми подаде чашата.

— Очаквах го. Напоследък си разсеяна.

— За… другите — започнах аз, но не бях сигурна как да продължа.

— Не ме карай да ги отпращам. Няма да го направя. Може да искаш да прекарваме нашето време само двамата, но не искам да ги пускам да си ходят. И освен това е важно да останем заедно. Никога не се знае кога ще си потрябваме, кога ще имаме нужда от помощ от човек, който ни разбира. Някой ден ще го проумееш — побърза да каже той.

— Не искам да ги отпращаш. Просто се чудя, Адаир, чие сърце е разбито, след като ти прекарваш толкова време с мен? Кой от тях най-силно преживява загубата на вниманието ти? Гледам ги и ми е мъчно… Защо се смееш? Нямах намерение да те разсмивам.

Очаквах да се усмихне на въпроса ми, да ме подразни заради глупавата ми чувствителност и да ме увери, че никой не ме мрази, че другите вече са му били фаворити и знаят, че това не продължава вечно, че хармонията на дома не е нарушена. Но не такава реакция получих. Смехът му не беше одобрителен, а подигравателен.

— Загубата на вниманието ми? Да не мислиш, че плачат всяка нощ, преди да заспят, защото вече не са светлината на очите ми? Нека ти кажа нещо за хората, с които делиш този дом. Имаш право да го знаеш, след като си свързана с тях за вечни времена. По-добре бъди нащрек, скъпа моя. Те никога няма да се погрижат за твоя интерес. Нямаш никаква представа какви са, нали?

— Алех ми разказа някои неща — промълвих аз с наведени очи.

— Обзалагам се, че не ти е казал нищо съществено и със сигурност се е постарал да не си съставиш лошо мнение за него. Какво ти разказа за себе си?

Започвах да съжалявам, че бях повдигнала въпроса.

— Само, че е от добро семейство от Испания…

— Много добро семейство. Пинейро. Направо страхотно семейство, но няма да откриеш ни един Пинейро в Толедо днес. Знаеш ли защо? Чувала ли си за Инквизицията? Алехандро и семейството му били арестувани от Инквизицията, от самия велик инквизитор Томазо де Торквемада. Майка му, баща му, баба му и малката му сестра всички били хвърлени в затвора. Дали им да избират: да признаят греховете си и да приемат католицизма или да останат в затвора, където най-вероятно щели да умрат.

— А той защо не е приел? — извиках аз. — Толкова ли е ужасно, щом това ще му спаси живота?

— Напротив, приел е.

Адаир си наля още бренди и застана пред огъня, чиито отблясъци затанцуваха по лицето му.

— Направил каквото поискали от него. Би бил пълен глупак да откаже при тези обстоятелства. Инквизицията била горда със способността си да пречупва хората — тя превърнала това в наука. Държали го в толкова малка килия, че трябвало да се свие на топка, за да се побере в нея, и да слуша писъците и молитвите на останалите затворници чак до изгрев-слънце. Кой не би полудял в тези условия? Кой не би направил всичко, което поискат от него, за да се спаси?

За миг в стаята се чуваше само пукането на огъня и биенето на моето сърце. Молех се Адаир да не продължи. Исках в съзнанието ми да остане онзи Алехандро, когото познавах — мил и загрижен — и да не научавам никога на какво е способен.

Адаир изпи последната си глътка и се взря в пламъците.

— Той им дал сестра си. Искали да накажат някого за назидание. Да го превърнат в символ на злото. Да получат причина да отърват страната от евреите. И той им казал, че сестра му е вещица и не се разкайва за това. А след като им предал четиринайсетгодишната си сестра, свещениците го пуснали. И тогава го намерих. Говореше несвързано като идиот за стореното.

— Това е ужасно — потръпнах и придърпах самурената завивка около раменете си.

— Дона предал господаря си на властите, когато бил арестуван за содомия. Човекът, който го прибрал от улицата, хранел го, обличал го, рисувал го по стенописите на Флоренция. Който го обожавал, наистина го обожавал. А Дона го предал, без да се колебае. Бих бил глупак да очаквам по-добро държание от него. А Тилде с най-опасната от всички. Тя е родена много на север, когато през зимата слънцето изгрява само за няколко часа през деня. Попаднах на нея в една мразовита нощ на пътя. Беше полята с вода и оставена на студа от собствените си близки. Била си харесала богат мъж от съседното село. Но имало една малка пречка вече била омъжена. И как решила проблема? Като убила съпруга си и двете си деца. Отровила ги, като си мислела, че никой няма да разбере какво е сторила. Само че хората в селото се досетили и я осъдили на смърт. Оставили я да измръзне и когато я намерих, това почти беше станало. Косата й бе заледена, миглите и кожата — заскрежени. Умираше и въпреки това успя да ме изгледа кръвнишки с чиста омраза в очите.

— Спри — проплаках аз и се скрих цялата под тежката завивка. — Не искам да знам повече.

— Човек се познава истински, когато е близо до смъртта.

В гласа му имаше подигравка.

— Не е честно. Всеки има право да опита всичко, за да оцелее.

— Всичко? — вдигна той вежда и изсумтя. — Във всеки случай, реших, че трябва да знаеш как напразно си пилееш симпатиите за тях. Под красотата и изисканите си обноски те са чудовища. Има причина да избера всеки от тях. Те са част от плана ми… но никой от тях не е способен на любов, освен към себе си. Те не биха се замислили да те предадат, ако ще спечелят нещо от това. Дори може да пренебрегнат задълженията си към мен, ако са сигурни, че предателството ще им се размине.

Той се пъхна до мен в леглото и притисна тялото си към моето, а аз усетих странна, отчаяна нужда в докосването му.

— Ето това ми харесва у теб, Ланор. Ти се нуждаеш от любов и можеш да обичаш. Копнееш да отдадеш сърцето си на някого и когато го правиш, си вярна до лудост и безкрайно лоялна. Мисля, че би направила всичко за мъжа, когото обичаш. Този, който един ден ще спечели сърцето ти, ще е голям късметлия. Дори ми се ще да мисля, че може и да съм аз.

Той ме гали по косата известно време, а после се унесе и ме остави да се чудя колко знае за Джонатан, доколко бе прочел мислите ми. От целия този разговор ме побиха тръпки. Не виждах смисъл да се дарява вечен живот на такива недостойни хора.

Не разбирах защо се е обградил за вечни времена със страхливци и убийци, особено след като търси лоялност. Планът му — бях сигурна, че има такъв ми убягваше. А най-лошият въпрос, от който се боях най-много, бе: защо ме беше избрал да стана част от това перверзно семейство. Може би бе видял нещо в мен, което му е подсказало, че съм същата като останалите. Вероятно бе разгадал душата ми и е разбрал, че съм достатъчно себична, за да накарам една жена да посегне на живота си, за да спечеля мъжа, когото тя обича.

А що се отнася до поканата му да го обичам не мислех, че човек като Адаир изпитва нужда от любов… или пък че аз съм способна да обичам чудовище. Цяла нощ лежах разтреперана в прегръдките му, докато той спеше дълбоко.

Ами Узра? Не беше нужен много ум, за да се сетиш, че тя не се вписва сред останалите в домакинството. Не че бяха забравили за нея, но никога не я обсъждаха. Не се очакваше да идва при нас, когато се събирахме да пием до среднощ и да си говорим, никога не сядаше край масата за вечеря. Но чувахме тихите й като на мишка стъпки от горния етаж.

От време на време Адаир я викаше в спалнята си и тя се присъединяваше към това, което правехме. Правеше го със стиснати устни и наведени очи, предаваше се, но не участваше наистина. Но ме търсеше, когато бях сама, оставяше ме да я реша и да й чета, което беше нейният начин да ми покаже, че не ме смята за отговорна за това, което ставаше в леглото на Адаир, или че поне ми прощава за лоялността ми към него.

Веднъж я оставих да ме гримира като себе си — с черен грим около очите, който отиваше чак към слепоочията. Тя ме уви в едно от дългите си парчета плат, докато само очите ми останаха непокрити. Трябва да призная, че изглеждах доста екзотично.

Понякога ми хвърляше странни погледи, сякаш се опитваше да влезе във връзка с душата ми, да намери начин да ми предаде послание. Или предупреждение. Не мисля, че се налагаше да ме предупреждава. Знаех, че Адаир е опасен и че рискувам сериозни поражения върху духа и здравия си разум, като се доближавам толкова до него. Мислех, че знам къде е границата и че мога да се спра навреме. Колко съм била глупава.

Понякога Узра идваше в стаята ми и ме прегръщаше, сякаш за да ме успокои. На няколко пъти ме измъкна от леглото и настоя да я последвам до едно от скривалищата й. Сега разбирам, че го е правила, за да ми покаже къде да отида, ако се наложи да се крия от Адаир.

Тилде от своя страна без никакво предупреждение ме хвана един следобед за ръката, въздъхна раздразнено и без да обръща внимание на въпросите ми, ме поведе към една рядко използвана стая. Там, на малка масичка край огнището, имаше шишенце мастило, множество игли, подредени като ветрило и една мръсна стара кърпа. Тилде се настани на стола, затъкна немирните кичури зад ушите си, без да ме поглежда нито за миг.

— Свали си горната дреха — каза тя много делово.

— Какво става? — попитах аз.

— Не те моля, глупачке — отвърна тя, махна капачката на шишенцето с мастило и си избърса пръстите. — Това е по заповед на Адаир. Оголи си ръката и ми я подай.

Стиснах зъби и направих каквото ми каза. Знаех, че Тилде обича да ме тормози. Седнах на табуретката срещу нея. Тя сграбчи дясната ми китка и стисна ръката ми като с менгеме между коленете си. Наблюдавах подозрително как избира игла, потапя я в мастилото и я забива в нежната ми бяла кожа от вътрешната страна на ръката. Подскочих, макар да не изпитвах никаква болка.

— Какво правиш?

— Казах ти, по заповед на Адаир е — изръмжа тя. — Правя знак на кожата ти. Нарича се татуировка. Обзалагам се, че никога не си виждала нещо подобно.

Взрях се в черните точки — първо три, после четири. Тилде работеше бързо. Приличаха на изкуствени бенки, мастилото се разливаше под убоденото. След около час Тилде бе завършила очертанията на полумесец колкото монета от един долар и започваше да рисува някаква животинска фигура нещо като змия, но доста по-фантасмагорично. След минута осъзнах, че е дракон. И точно тогава влезе Адаир. Приведе глава, за да разгледа работата на Тилде. Избърса кървавата татуировка с пръст, за да види по-добре.

— Знаеш ли какво е това? — попита ме той с гордост. Поклатих глава. — Гербът на моето семейство. Или по-скоро на рода, който ме осинови — поправи се той. — Изображението на печата, за който ти разказах.

— Защо го правиш? Какво означава? — попитах.

Той извади носната си кърпа, избърса татуировката и започна да й се любува.

— Ти какво мислиш, че означава? Белязвам те като моя.

— Необходимо ли е? — поинтересувах се, като се опитвах да освободя ръката си, но Тилде леко ме плесна да спра. — Предполагам, че го правиш с всичките си хора. Ами твоята, Тилде? Може ли да я видя, за да знам как ще изглежда, когато…

— Нямам татуировка — прекъсна ме рязко тя, без да вдига очи от работата си.

— Така ли? — обърнах се към Адаир. — Защо аз?

— Това е нещо специално, което реших да ти дам. Означава, че си моя завинаги.

Не ми хареса собственическият блясък в очите му.

— Има и други начини да кажеш това на едно момиче. Пръстен, огърлица, някакъв по-традиционен знак на обвързаност — казах разстроено. Но раздразнеността ми като че ли му доставяше удоволствие.

— Това са тривиални и преходни знаци. Пръстена можеш да свалиш. Но това няма да можеш.

Взрях се в това, което правеше Тилде.

— Какво искаш да кажеш… че кожата ми ще остане изрисувана завинаги?

Тогава той ми се усмихна странно, както правеше винаги, когато се канеше да стори нещо болезнено. Издърпа ръката ми от дланите на Тилде, стисна я здраво, взе една от иглите и я заби внимателно точно средата на татуировката. Изведнъж ме проряза остра болка и предишните ужилвания също оживяха.

— От моята ръка и по моята воля — издекламира той. Заболя ме така силно, все едно бяха втрили сол в откритата рана. Той изви отново ръката ми, за да огледа още веднъж татуировката, и примигна от болка, преди да ме пусне.

— Ти ме изненадваш, Ланор — рече малко театрално. — Мислех, че ще ти хареса, задето те ценя толкова високо, та да те бележа завинаги.

Всъщност беше прав. Наистина перверзната ми половина искаше някой мъж да ме желае толкова силно, че да прогори името си в кожата ми. Макар да не бях чак толкова заблудена и да се тревожех, че ме дамгосват като добитък.

Така минаха седмици, през които бях доволна от Адаир. Той беше внимателен, мил и щедър. Правехме непрекъснато любов. Но понякога се държеше жестоко без причина, просто за забавление. Тогава Алехандро, Тилде, Дона и аз се превръщахме в кралски шутове, които се опитваха да успокоят разярения тиранин и да го извадят от ужасното му настроение или поне да не стават мишени на жестокостта му. В такива мигове се чувствах като затворена в лудница и отчаяно исках да избягам, но не вярвах, че това е възможно. Всички останали все още бяха с Адаир, дори след десетилетия унизително отношение. Казаха ми, че Узра се опитвала да избяга безброй пъти. Ако имаше начин за бягство, досега всички да се бяха възползвали.

Освен това въпреки връзката ми с Адаир Джонатан продължаваше да се връща в мислите ми отново и отново. Отначало беше заради вината, че в живота ми има друг мъж — сякаш имах избор! Но колкото и да се опитвах да се обоснова логически, както и да си припомнях безчувственото му отношение към мен, Джонатан ми липсваше и ми се струваше, че му изневерявам. Нямаше значение, че се бе врекъл на друга жена и ме беше отхвърлил — да спя с един мъж, а да обичам друг: това ми се струваше грешно.

И наистина все още обичах Джонатан. Разрових дълбоко в сърцето си и го разбрах. Колкото и да бях поласкана от вниманието на Адаир, колкото и да бях доволна, че човек, обиколил целия свят, ме смята за завладяваща, знаех, че ако Джонатан пристигне утре в града, ще напусна Адаир, без дори да се сбогувам. А сега просто оцелявах. Единствената надежда, която ме крепеше, беше, че някой ден ще видя Джонатан отново.