Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (27)

26.

Бостън, 1817 година

След като изслушах историята на Адаир, се оттеглих в стаята см уплашена и изпълнена със самосъжаление. Пропълзях в леглото и се свих, подпряла брада на коленете си. Боях се да си спомня какво ми бе казал и се опитвах да го прогоня от мислите си. Алехандро почука и като не получи отговор, бутна вратата и пъхна през пролуката табла с чай и бисквити. Запали няколко свещи.

— Не може да стоиш на тъмно, Ланор, това е просташко.

След това остави тихо чашата и чинийката до лакътя ми, но вниманието му изобщо не ме трогна. Престорих се, че гледам през прозореца към тихата бостънска улица, но истината беше, че не виждах нищо, бях все още заслепена от гняв и отчаяние.

— О, скъпа моя, не бъди тъжна. Знам, че е плашещо. И аз изпитвах страх, когато ми се случи, защото ми бе непознато. Мистерия, дълбока черна дупка.

— Какви сме ние, Алех? — попитах го аз и притиснах възглавницата към гърдите си.

— Ти си си ти, Ланор. Не си част от някакъв омагьосан свят. Не можеш да минаваш през стени като призрак или да отидеш на гости на Бог в небесата. Ние спим и будуваме, ядем и пием, живеем като всички останали. Единствената разлика е, че другите хора от време на време се замислят кога ще настъпи краят им. А нашите дни с теб никога няма да свършат. Ние оставаме и сме свидетели на всичко около себе си.

Каза всичко това безстрастно, сякаш безкрайната поредица от дни бе изсмукала от него всякакво вълнение.

— Когато Адаир ми обясни какво с направил с мен, исках да се самоубия. Исках да избягам от това ужасно, неизвестно бъдеще, дори с цената на самоубийство — единственото, което не мога да направя. Но отгоре на това да загубиш и бебето си… ужасно е. Бедната Ланор. Тъгата ти ще премине, да знаеш — продължи Алехандро на напевния си английски, в който още се долавяше испански акцент. Отпи от чая и ме погледна през парата, издигаща се от чашата. — С всеки изминал ден миналото ти ще се отдалечава и все повече ще опознаваш живота с Адаир. Ще станеш част от това семейство. Но в някой миг ще си спомниш нещо от предишния си живот — брат или сестра, празник, родната си къща, любима играчка и ще осъзнаеш, че вече не тъгуваш за загубата. Това ще е просто нещо, което ти се е случило отдавна и вече почти няма връзка с теб. Тогава ще разбереш, че промяната е завършила.

Погледнах го през рамо.

— Колко време минава, преди болката да спре?

Алехандро взе бучка захар от захарницата с малка пинцета и я пусна в чая си.

— Зависи колко си сантиментална. Аз съм с много нежно сърце. Обичах семейството си и то ми липсва дълго след промяната. Но Дона например сигурно никога не се е обръщал назад. За него в миналото няма нищо ценно. Семейството му го е изоставило като малък, защото е обратен — снижи глас Алехандро и прошепна последните няколко думи, макар всички в тази къща да бяхме прелюбодейци, та и по-лошо. — Животът му е бил пълен с лишения и несигурност. Бой. Глад. Затвор. Не, не мога да си представя, че съжалява за нещо.

— Не мисля, че болката ми някога ще отмине. Загубих детето си! Искам си го обратно. Искам си обратно стария живот.

— Не можеш да си върнеш детето, знаеш го — каза той мило и се пресегна, за да ме погали по ръката. — Но защо, скъпа моя, си искаш обратно стария живот? От това, което си ми разказвала, разбирам, че няма къде да се върнеш: семейството ти те е с прогонило, изоставило те е в беда и нужда. Не виждам нещо, за което да съжаляваш — впи той добродушните си черни очи в мен, сякаш се опитваше да изтръгне отговора от сърцето ми. — Когато сме в беда, често искаме да се върнем при това, което ни с познато. Ще премине.

— Има и още нещо… — промълвих аз.

Той се наведе напред, нетърпелив да чуе изповедта ми.

— Приятел. Липсва ми един определен приятел.

Както вече сам отбеляза, Алехандро бе нежна душа, която обичаше носталгията. Стисна очи като котка, която се прилича на слънце върху перваза, готов да изпие историята ми до капка.

— Винаги най-много ни липсват хората. Разкажи ми за приятеля си.

Откакто бях напуснала Сейнт Андрю, се опитвах с всички сили да не мисля за Джонатан. Но разбира се, не можех напълно да го забравя, затова си позволявах да се сещам за него по няколко сладки минути на денонощие, преди да заспя. Тогава си припомнях топлината му, докосването на бузата му до моята, как изтръпвах, когато ме прегръщаше през кръста и казваше, че съм негова. Трудно ми бе да контролирам емоциите си дори когато Джонатан беше само призрак в паметта ми. А да го извикам така направо в съзнанието си щеше да е агония.

— Не мога. Липсва ми прекалено много — казах на Алехандро.

Той се наведе напред.

— Този приятел означава всичко за теб, нали? Той е любовта на живота ти. И е баща на детето ти.

— Да — отвърнах. Любовта на живота ми.

Алехандро ме изчака да продължа, мълчанието му беше като връвчица, с която ме подръпваше, докато най-накрая се предадох.

— Казва се Джонатан. Влюбена съм в него от дете. Повечето хора биха казали, че е прекалено добър за мен. Семейството му притежава града, в който живеех. Градчето не е голямо и богато, но всички там зависят от родителите на Джонатан. А и е много красив — изчервих се. — Сигурно ме мислиш за ужасно повърхностна…

— Никак даже! — каза той дружелюбно. — Никой не е имунизиран срещу въздействието на красотата. Но сериозно, Ланор, колко може да е красив този мъж? Виж например Дона. Толкова е поразителен, че е вдъхновил един от най-великите художници на Италия. По-красив ли е от Дона?

— Ако видиш Джонатан, ще ме разбереш. До него Донатело ще изглежда като трол.

Това накара Алехандро да се засмее. Никой от нас не харесваше особено Дона — беше толкова суетен, че направо не се търпеше.

— Не казвай това пред него! Много добре. Ами Адаир? Той също е красив, нали? Виждала ли си някога такива очи? Като на вълк…

— Адаир си има своя чар.

Животински чар, помислих си аз, но не го изрекох на глас.

— Но и сравнение не може да става, Алех. Повярвай ми. Ала това няма значение. Никога повече няма да го видя.

Алехандро ме потупа по ръката.

— Не говори така. Никога не се знае. Може и да го видиш пак.

— Не мога да си представя да се прибера у дома, вече не. Нали и Адаир ми каза същото за себе си. Как ще им обясня? — троснах му се аз.

— Има начини… Повече не можеш да живееш сред тях. Не, това е изключено, но кратки посещения… малки престои…

Той захапа замислено долната си устна.

— Не ми вдъхвай напразни надежди. Това е толкова жестоко.

В очите ми избиха сълзи.

— Моля те, Алехандро, трябва да си почина. Имам ужасно главоболие.

Той ме пипна по челото.

— Нямаш треска… Кажи ми, това главоболие като постоянно пробождане в задната част на мозъка ли с?

Кимнах.

— Да? Е, скъпа моя, свиквай с него. Това не е главоболие, а част от дара ти. Вече си свързана с Адаир.

— Свързана с Адаир? — повторих аз като ехо.

Той се наведе заговорнически към мен.

— Помниш ли, като ти казах, че само едно нещо се е променило в теб, че не си омагьосана? Е, малко сме омагьосани, съвсем леко. Понякога си мисля, че сме като животни. Сигурно си забелязала как всичко започна да ти се струва по-ярко, как чуваш и най-тихите звуци, как всеки мирис настоятелно прониква в носа ти? Това с част от дара: трансформацията те прави по-добър. Ние сме подобрени. Ще чуваш гласове от много далече и ще знаеш кой идва на гости, ще подушиш миризмата на восъчен печат и ще разбереш, че някой е скрил писмо у себе си. С времето ще спреш да обръщаш внимание на тези си способности, но на другите ще им се струва, че четеш мисли и че имаш магически сили.

Второто нещо, което трябва да знаеш, е, че повече няма да изпитваш болка. Това според мен е свързано с безсмъртието. Няма да чувстваш остър глад и силна жажда. Е, рефлексът за ядене и пиене остава още известно време… Но ще можеш да гладуваш седмици наред, без да ти се прияде и без да се почувстваш слаба и отпаднала. Може да те прегази препускаш жребец, тогава ще усетиш лек дискомфорт, ако имаш счупена кост, но болката ще отмине за минути и костта сама ще зарасне. Все едно си направена от кал и можеш да се поправиш, когато си поискаш.

Думите ме накараха да потръпна.

— А тази връзка с Адаир, пробождането в мозъка, е напомняме за твоята сила, защото само той може да те превърне отново в смъртна. Само от неговата ръка ще изпитваш болка. Но всяко поражение ще е временно, освен ако той не реши нещо друго. Може да ти причини болка, обезобразяване, смърт. От неговата ръка и по негова воля. Това са думите от заклинанието му. И с тях те обвързва със себе си.

Поставих ръка върху корема си. Беше прав за болката. Приглушените пулсации в опразнената ми утроба бяха изчезнали напълно.

— Но сигурно той вече ти го е казал. Повярвай му. Сега той е твоят бог. Живееш или умираш според неговите капризи. И… — изражението му се смекчи, сякаш за миг свали някакъв ши — … внимавай с Адаир. Той ти даде всичко, което един смъртен би могъл да поиска, но ще го имаш, докато имаш и благоволението му. Няма да се поколебае да ти вземе всичко, ако го ядосаш. Никога не забравяй това.

 

 

Бързо разбрах, че независимо дали го искам или не, бях станала част от това странно семейство и щеше да ми бъде от полза да намеря мястото си в него. Животът ми се бе променил необратимо и не бях сигурна как щях да оцелявам от тук нататък. Адаир обаче имаше стотици години опит. Другите, които беше избрал, до един бяха останали при него и вероятно с основание.

Реших и да се опитам да забравя Джонатан. Вярвах, че никога повече няма да го видя, въпреки това, което ми каза Алехандро. Старият ми живот си бе заминал напълно: Бостън се различаваше от Сейнт Андрю като маслото от водата. Вече не бях бедно селско момиче с ужасно бъдеще. Бях загубила бебето си, единствената ми връзка с Джонатан. По-добре да загърбя всичко начаса.

За няколко дни осъзнах, че ритъмът на къщата се различаваше много от това, което познавах в малкия ми отруден пуритански град. Първо, никой, освен слугите не ставаше от сън преди обед. Дори и след това членовете на свитата и техните гости оставаха по стаите си докъм два-три часа следобед, а през вратите се чуваха тихи звуци — шепот, смях, стържене на стол по пода. Алехандро ми обясни, че това бил европейски маниер. Вечерта, най-важната част от денонощието, била запазена за общуване вечери, балове, игри. А през деня всички се приготвяли, за да са изрядни — косите им да са коафирани и да са с най-хубавите си дрехи. Бяха довели със себе си от Европа няколко важни слуги, които умееха да правят прически и да поддържат гардероб. Смятах този начин на живот за упадъчен, но Алехандро ме увери, че това е защото съм заблудена американска пуританка. Имало причина пуританите да напуснат Англия и да се заселят в Новия свят, отбеляза той.

Което ми напомня за второто странно нещо в дома на Адаир: никой нямаше цел в живота. Никога пред мен не се обсъждаха делови или финансови проблеми. Не се споменаваха родните страни, не се разказваха спомени за миналия живот. (Както казваше Алехандро: „Оставили сме мъртвите да почиват в мир“.) Не пристигаха писма, само визитки от бостънското общество, което нямаше търпение да се запознае с тайнствения европейски благородник. Таблата в коридора бе отрупана с покани за празненства, пиене на чай и танци.

Единствената тема на разговор за Адаир и антуража му, единственото, на което гледаха сериозно и правеха по цели дни, беше сексът. Всеки член на свитата му си имаше другарчета за игри, понякога за една вечер, понякога за седмица. Янки, които са срещнали на соаре, или прилично изглеждащ лакей, когото са прибрали за през нощта. През къщата преминаваше пълноводен поток от жени — от изпаднали проститутки до дръзки богаташки дъщери. Никой в това домакинство никога не спеше сам. Но нито Алехандро, нито Донатело се интересуваха от мен. Когато попитах Алех дали ме намира за привлекателна, той се засмя и ми каза да не ставам глупава.

Семейството бе отдадено на търсене и получаване на удоволствия, само това. Всичко около мен беше пълно отрицание на възпитанието, което ми бяха дали отрудените шотландски и скандинавски имигранти в суровата безмилостна пустош. С течение на времето мързелът им започна да ме отвращава, но в началото бях съблазнена от лукса, за който не бях подозирала, че съществува. Сейнт Андрю бе градът на ръчно тъканите ленени дрехи и грубите чамови мебели. А сега живеех сред изисканост и обградена от все по-големи изкушения. Ядях и пиех неща, за които не бях чувала, носех дрехи от екзотични европейски материи, изработени от професионални шивачи. Научих се да танцувам и да играя карти, дадоха ми да чета романи, които ме запознаха с още нови светове.

Адаир обичаше празненствата и тъй като все още беше сензация в Бостън, ходехме да се веселим почти всяка вечер. Той водеше антуража си навсякъде и оставяше Алехандро, Дона и Тилде да очароват местните със своите европейски маниери, прекрасни дрехи от Париж, Виена и Лондон и разказите за декадентската аристокрация на Стария континент.

Но бостънските богаташи бяха наистина поразени, когато Адаир успееше да накара Узра да ни придружи. Тя излизаше увита в ивица ален плат, който я покриваше от главата до петите. След като пристигнехме на празненството, опаковката й падаше на пода и се появяваше един от разкошните и костюми прилепнала по тялото блуза от органза, пола от воали. Очите й бяха силно гримирани, имаше метални украшения на голата си талия, гривни на китките и глезените. Пъстрите й копринени одежди бяха красиви, но оскъдни; тя беше практически гола в сравнение с останалите жени, които бяха покрити с пластове фусти, корсети и чорапи.

Узра тихичко подрънкваше с бижутата си, докато вървеше със сведени очи. Знаеше, че я зяпат като животно на карнавал. Шокираните жени покриваха отворените си усти с длани, а мъжете… Въздухът се сгъстяваше от мускуса на желанието им и те бързо затваряха саката си, за да покрият ерекцията си. Адаир се смееше след това на предложенията, които получаваше. Мъжете му предлагаха големи суми пари за час с одалиската. Бяха готови да си продадат душите, ако им се удаде шанс, казваше Адаир, след като се бяхме прибрали след празненството и седяхме около масата в кухнята до топлото огнище, подавайки си бутилка.

— И ти можеш да правиш същото — каза ми той на четири очи, когато тръгнахме по стълбите към спалните си. Гласът му беше мек като кадифе. — Мъжкото желание е нещо много мощно. Може да превърне и най-силния мъж в нищожество. Когато види жена, която му харесва, ще се откаже от всичко заради нея. Запомни това, Ланор: от всичко.

— Да се откаже от всичко заради мен? Ти си луд. Никой мъж никога не се е отказвал от нищо, за да е с мен — отвърнах му аз, като си спомних как Джонатан отказа да ми се отдаде напълно. Бях потънала в самосъжаление и не бях честна с него, знам, но се бях опарила с неверния си любовник и ме болеше.

Адаир ме погледна крадешком със симпатия и каза нещо, което никога не ми беше хрумвало:

— Натъжавам се, като го чуя, за която и да е жена, но особено жалко е, когато се отнася до теб. Може би защото никога не си искала нищо в замяна на вниманието си. Не си знаеш цената, Ланор.

— Моята цена? Знам я много добре, аз съм обикновено момиче от бедно семейство.

Той ме хвана за ръката.

— Никак не си обикновена. Ти се харесваш на определен тип мъже, които ценят дискретната свежест и ненавиждат вулгарната демонстрация на женски прелести. Гърди, преливащи от корсета, прекалено суетни и пищни жени — разбираш ли?

Не го разбирах. От опит знаех, че мъжете се омагьосват именно от такива прелести, и фактът, че не ги притежавам, според мен предопределяше целия ми живот.

— Твоето описание на „вулгарни“ женски прелести ми звучи като описание на Узра, а тя винаги успява да накара мъжете да изцъклят очи. Двете с нея сме пълни противоположности — казах аз, за да подразня Адаир.

— Няма само една мярка за красотата, Ланор. Всички обожават червените рози, но те са твърде обикновени. А ти си като златна роза, рядък цвят, но и красив — каза той с намерение да ми направи комплимент, но аз замалко да се разсмея с глас на опита му. Бях кльощава като момче и почти толкова плоска в гърдите. Къдравата ми руса коса беше неуправляема. Реших, че ме ласкае с някаква скрита цел, но въпреки това неговите думи ми се сториха приятни.

— Довери ми се… остави ме да те водя… Ще те науча как да упражняваш власт над обикновените мъже. Също както Тилде, Алех и Дона — каза той и ме погали по ръката. Може би точно това беше целта в живота им и начинът им да изкарват пари. Изглеждаха способни да накарат повечето хора — най-вече мъже и то мъжете с власт — да правят каквото те пожелаят, успяваха да ги контролират, а това беше добро умение.

— Не е достатъчно да завладяваш враговете си; за да ги управляваш, трябва да можеш и да ги прелъстяваш.

— Смятай ме за своя ученичка — казах аз и го оставих да ме отведе в спалнята си.

— Няма да съжаляваш — обеща ми той.