Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Обладателят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Taker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate(2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora(2014)

Издание:

Алма Катцу. Обладателят — Този, който взема

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-305-8

История

  1. —Добавяне

20.

Изминаха месеци на работа при лекаря, в които Адаир имаш съвсем бегли контакти с други хора, освен стареца и Маргерит. Докато не дойде вечерта, когато за първи път посети замъка. Не че толкова искаше да влезе в леговището на румънски благородник. Изпитваше само омраза към злодеите, които нападаха унгарските села, рушаха домовете и завладяваха земите им. Но го глождеше любопитство; никога не бе влизал в жилището на богат човек, никога не се бе озовавал зад стените на замък, беше работил само по полята. Реши, че ще го понесе, ако си представи, че собственикът на замъка е унгарец, а не румънец. Тогава щеше да се полюбува на величествените зали и изяществото.

Работата му тази вечер бе да занесе голям буркан с отвара, която бяха приготвили предния ден. Както обикновено, лечебното действие на течността бе запазено в тайна от него. Адаир изчака до вратата, докато лекарят се суетеше около външния си вид, но накрая реши да облече красива бродирана туника със златни нишки и полирани скъпоценни камъни, което означаваше, че случаят е специален.

Старецът яздеше коня си, а Адаир вървеше след него с товара на гръб. Влачеше се като стара баба, която вече не може да върви изправена. Подвижният мост над рова бе спуснат заради тях и изглеждаше зловещ и тържествен. Войниците на графа ги придружиха до голямата зала, покрай стените, на която бяха наредени пазачи.

Пирът беше в разгара си. Лекарят седна при графа на главната маса, а Адаир клекна в дъното на стаята до стената и прегърна буркана. Позна някои от гербовете по щитовете, които украсяваха стените: бяха от имения, в които бе работил. Диалектът на графа му звучеше познато, но не разбираше за какво си говорят, защото използваха много румънски думи.

Дори просто момче като него можеше да отгатне какво означава тази комбинация от факти: графът е унгарец, но се е съюзил с румънските потисници, за да спаси кожата и богатството си. Сигурно затова селяните страняха от него, предполагаха, че Адаир също симпатизира на румънците.

Точно когато му хрумна това, старецът го повика при себе си със съда. После го отпрати го с едно махване на ръка и Адаир се върна на мястото си до стената. Лекарят махна пропития с восък плат, за да може графът да разгледа съдържанието. Благородникът затвори очи и вдъхна дълбоко, сякаш вонящото вещество вътре миришеше сладко като поляна с диви цветя. Свитата му се засмя, изпълнена с добро предчувствие, като че ли знаеше, че нещо вълнуващо предстои да се случи. Адаир бе затаил дъх в очакване да научи предназначението на поне една от мистичните отвари на лекаря. Тогава острият поглед на стареца се спря върху него.

— На това момче не му е тук мястото според мен — каза той и махна към един от пазачите. — Запълнете му времето с нещо по-добро, научете го на някое и друго военно умение. Може някой ден да ви помогне да защитавате замъка или поне да спаси моя безсмислен живот.

Изведоха Адаир сред подигравателни смехове към двора, където си почиваха няколко други войници. Не бяха рицари, нито дори професионални воини, просто най-обикновени охранители, макар и доста по-опитни от Адаир със сабята и копието. Под предлог, че го обучават, те се забавляваха цели два часа, като брутално го унижаваха, докато той се опитваше да се защити с непознатите му оръжия. Когато му позволиха да се върне в голямата зала, ръката го болеше от размахването на най-тежкия меч, който пазачите успяха да намерят, беше изпорязан и насинен.

Сцената в голямата зала го изненада. Графът и васалите му изглеждаха опиянени, бяха оклюмали на столовете си или паднали на пода, очите им бяха затворени, детински усмивки се виждаха по лицата им, а здравите им мускули бяха отпуснати. Не обърнаха никакво внимание на лекаря, докато той се сбогуваше с тях. След това старецът поведе Адаир през двора. Малко преди изгрев-слънце те поеха по подвижния мост и после през гората. Адаир крачеше след коня на господаря си и тъй като бе изтощен, беше благодарен, че не носи нищо този път.

Мистериите около живота на лекаря започнаха бавно да се сглобяват в ума на Адаир. От една страна, момчето бе благодарно, че е на топло и сухо място и не работи до изтощение на полето, докато тежкият труд не го вкара без време в гроба. За разлика от семейството си ядеше по три пъти на ден колкото си иска: яхния, яйца, по някое парче печено месо от време на време. Имаше и секс, за да не полудее от незадоволени желания. Но от друга страна, си мислеше, че това е сделка с дявола, макар и направена против волята му: относително лесният живот си имаше цена и той усещаше, че скоро ще му представят сметката.

И първият намек, че ще трябва да си плати, дойде една вечер, когато лекарят го заведе заедно с Маргерит в гората. Вървяха дълго време и тъй като бяха ангажирани само с това да местят краката си, Адаир видя възможност да зададе няколко въпроси на стареца.

— Може ли да ви попитам, господарю, защо вършите всичката си работа през нощта? — попита той, като внимаваше да звучи възможно най-кротко и добронамерено.

От начало старецът само изсумтя, сякаш не смяташе да го удостои с отговор. Но пък кой не обича да говори за себе си, без значение колко банални въпроси му задават. Затова след малко се покашля и отвърна:

— По навик, предполагам… Тази работа се върши най-добре далеч от любопитни погледи.

Задиша тежко, докато се изкачваха по един лек наклон, и чак когато стигнаха до равна пътека, продължи:

— Работата е там, Адаир, че тази работа се върши най-добре през нощта, защото в тъмнината има сила. Тези отвари черпят мощта си от мрака.

Каза го толкова делово, че на Адаир му се стори, че само ще се изложи с невежеството си, ако го помоли да му обясни. Затова продължи да мълчи.

Накрая стигнаха до забутано и обрасло място, в което сякаш никога не бе стъпвал човешки крак. Около корените на тополите и листвениците растеше странно растение. Широките му листа, които приличаха на ветрила, висяха от тънки стъбла над земята и махаха на тримата посетители в нощта.

Лекарят кимна на Маргерит да го последва. Заведе я до едно растение, уви ръцете й около него и й даде знак да почака. След това се отдалечи и повика Адаир да отиде при него. Двамата вървяха, докато икономката почти изчезна от погледа им в мрака, само бялата й рокля блестеше под лунните лъчи.

— Покрий си ушите и го направи много добре, иначе ще пострадаш — нареди той на Адаир. След това направи знак на Маргерит да дърпа, което тя направи с цялата си тежест.

Макар дланите му да бяха силно притиснати към ушите, Адаир можеше да се закълне, че чу приглушен звук да излиза от растението, когато бе изтръгнато от земята. Погледна към лекаря и пусна ръцете си надолу, чувстваше се неловко.

Маргарит отиде при тях като куче, следващо господаря си, с растението в ръце. Старецът го взе и избърса пръстта от корените му.

— Знаеш ли какво е това? — попита той Адаир, докато разглеждаше дебелия корен, който бе по-дълъг от човешка педя. — Корен от мандрагора. Виждаш ли, има формата на човек? Това са ръцете, краката и главата. Чу ли го как изпищя, когато го издърпаха от земята? Звукът може да убие този, който го чуе — размаха лекарят корена пред Адаир. Наистина приличаше на нисък, дебел и деформиран човек. — Ето това трябва да правиш, когато събираш корени от мандрагора, запомни го добре, когато пак те изпратя за още. Някои лекари ползват чисто черни кучета да издърпват растенията, но те умират, както би станало и с всеки човек. Само че на нас не ни се налага да убиваме кучета, след като си имаме Маргерит, нали?

На Адаир не му хареса, че лекарят включи и него в коментара си за Маргерит. Почуди се засрамен дали старецът знае за забежките им и не се опитва да го оневини за небрежното му отношение към нея. Може би го оприличаваше на собственото си пренебрежение към икономката — ползваше я като впрегатен вол да тегли дънери от полето, очевидно не я третираше като човешко същество и за него нямаше значение дали ще умре или ще оживее, докато изтръгва корена от земята. Разбира се, беше напълно възможно писъкът на мандрагората да не убива и старецът да му бе разказал тази история, за да го уплаши. Но Адаир складира това парче информация в ума си при другата мъдрост, която бе получил от лекаря, защото можеше някой ден да му потрябва.

И малкото удоволствие, което получаваше от новия си живот, започна да се топи и той ставаше все по-нещастен в това скучно и самотно битие. Досадата отстъпи пред любопитството. Той прегледа всички шишенца и бурканчета край писалището на лекаря, след това проучи голямата стая, докато накрая бе опознал всеки сантиметър от горния етаж на къщата. Но бе запазил достатъчно здрав разум, за да не се осмелява да припари до подземието.

Без да иска разрешение от господаря си, Адаир започна да излиза следобед на езда с коня му, за да опознае околността. Оправдаваше се пред себе си, че за коня е добре да се раздвижва — лекарят го ползваше нередовно. Но понякога, когато между него и малкия му затвор се проточеше по-дълго разстояние, един глас го изкушаваше да избяга, да продължи да язди и никога да не се върне. Как щеше старецът да го намери без кон? Но Адаир знаеше, че след всичкото това време не би могъл да намери семейството си, и тъй като нямаше къде да се върне, нямаше и смисъл да бяга.

Тук имаше храна и подслон. Ако избяга, няма да има нищо и за времето, което дължеше на лекаря според уговорката с баща му, щеше да бъде беглец. След като много пъти обмисля дали да не поеме надалеч от затвора си, той винаги с неохота обръщаше коня и се връщаше в къщата.

С времето му се стори, че лекарят започва да става по-сърдечен с него. Нощем, когато приготвяха някоя отвара, той улавяше стареца да го гледа не толкова строго като преди. Започна да му разказва по малко за съдържанието на бурканчетата, докато стриваше сушени семена или сортираше билки. Споделяше имената на странни растения, тяхното действие. Предстоеше и ново посещение в замъка, за което старецът бе особено ентусиазиран, крачеше напред-назад и потриваше ръце.

— Имаме нова поръчка от графа, за която ще започнем подготовка тази вечер — каза той, докато Адаир закачаше наметалото му на закачалката до вратата.

— Какво ще започнем, господарю? — попита момчето.

— Специалната поръчка на графа. Много трудна задача, но и преди съм я изпълнявал.

Защура се из стаята, започна да събира бурканчета със съставки на работната маса.

— Вземи големия котел и разпали огъня, почти е угаснал.

Адаир го наблюдаваше от огнището. Най-напред лекарят взе един лист от ръчно написаните рецепти, прочете го набързо и го подпря на един буркан. Хвърляше поглед към него от време на време, докато мереше съставките. Взимаше разни неща от полиците, които никога преди това не го бе виждал да пипа: мистериозни части от животни зурли, парчета кожа, мумифицирани късове месо. Прахове, лъскави бели и медни кристали. Наля точното количество вода и накара Адаир да закачи тежкия котел над огъня. Течността завря, лекарят взе шепа жълт прах от една стъкленица и я хвърли в огъня. Избухна дим, който отчетливо миришеше на сяра.

— Никога не съм виждал тази смес преди, нали, господарю? — попита Адаир.

— Не, не си.

Млъкна.

— Това е отвара, която те прави невидим, след като я изпиеш.

Вгледа се в лицето на Адаир за реакция.

— Какво ще кажеш, момче? Вярваш ли, че това наистина може да се случи?

— Никога не съм чувал за подобно нещо — отвърна Адаир. Знаеше, че не бива да противоречи на стареца.

— Може би ще го видиш със собствени те си очи. Графът ще накара някои от най-верните си хора да изпият отварата и те ще станат невидими за през нощта. Можеш ли да си представиш на какво е способна армия, която никой не вижда?

— Да, господарю — отвърна Адаир и от този миг нататък вече гледаше със съвсем други очи на магиите и отварите на лекаря.

— А сега трябва да наглеждаш котела и да оставиш водата да изври, както си правил и преди. Когато това стане, ще свалиш съда от огъня и ще го оставиш да се охлади. После можеш да поспиш, но не и преди това. Тези съставки са редки, а някои от тях са ми последни, затова не можем да си позволим да провалим задачата. Наглеждай внимателно котела — каза старият през рамо, докато слизаше по стълбите. — Ще видя как си справил довечера, след като се стъмни.

Адаир нямаше проблем да остане буден. Седна на пода и се облегна на твърдата каменна стена. Даде си сметка, че старецът беше излъгал и него, и баща му. Той не беше лекар, а алхимик, може би дори магьосник. Нищо чудно, че хората в селото го избягваха. Не беше само заради продажния благородник. Те се бояха от стареца, и то не без основание: той най-вероятно бе от свитата на дявола. Бог знае в какво подозираха и Адаир.

Тази отвара не беше като предишните, трябваше й цяла вечност, за да изври. Започна да се разсъмва, а водата още не се бе изпарила. Но през последните часове на нощта, докато наблюдаваше как парата бавно напуска дълбините на котела, Адаир все по-често взе да се обръща към купчината ръчно изписани листове на писалището. Със сигурност по тях имаше рецепти, които бяха по-интересни и по-доходоносни от това да направиш няколко мъже невидими за една нощ. Старецът вероятно знаеше как да забърква безотказни любовни отвари, да прави талисмани, които носят богатство и власт. И със сигурност всеки алхимик можеше да превърне обикновен метал в злато. Макар Адаир да не бе в състояние да прочете рецептите, той не се съмняваше, че би могъл да намери някого, който да го направи срещу част от печалбата.

Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-неспокоен ставаше. Можеше да скрие листовете в ръкава на туниката си и да се измъкне покрай Маргерит, която щеше да стане всяка минута. След това да върви цял ден и да се отдалечи възможно най-много от къщата. Помисли дали да не вземе коня, но не му стигна куражът. За кражба на нещо толкова ценно като кон се полагаше смъртна присъда. Старецът съвсем оправдано можеше да му поиска живота. Но рецептите… дори да успее да го намери, старият със сигурност нямаше да се осмели да го заведе при графа. Нямаше да иска селяните да разберат колко е силен и действителност, нито че мистичните му познания са записани ма хартия и могат да бъдат откраднати или унищожени.

Сърцето на Адаир биеше силно, докато накрая вече не можеше да понася това мъчение. Почувства облекчение, когато се поддаде на желанието си.

Уви старателно листовете, които му стискаше да вземе наведнъж, и ги пъхна в ръкава си точно когато Маргерит започна до се размърдва. Преди да излезе, свали котела от огъня и го остави да се охлажда. После тръгна по пътеката, която познаваше и която щеше да го отведе на унгарска територия, където румънските поддръжници щяха да се поколебаят да влязат. Вървя часове наред, като проклинаше импулсивността си, заради която не се беше сетил да си вземе провизии. Когато започна да му се вие свят и слънцето тръгна да залязва зад хоризонта, реши, че се е отдалечил достатъчно, и се подслони в един хамбар насред полето. Наоколо нямаше нищо, дори добитък, затова на Адаир му се стори, че вече е на сигурно място и никой няма да го търси тук. Заспа в сламата като свободен човек.

Събуди се от ръка на гърлото си, която го накара да стане на крака, а след това необяснимо как го вдигна във въздуха. Отначало Адаир не видя кой го е хванал, защото още бе тъмно, но когато очите му свикнаха с мрака, отказа да им повярва. Човекът, който го държеше, беше дребен… сбръчкан… и за по-малко от минута Адаир осъзна, че това е старецът. Позна го по миризмата — вонеше на сяра и разложение.

— Крадец! Значи така ми се отблагодаряваш за покровителството и доверието! — изрева побеснял лекарят и го хвърли ни земята с такава мощ, че той се изтърколи чак до дъното на хамбара. Преди да успее да си поеме дъх, старецът отново се озова над него, хвана го за рамото и пак го вдигна във въздуха. Адаир пламна от болка и объркване: лекарят беше много стар, как можеше един немощен дъртак да го повдига с такава лекота? Сигурно бе илюзия или фантазия, предизвикана от удара по главата.

Имаше само миг да поразсъждава върху това, преди старецът отново да го хвърли на земята и да започне да го рита и удря. Юмруците му бяха ужасно тежки. Главата на Адаир писна от болка и той беше сигурен, че ще загуби съзнание. Почувства, че го вдигат и го носят, усещаше движението на въздуха около себе си. Движеха се с огромна скорост на кон, но не му се вярваше животното да е способно да препуска толкова бързо. Със сигурност халюцинирам, каза си той, вероятно старецът ми бе дал да пия нещо, докато съм спял. Беше прекалено мистично и плашещо, за да е вярно.

Все още в ступор, Адаир усети как вятърът около него утихна, телата им отново придобиха нормалната си тежест. След това до носа му долетя мирисът на застояла влага от къщата, примесен с вонята на билки и сяра. Почувства, че се вледенява от страх. Когато го пуснаха на пода, отвори леко очи и бе съкрушен да установи, че отново се е върнал в своя затвор.

Старецът тръгна към него. Беше се променил. Може би беше зрителна измама, но му изглеждаше висок и заплашителен, изобщо не беше предишният стар лекар. Ръката му се стрелна към ръжена, а след това се наведе над дрипавото одеяло от сламеното легло на Адаир. Бавно и целенасочено уви одеялото около ръжена, докато се приближаваше към момчето. Адаир видя как ръката му се вдига, но извърна очи, когато ръженът тръгна надолу. Одеялото омекоти удара и не позволи на желязото да му счупи костите. Но никога преди това не бе изпитвал такава болка, дори и когато баща му го биеше; беше по-силно и от шибането с върбови клонки и кожен колан. Желязната пръчка смачкваше мускула, докато не достигнеше до костта. Стоварваше се отново и отново по гърба, раменете и гръбнака му. Той се търкаляше, за да я избегне, но тя винаги го настигаше, забиваше се в ребрата, стомаха, краката му. Скоро Адаир вече беше изтръпнал от болка, не можеше да помръдне, а ръженът продължаваше да го удря. Дори дишането вече беше агония, всеки дъх разкъсваше гърдите му, вътрешностите му се давеха в кръв. Той умираше. Старецът щеше да го пребие до смърт.

— Мога да ти отрежа ръката, знаеш ли? Това е наказанието за крадците. Но за какво ще си ми само с една ръка? — изправи се лекарят и захвърли ръжена на пода. — Може би ще ти я отрежа, когато службата ти при мен приключи. Или пък ще останеш още седем години като наказание за престъплението си. Как можа изобщо да си помислиш да бягаш от мен и да крадеш мои неща?

Думите му нямаха никакво значение. Той се заблуждаваше, че Адаир ще оцелее. Нямаше да изкара и до сутринта, а какво остава за седем години. Кръвта, която давеше органите му, изригна през гърлото към устата му. Изля се през устните му на дървения под и потече към краката на стареца на тъмна струйка. Всяко отверстие по тялото му кървеше. Адаир примигна. Старецът беше млъкнал и се взираше внимателно в него. Запълзя ниско до пода към момчето като змия или гущер и когато се озова много близо до него, езикът му се стрелна напред. Протегна кокалестия си пръст и го потопи в кръвта, която се лееше от устата на Адаир. Тя се размаза по ръката му, когато я приближи към лицето си и я обърса в езика си. Върна езика си обратно в устата и от устните му се изтръгна кратка развълнувана въздишка. В този миг Адаир с облекчение изпадна в несвяст. Но последното нещо, което забеляза, когато съзнанието го напускаше за последен път — както си мислеше тогава — беше как старецът го гали по лицето и прокарва пръсти през подгизналата му от пот коса.