Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (17)

16.

Окръг Арустук, днешно време

Изгревите по това време от годината имаха характерен цвят — мътножълт със сивкави нюанси, като жълтък на сварено яйце. Люк можеше да се закълне, че слънцето висеше над хоризонта като отровен облак или като призрачно проклятие, но знаеше, че това е просто зрителна измама, предизвикана от лъчите, които преминаваха през водните молекули в атмосферата. Независимо дали беше игра на светлината или древна прокоба, зората изглеждаше странно: ниско надвиснало жълто облачно небе, на чийто фон стърчаха кафяви и сиви оголени дървета.

Още щом зърна полицейската кола в огледалото за обратно виждане, Люк разбра, че не могат да преминат канадската граница с колата му. Прекалено се набиваше в очи заради лекарския регистрационен номер и лепенката на калника от бившето училище на Джолийн, на която пишеше, че детето на шофьора е почетна ученичка в „Олагаш Ривър“. (Когато Триша настоя да сложат лепенката на пикапа му, Люк се бе зачудил откога в основните училища имат почетни ученици.) Затова през последния половин час се връщаха обратно към Сейнт Андрю по еднолентови пътища, искаха да стигнат до дома на някого, на когото Люк има доверие. Първо се обади по мобилния си, за да провери от кого може да вземе назаем кола, но повече искаше да разбере дали полицията вече е започнала да разпитва за него.

Спря пред огромна преустроена ферма в покрайнините на Сейнт Андрю. Къщата беше красива, една от най-големите и най-добре поддържаните. Верандата, която ограждаше цялата сграда, бе украсена с елементи, приличащи на венчета от козя върба. Покрай алеята бяха окачени фенери, захранвани със слънчеви батерии. Домът беше на нов лекар в болницата, анестезиолог на име Питър. Беше се преместил от големия град, за да отгледа децата си в провинцията, където смяташе, че няма престъпност и наркотици. Беше патологично мил, дори към Люк, който бе раздразнителен, все още тъжеше за всички свои скорошни загуби и се беше отдръпнал от всички през последните месеци.

Люк почука на вратата, отвори му Питър по халат и чехли. Изражението му беше сериозно. Очевидно го бяха изкарали от леглото и Люк се почувства неудобно заради това.

Питър го хвана за ръката. Двамата постояха така на прага.

— Всичко наред ли е?

— Извинявай, знам, че молбата ми е странна — каза Люк и пристъпи от крак на крак с наведена глава. Беше репетирал тази лъжа наум през последните десет минути. — Работата е там… че дъщерята на моя братовчедка е отседнала при мен за няколко дни, а аз обещах на майка й да я прибера навреме за училищната екскурзия. Само че пикапът нещо не е наред и се боя, че няма да успея да стигна с него и да се върна…

Тонът на Люк беше точната комбинация от неуместност и извинение, която да обезоръжи приятел, представяйки объркване, добронамереност и злочестие, на които само безсърдечен човек би отказал.

Питър погледна през рамото на Люк към паркирания в края на дългата алея пикап, където видя застаналата до вратата Лани с куфар в краката. Беше прекалено далеч и не можеше да я разгледа добре, което беше добре, ако по-късно полицаите дойдат да му задават въпроси. Тя махна с ръка.

— Ти не приключи ли току-що дежурството си? — върна Питър погледа си на Люк. Беше толкова близо, че можеше да го прегледа за бълхи. — Не си ли уморен?

— Да, но съм добре. Беше спокойна нощ. Поспах малко — излъга той. — Ще внимавам по пътя.

Питър извади ключовете от джоба си и ги пусна в дланта му. Когато Люк се опита да му даде ключовете от пикапа като гаранция, той отказа.

— Няма нужда да ми оставяш твоите ключове… нали няма да се бавиш?

Люк сви рамене и се опита да демонстрира спокойствие.

— За всеки случай, ако ти се наложи да отидеш някъде. Никога не се знае.

Вратата на триместния гараж бавно се вдигна и Люк провери емблемата на ключовете, за да се увери, че Питър му поверява чисто нов лъскав джип металик. Нагряващи се кожени седалки и дивиди плейър отзад, за да държи децата мирни на дълги пътувания. Спомни си как колегите в болницата се подиграваха на Питър първия ден, когато дойде с тази кола, защото тя никак не се вписваше в пейзажа. Бронята й щеше да бъде проядена от солта до края на третата зима.

Люк изкара колата на заден от гаража и изчака на края на алеята Лани да се качи на предната дясна седалка.

— Хубава кола — каза тя, когато се пресегна за предпазния колан. — Бива те в размените.

Започна да си тананика, когато Люк подкара автомобила по шосето и пое отново към канадската граница. Този път бяха по-добре скрити зад матираните стъкла на прозорците. Той се почувства виновен за това, което беше направил. Не можеше да си обясни защо, но подозираше, че няма да обърне веднага щом пресекат границата, и затова остави ключовете на стария си очукан пикап на своя приятел. Не, че Питър имаше нужда от него. Очевидно разполагаше и с други коли, ако му се наложеше да отиде някъде. Въпреки това Люк се чувстваше по-добре задето бе оставил гаранция или просто знак за добра воля, тъй като знаеше, че скоро Питър ще промени мнението си за него към по-лошо.

Лани срещна погледа му, когато спряха на празно кръстовище.

— Благодаря — каза тя искрено. — Изглеждаш човек, който не обича да моли за услуги, затова… Искам да знаеш, че оценявам това, което правиш за мен.

Люк само кимна и се почуди колко далеч би отишъл и на каква цена, за да й помогне да избяга.