Айрис Йохансен
Четвъртият амулет (6)

Глава 6

— Хайде. — Ирана прекоси вътрешното дворче, стигна до верандата, протегна ръка и издърпа Емили от стола. — Имаш доста мързелив вид. Ще се разходим по плажа. Имам нужда от упражнения, а искам и компания.

— Казваш го всеки ден. — Емили се усмихна и изравни крачка с Ирана. — Бедната Ирана. Всичките тези хора от острова, които те обичат, а трябва да разчиташ на мен за компания? Не мисля.

— Не виждам защо не — усмихна се Ирана. — Трябва да разговарям и с някого другиго. Но ти не говориш толкова много. — Направи гримаса. — Но ти вече се върна изцяло към нормалния всекидневен ритъм. Разбира се, не знам какъв е той за теб. Познавам само тази Емили, която си сега.

— Не съм сигурна, че в момента аз самата знам коя съм всъщност. — Погледна към окъпания в слънчева светлина плаж. Удивително бе как бе свикнала с живота на острова през последните десет дни. Беше живяла само за мига, а център на миговете й беше Ирана. Разходки по плажа, сутрини, в които помагаше на Ирана в болницата, вечери, в които Ирана се отбиваше при нея и двете вечеряха заедно.

— Благодарна съм ти, Ирана.

— Защо? Нищо не съм направила.

— Точно така. Нищо не си направила. Не ми задаваш въпроси. Позволяваш ми да вземам, без да давам. — Направи пауза. — И не ме укоряваш.

— Нямам право. Не знам какво си преживяла в онази планина. Мога само да се старая да живея според златното правило и да се опитвам да не наранявам никого. Оставям Бог да се справи с всичко. — Взе една мидена черупка. — Не е ли красива?

— Да. Много.

— Щом Бог може да сътвори нещо толкова красиво, предполагам, че може и да излекува раните, причинени от Сатаната. Той няма нужда от мен. — Усмихна се на Емили. — И вече е започнал доброто си дело. Не се ли чувстваш малко по-добре всеки път, когато зарееш поглед над вълните? Не отнема ли отливът част от болката ти всеки път, когато се отдръпне навътре в морето?

— Може би. — Сведе поглед към мидената черупка в ръката на Ирана. — Бог или природата?

— Бог е природата.

— Е, Бог, природата или Ирана. Благодарна съм на всички вас — каза Емили. — Ще съжалявам, когато напусна този остров.

— През първите няколко дни. После реалният свят отново ще те улови в мрежите си. Там е мястото ти.

— Не съм толкова сигурна. Мога да бъда много жестока в реалния свят.

— Да, но инстинктът ти диктува да се бориш с жестокостта; ти си една от войниците.

Емили сви озадачено вежди.

— Войници?

— Всички ние имаме своите роли в живота. Нима не си се борила през целия си живот, за да запазиш живи красотата и историята?

Емили бавно кимна.

— Но никога не съм мислила за себе си като за войник. Гарет войник ли е?

— О, да. Без съмнение. Вечният войник. И го знае. Той не е като теб. Не се фокусира само върху едно-единствено нещо. Затова и реши да те спаси. Не можа да устои. Ти бе просто поредната битка, която той трябваше да спечели на всяка цена.

— През целия си живот?

— През по-голямата част. Поне доколкото мога да съдя от чутото от Дардън и няколкото пъти, в които Гарет е говорил за себе си. Баща му бил пияница и престъпник. Непрекъснато се местел от държава в държава. Още от раждането на Гарет. Очевидно не е обръщал никакво внимание на сина си, който е трябвало да се грижи за прехраната си. Израснал на улицата и е удивително как въобще е оцелял. Дори получил образование. Знае по малко практически за всичко. Знаеш ли, че говори девет езика? Най-дълго се е задържал на едно място в годините, които е прекарал в Афганистан. Баща му продавал оръжие на бунтовниците. Бил убит две години, след като се заселили в планината, но Гарет останал при приятелите, които успял да си спечели.

Емили си спомни мъжа, изплувал от мрака.

— Мисля, че съм срещала един от тях. Помогна на Гарет да ме измъкне.

— Кариф? Гарет ми е разказвал за него. Добри приятели са. Гарет вероятно е най-близък с него и едва ли би могъл да е по-близък с някого другиго. Той останал в Афганистан и след като Гарет се върнал в цивилизования свят, за да направи пари. Гарет го посещава от време на време. — Сви рамене. — Двамата с Гарет очевидно доста си приличат.

— Още един войник?

Тя кимна.

— Всеки е войник в Афганистан. Тази черта е характерна за територията. Ако не по природа, по необходимост.

— А каква е твоята природа? Ти също ли си войник, Ирана?

Ирана поклати глава.

— Аз се грижа за другите. Пазя и ценя завоюваното от войниците. — Засмя се. — Което означава, че мога да остана тук, на острова си, и да ви позволявам да идвате при мен. Което е и много по-приятно.

— Но не непременно по-лесно. Не съм срещала човек, който да работи по-упорито от теб.

— Работата е полезна за душата. А и ме пази от проблеми.

— Проблеми? Ти?

— Аз съм мързелива по природа. И трябва да преодолея недостатъците си. — Ирана посочи фара, който беше на около миля по-нататък по плажа. — Да се надбягваме. Която стигне първа, ще приготви обяда.

— Ти винаги печелиш.

— Разбира се, защо иначе ще искам да се надбягваме? Вече дори не ти се налага да се извиняваш за раната си. Почти е заздравяла. — Затича се. — Казах ли ти, че бях лекоатлетка в колежа?

Емили беше по петите й.

— А аз играех футбол. Но ти си по-възрастна от мен. Ще намеря начин да…

— Виждаш ли? — Ирана се смееше щастливо. — Инстинкт. Влизаш в бойно настроение. Беше просто въпрос на време. — Стрелна се напред. — Само въпрос на време…

 

 

— Надявам се, че си готов — каза Ирана на Гарет, когато той вдигна слушалката същата вечер. — Защото Емили е вече почти излекувана.

— Очаквах да чуя това от теб доста по-скоро — каза Гарет. — Но успя да я задържиш, за което съм ти благодарен.

— Не ми благодари. Харесвам я. — Направи пауза. — Грижи се за нея. Знам, че не можеш да спреш Емили, когато си науми нещо, но можеш да я защитиш. Направи го.

— Да, госпожо.

— Казвам това сериозно.

— Знам. Но може би не съм господар на ситуацията, както мислиш ти. Ти я видя слаба и уязвима. Но тя е силна, много силна. Не е като онази Емили, която изведох от планината. Щом веднъж си стъпи на краката, ще трябва да се съобразяваме с нея.

— Вече стои здраво на краката си — засмя се Ирана. — Всъщност днес ме победи в надбягването до фара. Гордея се с нея.

Гарет знаеше какво има предвид. Той се чувстваше по същия начин, докато двамата вървяха през снега в планината. Загрижен, но й се възхищаваше и се гордееше с нея.

— Това означава, че ще трябва да почакам тя да направи следващия си ход.

— Няма да чакаш дълго.

— Колко?

— Може би ден, най-много два. Очаквам всеки момент да направи нещо. Бъди готов. — Ирана затвори.

Готов съм, помисли си Гарет, докато слагаше край на връзката. Беше напрегнат и раздразнителен през последната седмица. Разстройваше го това, че трябваше да отстъпи на Ирана грижата за Емили. Така бе най-умно и най-добре, но се чувстваше отговорен за Емили от мига, в който я бе извел от онази палатка. Може би дори и преди това. Може би от деня, когато бе видял снимката й във вестника.

— Ирана смята, че Емили вече няма нужда от грижите й? — запита Дардън.

Гарет сви рамене.

— Тя няма избор. Емили ще постъпи така, както желае. И трябва да открия нещо, което мога да дам на Емили, когато реши, че й е дошло до гуша от Микала.

— Това лек намек ли е? — запита Дардън. — Свързах се с всички, които можах. Не мога да открия нищо за Стонтън. Сега търся в полицейските доклади в Сидни, Австралия. Може би съм на прав път. Тя каза, че Стонтън е австралиец, нали така?

— Да.

— Открих някой си Робърт Хъркър, който някога използвал псевдонима Стонтън в Сидни. В момента проследявам информацията.

— А нещо за чука на Зелов?

— Е, тук вече май наистина попаднах на нещо. Не на чука, а на Зелов. — Засмя се. — Или може би не. Доста странно, наистина.

— Какво е странно?

— Остави ме да поработя още малко върху следата. — Изправи се. — Всъщност ще получа информация по факса довечера. Ще отида до офиса и ще проверя.

— Не се налага да работиш цяла нощ, Дардън.

— Напротив. Ти искаш сведенията. — И добави, много сериозно: — Задължен съм ти, задето отърва задника ми от Фъргъсън. Знам, не искаш да говоря за това, но няма да го забравя.

Дардън излезе, а Гарет отново загледа през прозореца. Лунната светлина посребряваше пясъка до вилата, в която бе Емили. В предната част светеше лампа. Тя беше будна. Поредният кошмар?

Още ден или два и щеше да е до нея и да й помага да се справи с тях. Един или два дни и щеше да дойде краят на чакането.

Това не бе достатъчно, по дяволите.

Извърна поглед от прозореца и закрачи към вратата.

 

 

Поеми си дълбоко дъх, каза си Емили.

Беше обляна в студена пот. Обтри лицето си с мокра хавлия и си напълни чаша вода. Отпи. Стискаше силно чашата, за да спре треперенето на ръката си.

Не биваше да позволява на Стонтън да й причинява това. Мислеше, че става все по-силна с всеки ден. Не бе имала кошмар от три нощи.

Ставаше по-силна. Просто й трябваше време. Трябваше да се държи и да не позволява…

На вратата се почука.

Ирана? Вероятно. Странно как Ирана усещаше, когато имаше нужда от нея.

— Добре съм, Ирана — каза, докато отваряше вратата. — Макар че, как…

Гарет.

— Не изглеждаш добре. — Гарет мръщеше вежди. — Трепериш. Видът ти е такъв, сякаш току-що излизаш от сауната. Ирана е полудяла, щом мисли, че състоянието ти се подобрява.

Тя замръзна.

— По-добре съм. Имах леко неразположение тази вечер, но се справям. Върви си и ме остави сама.

Той не помръдна.

— Знам, че точно така трябва да направя. Въобще не трябваше да идвам.

— Защо дойде, тогава?

— Видях запалената лампа. — Стоеше и я гледаше. — Хайде. Да се разходим по плажа.

— Ще се опитам отново да заспя.

— Свежият въздух ще ти се отрази добре. — Взе от ръката й чашата, която тя продължаваше да стиска, и я остави върху шкафчето до вратата. Изгледа прекалено голямата за нея тениска, с която бе облечена. — Навън не е студено. Няма нужда да се преобличаш.

Тя се поколеба.

— Какво искаш всъщност? Защо си тук?

Той сви рамене.

— Не знам. Може би защото се чувствам странно отговорен за теб. Много ме е яд, че трябваше да отстъпя грижата за теб на Ирана. Може би защото никога не съм бил търпелив и чакането ме напряга до краен предел.

— Какви ги говориш? Ти ме доведе тук.

— Значи съм непоследователен. — Направи крачка назад.

— Ще дойдеш ли?

Тя стоеше и го гледаше. Усещаше неспокойствието му. Той винаги бе така уверен в себе си и сигурен в действията си, че тази промяна я безпокоеше. Но бе по-добре да се бори с комплексите на Гарет, отколкото със спомените си.

— Да. — Не го погледна, а мина покрай него и се озова на плажа. — Успя ли Дардън да открие нещо за Стонтън?

— Още не. Единственото, което знам, са клюките, които Кариф сподели с мен, докато ме водеше към лагера. Чужденец със страшно много пари. — Направи пауза. — Почти неограничени средства. Такова ли е и твоето впечатление?

Няма нищо, което да не мога да направя. Няма човек, когото да не мога да купя.

Дишай дълбоко. Недей да си спомняш нищо друго, освен думите. Не си спомняй какво причини той на Джоел, след като произнесе това.

— Да — отговори колебливо. — Той твърдеше, че никой няма да успее да го залови. Ако имаш достатъчно…

— Стига! — прекъсна я грубо той. Седна на пясъка и я придърпа в прегръдките си. — Почини си. Не мисли за нищо. Исках да чуя само да или не. Не те изведох навън, за да те измъчвам и да имаш още кошмари. Ирана ми каза, че сънуваш ужаси по-често, отколкото признаваш.

— Казала ти е за тях? Да, разбира се. Сигурна съм, че дълго сте говорили за мен.

— Не, не дълго. Ирана ще ти каже всяка дума от разговорите ни, ако я помолиш. Гледа на всичко друго като на предателство.

— Вярвам ти. Тя е изключително честна и искрена. Много я харесвам.

— И аз. Тя е много добра моя приятелка.

— И ти си неин добър приятел. Издръжката на болницата сигурно струва ужасно скъпо.

— На мен ми струва само пари. Тя спаси живота ми. Смятам издръжката на болницата за свой дълг. Макар че едва ли можеш да се издължиш на някого за това, че ти е спасил живота.

— Каза, че е лекувала раните ти от куршум?

Той кимна.

— Намери ме на плажа близо до „Света Сесилия“, болницата, в която работеше по онова време. Искаше да ме заведе вътре, но аз й казах, че така само би подписала смъртната ми присъда. И беше истина. Банаро бе по петите ми и щях да бъда лесна мишена, ако лежах упоен в болничното легло.

— Банаро?

— Луис Банаро. Би могла да го наречеш мой съперник. Бях навлязъл в територията му и отмъкнах статуя, която той смяташе за своя собственост. И искаше да ми даде урок за назидание на всички.

Контрабандист?

— Сред многото други неща.

— И тя не те заведе в болницата?

— Не. Заведе ме във вилата на своя приятелка и се погрижи сама за мен. След това се върна в болницата и разговаря с майката игуменка. Разказа й всичко. Отговориха й, че трябва да ме заведе в болницата и да докладва за огнестрелните ми рани на полицията. — Изкриви устни. — Което бе най-почтеното нещо на света. Но щеше да ме превърне в пушечно месо. Ирана отказа и напусна ордена.

— Заради теб?

— Да, аз бях нейният катализатор. Ирана се кълнеше, че от години търси отговори в душата си.

— И не й вярваш?

— Понякога. — Направи гримаса. — Предполагам, че просто не ми харесва ролята на катализатор.

— Не мисля, че би те излъгала. И, освен това, е щастлива тук.

— Да. Тук не можеш да не бъдеш щастлив. По тази причина те доведох на острова.

— Защото е красив?

— И защото, когато човек се задушава от грозотата на света, трябва да намери равновесието си.

— Природата тук помага ли ти да намериш своето?

— Повечето пъти. Помислих си, че си струва да опитам. — Зарея поглед над вълните. — Скоро ще започнем да търсим Стонтън. Знам, че вероятно мислиш за това.

— Да.

— Още само ден. Трябва да довърша подготовката с помощта на Дардън и Ирана.

Тя го погледна с изненада.

— Не това очаквах да чуя, когато почука на вратата ми.

— И аз не очаквах да изглеждаш така. Ирана бе изпълнена с оптимизъм и картината, която ми обрисува, не отговаряше на образа на жената, отворила ми вратата. Видът ти не ми хареса. Исках да си се върнала изцяло към нормалното си състояние.

— Мислиш, че не съм? Мнението ти не е реалистично. Мислех, че връщането ми към моето предишно аз ще стане с рязък скок, но ето, че не е така. Правя крачка по крачка. — Погледна го директно в очите. — Тревогата ти за мен започва да ме потиска, Гарет. Няма да стана причина да убият и двама ни. Ще направя всичко необходимо.

— Още ден — повтори той. Изправи се и й подаде ръка, за да й помогне да стане. — Ще говоря с Ирана утре сутрин. Окей?

Не пусна ръката й. Дланта му бе топла, хватката — силна. Караше я да се чувства в безопасност.

Не, всъщност не в пълна безопасност.

Да намери равновесието си, бе казал той. Грозота и красота. Чувството, че е обградена и защитена от силата му, противопоставено на лекото чувство за опасност, което винаги изпитваше в присъствието му. Дори сега, вдигнала поглед към него, долавяше тъмния блясък в очите му и напрежението в тялото му.

И топлината му. Същата топлина, която я бе стоплила и излекувала, когато бе притиснал голото си тяло до нейното онази нощ в хеликоптера.

Само че не бе съвсем същата, бе по-напрегната…

Издърпа ръката си и отстъпи назад.

— Добре. Няма смисъл да възразявам, нали? Ще постъпиш както желаеш.

— Ако правех само онова, което искам, няма да се върнеш във вилата сама. — Усмихна се леко. — Има повече от един начин да се бориш с кошмарите. Искаш ли да опитаме няколко? — После изведнъж смръщи вежди. — По дяволите, не исках да кажа това.

Тя замръзна. Не очакваше да чуе тези думи, изразяващи сексуалното напрежение, вибриращо помежду им. Свариха я неподготвена.

— Секс? — изтърси. — И той ли е част от сделката?

Бръчката между веждите му стана по-дълбока.

— Не си спомням да имаме сделка. Дадох само обещание. — Извърна се. — А току-що ти направих предложение. Не беше изискване. Купувам курвите, когато се продават. Не се опитвам да превърна всяка жена в курва. — Хвърли й поглед през рамо. Устните му бяха здраво стиснати. — Но ти си помисли за сделка веднага щом споменах, че можем да си легнем заедно. Кажи ми, Емили, какво щеше да кажеш, ако бях отговорил с да.

Тя мълча секунда — две.

— Готова съм на всичко, за да се добера до Стонтън.

— По дяволите! — изруга Гарет и се отдалечи от нея в мрака.

Емили стоеше и гледаше след него. Той се движеше енергично, крачките му бяха широки и уверени. Абсолютен мъжкар, изпълнен с гняв и сила. Не можеше да откъсне поглед от него. Беше й ядосан, а тя му бе казала истината. Човек не би помислил, че зрял и очевидно силно сексуален мъж като Гарет би реагирал по този начин.

Но откъде можеше да знае тя как би реагирал на всяко нещо? Бяха все още непознати един за друг и това, че се чувстваше свързана с него, бе странно. Всъщност между тях не съществуваше истинска връзка. Той не бе свързан с нея по никакъв начин, освен с крехките нишки на съчувствието и желанието да й помогне. Може би по тази причина тя бе направила прибързан извод за секса. Може би подсъзнателно искаше да го привърже по-силно към себе си, да засили желанието му да й помогне.

Господи, надяваше се истината да не е такава. Не искаше да повярва, че Стонтън я бе изкривил до такава степен.

Откъсна поглед от Гарет и тръгна към вилата.

 

 

Гарет ругаеше тихо под носа си с всяка крачка.

По дяволите, мислеше си. Не трябваше да ходя до вилата, за да се видя с Емили. Нямаше истинска причина за това. Можех да проявя търпение и да я оставя тя да дойде при мен.

Само че, изглежда, нямаше никакво търпение, когато станеше въпрос за Емили. Бе пожелал да я види и се бе подал сляпо на импулса. Беше се държал тромаво и несръчно от мига, в който тя бе отворила вратата, до момента, в който се бе опитал да я примами в леглото си. По дяволите, през половината време й демонстрираше съчувствие, а през другата половина — нещо, което нямаше нищо общо със съжалението. Дори не знаеше какво предложение ще й направи, преди думите да са излезли сами от устата му. А тя все още бе уязвима, раните й не се бяха затворили напълно. Но това вероятно бе резултат на смесицата от чувства, които изпитваше към Емили от самото начало. Съчувствие, уважение, желание да я закриля, а сега и страст.

Е, двамата щяха да намерят начин да се справят с всичко това. Но, по дяволите, трябваше да си държи устата затворена.

Обърна се да погледне плажа, когато стигна до къщата. Емили вече се бе прибрала във вилата и лампата й бе изгасена. Добре. Надяваше се поне един от тях да се наспи добре. Не бе никак сигурен, че той би могъл…

Звънна мобилният му телефон и той погледна екрана. Частен номер. Прие обаждането.

— Гарет.

— Как си, Гарет? Удоволствие е за мен, че успях да се свържа с теб. Положих доста усилия, за да те издиря.

Равен, спокоен, дълбок глас.

Австралийски акцент.

Замръзна на мястото си.

— Кой си ти, по дяволите?

— Просто приятел на Емили. Сигурен съм, че ти е разказала за мен. Познанството ни бе кратко, но много интимно.

— Стонтън?

— Виждаш ли, наистина ти е разказала за мен. Как е сладката малка кучка? Не мога да ти кажа колко много ми липсва.

— Откъде знаеш, че е при мен?

— Е, знам, че не е при ЦРУ, затова започнах да търся мъжа, отвлякъл я от мен. Както казах, беше трудно. Трябваше да изслушам доста фалшиви разкази и да проследя още повече фалшиви следи. Но аз съм упорит и настоятелен. Открих Кариф Барук тук, в планината. Той ти е наистина много добър приятел. Трябваше ми доста време, за да го убедя да ми каже на кого е издал местонахождението на лагера ми.

Гарет стисна силно телефона.

— Разбрах, че можеш да бъдеш изключително убедителен. Жив ли е все още Кариф?

— Да. — Стонтън направи пауза. — Но вече не е важен. Той трябваше само да ни свърже. Имам предложение за теб.

— Нямам търпение да го чуя.

— Много е просто. Ще ми предадеш Емили, а аз ще те оставя жив.

— Върви по дяволите!

— Ако не ми я предадеш, ще те намеря и ще те убия. Ще убия и всички около теб. — Обаждането може би беше капан. Бяха говорили вече прекалено дълго, трябваше да затвори. Но Стонтън държеше Кариф и Гарет трябваше да рискува, ако искаше да запази живота на приятеля си.

— Какво представлява чукът на Зелов?

— Емили не ти ли разказа?

— Тя не знае нищо за него, копеле.

— Предпочитам да мисля, че знае, но просто не иска да ми каже. Което ще ме успокои поне малко. Много съм ядосан на Емили. Дай ми я, Гарет.

— Не, кучи сине. Но мога да дам теб на нея.

— Така ли? Не. Аз държа козовете. Двамата с Кариф сигурно сте много близки. Даде ми доста лична информация за теб. Да, вече знам много за теб, Гарет. И ще открия още. И тогава ще намеря Емили.

— Няма начин.

— Ти наистина си прекалено арогантен за моя вкус. Мисля, че трябва да станеш малко по-сговорчив… О, знам. Говори с приятеля си Кариф. Почакай, сега ще ти го дам.

— Гарет? — Гласът на Кариф бе едва доловим. — Съжалявам. Опитах се да…

— Всичко е наред, Кариф. Разбирам.

— Бягай. Не исках… Не мислех, че… съм толкова слаб. Никога…

— Достатъчно. — На телефона отново бе Стонтън. — На него му е трудно да говори. В момента всичко е трудно за бедното копеле.

— Ти, кучи сине!

— Такъв съм, да. Но още преди години се погрижих да се отърва от тази кучка. — Заговори на някого. — Да, Борг? Отлично. Ще затварям вече, Гарет.

— Върви по дяволите! — Протакай. Намери начин да освободиш Кариф. — Искам отново да говоря с Кариф.

— Кариф? Казах ти, той вече не може с нищо да бъде полезен. Да го освободим от нещастията. Нож, мисля…

— Не, по дяволите, чакай. Можем…

Вик.

Мили Боже! Гарет стисна зъби, ръката, която държеше телефона, се напрегна. Стонтън отново заговори.

— Той умря за теб, Гарет. Не са много хората, които могат да се похвалят с такива верни приятели. Това кара ли те да се чувстваш важен?

Гарет не можа да отговори веднага. Гневът му се разгаряше, ставаше трудно поносим.

— Не искаш да знаеш какво чувствам в момента, Стонтън. Направи грешка.

— Може би. Но трябваше да балансирам между вероятността да те ядосам и задоволството да убия Кариф. Не мислех, че има голям шанс да ми предадеш Емили, затова избрах да убия Кариф.

— Никога няма да имаш Емили. Но ще се видим скоро, Стонтън. — И сложи край на разговора.

Копеле.

Трябваше да изчака минута гневът и шокът да утихнат. Трябваше да потисне спомените си за Кариф и за детството им заедно. Да изтрие това петно от паметта си. Да го контролира.

Да, Борг? Отлично.

Какво беше отлично? Гарет знаеше. Трябваше да действа бързо. Щеше да има време за гняв, съжаление и отмъщение по-късно.

Набираше номера на Дардън, докато вървеше към вратата.

О, да, определено щеше да дойде и моментът на отмъщението.